— Тогава може би някой друг път.
— Може би — отвърна пестеливо той.
Изправен вълк си тръгна веднага след закуска с натоварени до предела понита.
Блейз се поинтересува само още веднъж през този ден за летния ловено време на вечерята, и то без да бъде излишно настойчива.
Отговорът на Хейзард беше твърдо отрицателен.
Тя нямаше да попита още веднъж.
ГЛАВА 21
Само минути след като привършиха с вечерята, Хейзард започна да закопчава колана с кобурите си.
— До градчето ли пак? — попита меко Блейз, макар да й беше неприятно, че той излиза. Ходенето до градчето нощем означаваше Роуз и от мисълта за това ревността й кипваше, въпреки неговото въздържание предишния път. А ако Янси беше все така настървен, както през деня, когато тя бе дошла тук, щеше да има и реална опасност.
Хейзард кимна.
— Роуз? — Не можа да се въздържи да не попита. Той вдигна глава, докато пръстите му все още се занимаваха със страничната връзка.
— Само заради твоите дрехи — каза той. Тъмният му поглед бе спокоен. — Джими трябваше да е дошъл досега. — Той привърши със завързването на кобура и се изправи. — Искам да имаш какво да обличаш.
— Заради Изправен вълк ли?
— Да — каза той просто.
— Не си струва да правиш това самоубийствено пътуване само заради това.
— За мен си струва — отвърна тихо той и след това бързо се усмихна. — А и то не е самоубийствено. Миналия път никой не ме видя, няма да ме видят и този път. — Той беше облечен изцяло в черно, с изключение на мокасините, тъй като очакваше, че може да му се наложи да се придвижва по-бързо, отколкото позволяваха ботушите. Въпреки начина, по който бе успокоил Блейз, Хейзард знаеше, че слухът за последното му посещение може вече да се е разнесъл из градчето и възможността да са му назначили посрещачи не бе за подценяване.
— Изчакай Джими да ги донесе. Изправен вълк ще дойде след доста време.
— Точно там е работата. Джими не дойде. Очевидно има някакъв проблем. Роуз е наясно с всичко в окръга. Ще разбера.
— Предполагам, че няма смисъл да те умолявам? — попита мило Блейз. Нежното й лице бе топло осветено от отблясъците на огъня.
— Няма да се бавя — каза Хейзард, въздържайки се едва-едва да не отвърне на изисканата й красота и на молбите й. — Два или най-много три часа — добави той, след което се пресегна за карабината си, окачи я на едното си рамо и прехвърли една кожена торба през другото. — Искаш ли да ти донеса някакви книги? Знам колко скучни могат да са дните…
— Мътните те взели, Хейзард. Да не би да си мислиш, че ми се иска да рискуваш живота си заради някакви глупави книги, с които да убивам скуката си? — Тя се бе изправила на крака в страха си, а в очите й напираха сълзи на отчаяние. — Да не би да си мислиш, по дяволите, че искам да умреш? — каза тя с треперещ глас.
Хейзард остави карабината на пода с обичайната си грациозност и прекоси безшумно тясната стая. Той погледна загриженото й лице и след това я притисна към себе си. Така и не бе забелязал колко податлив на нейните настроения е станал.
— Не плачи, биа кара — прошепна той, избърсвайки сълзите й с устни. — Не плачи. Трябва да съм пълен глупак, за да поемам рискове, когато трябва да се върна при теб. — Хейзард стисна леко устната й, за да я разсее. — Знаеш колко си ми нужна — прошепна той.
Влажните, проблясващи очи на Блейз се повдигнаха към него.
— Наистина ли?
— Честна дума — каза той и после топло се усмихна.
Устните на Блейз се изкривиха при опита й да отвърне на усмивката му и една сладостна тръпка премина през сетивата й.
— Побързай — прошепна тя на мъжа, който бе обсебил душата й.
— Ще бягам през цялото време — отвърна меко Хейзард.
Така и направи, поддържаше ход с широки крачки, който бе в състояние да използва цели денонощия.
Когато достигна покрайнините на Конфедерейт Гълч, където дребните борове и елшовите храсти очертаваха границите на цивилизацията, той постоя неподвижно няколко минути, взирайки се в неугледната бъркотия от сгради в плитката низина. Градчето представляваше скупчване на къщи, магазини, улици, дървени помощни постройки, палатки, грубо сковани колиби, строени от златотърсачите без никакъв намек за планомерност. Но Хейзард познаваше всяка сграда, знаеше къде кривва всяка уличка, познаваше по външност и повечето от обитателите. Очите му оглеждаха и преценяваха всеки сектор с методичната последователност, от която, както бе разбрал по време на набезите във вражеска територия, можеше да зависи дали ще живееш, или не.
Доволен, че никой не го очаква поне открито, той се спусна внимателно през най-потайните местенца и незабелязано се добра до публичния дом на Роуз.
Забеляза ги пръв. Точно както очакваше. Поставени да пазят отпред и отзад, при двата входа на най- изискания бардак на Конфедерейт Гълч. Не можа да ги познае — не бяха от местните. Повече приличаха на пришълци от Изтока. Връщайки се назад, той се приближи към сградата откъм далечната й страна и преценявайки разстоянието до покрива на магазина за кожи на Малмстрьом реши, че би могъл да достигне задния комин с ласото си. Гъвкавото, изплетено от бизонски косми въже беше неделима част от въоръжението на абсароките. След като богатството се измерваше в коне, а набезите бяха един от начините да ги придобиеш, всеки абсарокски воин ставаше виртуоз в хвърлянето на ласо на около десетгодишна възраст.
Примката прелетя и безпогрешно се наниза върху задния комин на магазина. С две силни дръпвания Хейзард провери дали зидарията е достатъчно здрава, след което с лекота се изкачи върху дървения покрив. Той се прилепи към комина, освободи ласото и след това го прикрепи с лек възел за колана си. Постоя безмълвно още няколко секунди, докато преценяваше поредицата от покриви, през които трябваше да премине. Сега, когато беше вече над нивото на улицата, Хейзард трябваше да се увери, че в някоя от съседните сгради не са оставени постове. Доволен от резултата, той вкопчи пръстите на краката си през меките мокасини в дъските на покрива и се отправи внимателно по покривите на изток към публичния дом на Роуз, от който го деляха шест сгради.
Моралът все още не бе достигнал до Конфедерейт Гълч. Той винаги пристигаше по-късно, в случай че златото е достатъчно много, за да осигури трайно поселение.
В първите месеци, пък и през първите няколко години, тук нямаше никакви други закони освен тези на златотърсачите, някакви други принципи освен тези, които водеха към бързото забогатяване. Нямаше формалности около правораздаването споровете се решаваха в полза на по-бързия пистолет или нож. Законната юридическа власт, макар и на теория да управляваше цялата околност, се намираше на сто мили от Вирджиния Сити. Най-добрите инвестиции бяха кръчмите, игралните домове, танцовите салони и заведенията като това на Роуз. По-късно заведенията, предлагащи този тип общуване щяха да бъдат отпратени в по-задни улички. Но сега, във времената на бясно разрастване, нейният публичен дом беше най-голямата сграда в Конфедерейт Гълч, строена пищно с варовик в розови оттенъци, докаран по суша от Форт Бентън.
Роуз винаги бе държала на най-доброто, още от времето когато бе пораснала достатъчно в Ню Орлиънс, за да може да го разпознае. Въпреки че бе незаконородена, покровителят на нейната майка се бе оказал достатъчно щедър към своята любовница и своята родна дъщеря. Преди родителите й да умрат от тиф, по
