Без да говори, Хейзард й даде знак да отвори вратата, носле грабна торбата и пушката си и безшумно се вмъкна в будоара на Роуз.
Страните на Роуз бяха поруменели, когато отвори вратата, но гласът й бе учудващо спокоен.
— Какво има, Едуард? — Наскоро наетият от нея крупие стоеше нерешително в коридора.
— Кийн иска кредит, мис Кондю. Над лимита от пет хиляди, който вие му определихте. Дига ужасна гюрултия. — Докато чакаше отговора й, крупието успя да огледа стаята през рамото й с лакомия поглед, присъщ на крадците.
Харви Кийни бе на път да стане новият областен съдия и вземайки предвид тази възможност, Роуз каза:
— Дай му още пет хиляди. Но след това ще трябва да говори вече с мен. Съдебната му практика не е чак толкова безупречна.
— Много добре, мис Кондю. — Гласът му беше равен и угоднически, но тъмните му очи, както забеляза Роуз, проблеснаха гневно. В крайчето на огледалото, което едва се виждаше от гравирания декоративен свод, водещ към спалнята на мис Кондю, се бе отразила част от копринена черна коса и широко смугло рамо.
Новият крупие, изпратен при Роуз от Янси Страхан, току-що си бе спечелил обещаната награда.
— Извинете за безпокойството — почтително се извини той. Когато се обърна, сърцето му бясно се блъскаше в гърдите. Проклетият индианец беше вътре! Беше си жив-живеничък в апартамента на Роуз. Независимо от патрулите, които кръстосваха из градчето, откакто се разбра, че бе идвал при Роуз. Независимо от пазачите на предния и задния вход. Независимо от обявите с награда за главата му, които предлагаха едно малко състояние за него, жив или мъртъв. Как, по дяволите, го бе направил? Не че това имаше особено значение. И бездруго щеше да се задържи тук достатъчно, за да отговори на въпросите.
Най-новият крупие на Роуз слезе но стълбите и премина точно край масата на Харви Кийн. Хладният нощен въздух освежаваше приятно пламналата му от възбудата кожа. Янси бе казал, че могат да го намерят по всяко време в хотел „Калифорния“. Обещаните петдесет хиляди долара бяха всичко, за което Едуард Дойл можеше да мисли, докато се носеше с широки крачки надолу но улицата към хотела.
— Сега — настоя Роуз, гледайки към Хейзард, който се облегнал до гравирания свод, — махай се, мътните те взели.
— Значи тоя път без чай? — подразни я Хейзард.
— И през ум да не ти минава — тросна му се тя, ужасно разтревожена от идването на крупието. Роуз никога не бе имала доверие на Едуард Дойл, бе го наела само защото бе добър с картите. Но шестото й чувство й казваше, че е сгрешила. — Нямам му доверие — каза тя по-спокойно и като вдигна малките си ръце в безпомощен жест, го помоли меко: — Върви си, умолявам те.
— Наистина си разтревожена. — Неконтролируемото потреперване на ръцете й бе толкова нехарактерно за нея, че гласът на Хейзард изгуби своята закачливост.
— Този човек и майката на твоята… — тя се поколеба за миг, търсейки подходящата дума — … заложница са най-безскрупулният екип, който някога съм виждала. Те са два сатъра в калъфите на кадифения си южняшки изговор. И аз наистина съм адски разтревожена.
— Извинявай, Роуз, не исках да те разстройвам. Дойдох за роклите и другите неща, ако си успяла да ги намериш — тихо обясни той. — След това изчезвам.
— Дошъл си за роклите? — Тя не можа да прикрие шока си.
— За роклите — повтори Хейзард. — Дали няма да ти се намерят и няколко излишни книги? — попита кротко той. — И една готварска книга — добави после. — Обещах й, че ще й намеря такава — довърши той с малка усмивка, която накара очите му да просветнат.
Гневът на Роуз най-накрая избухна.
— А бе аз приличам ли ти на жена с готварска книга? Да ти приличам поне малко на домакиня? Хейзард, ти съвсем ли си се побъркал?
Той я погледна в тазвечершното й великолепие от виолетов жоржет, украсен с панделки и волани, и отвърна меко:
— Извинявай, Роуз. Грешката беше моя. — След това се усмихна и каза загадъчно: — Книгата трябва да съдържа и рецепта за шоколадов кейк. Дали пък готвачът ти няма такава?
— Моят шеф13, Хейзард, би те прегазил, ако го наречеш готвач. Но талантът му е спонтанен, учил е, но нищо не е записвал, всичко му е в главата.
— В такъв случай — промърмори замислено Хейзард, — би ли поръчала една? Обещах й…
— Рокли, скъп сапун, шоколад, готварски книги — какво още си й обещал?
Усмивката му придоби хищническа отсянка.
— Тя е много убедителна — каза той.
— Обзалагам се, че е така. — Виолетовите й очи се присвиха леко и тя го погледна, изразявайки меката толерантност, която винаги го бе привличала у нея. — Само дано не те накара да й донесеш и сватбен пръстен с останалите покупки.
— Косата й би трябвало да има по-друг цвят, кожата също — отвърна спокойно той, без да се смущава от собствените си предразсъдъци. — Не става въпрос за обвързване, а само за книги, ако ти се намират някои, с които можеш да ми услужиш. Знам, че ти бяха изпратили от Минг във Вирджиния сити.
— Да ти услужа? — думите бяха изречени със задъхано вълнение. — Мисля, че си откачил, Хейзард. Нали ме чу добре, скъпи? Тук гъмжи от хора, които си умират да ти видят сметката. Да не си посмял по какъвто и да е повод да ми ги връщаш — каза тя, сграбчвайки няколко книги от близката масичка. — Задръж ги! Не ми ги връщай! И ти не се връщай! Сериозно ти говоря, Хейзард. Не и преди Янси Страхан да се е махнал или да е пукнал. Той е тип, който може да накара и монахиня да поиска да му извие врата, толкова е отвратителен. Разбра ли?
— Благодаря за книгите — кимна й Хейзард, докато ги прибираше в украсената с ресни торба, — както и за предупреждението. Ще внимавам. — В основата на неговите инстинкти стояха необходимостта и суровостта на племенните привички. В тях бе силата му. Той стана и след това изчака за миг, безмълвен, спокоен, с непоклатимо присъствие на духа.
На Роуз й се прииска да изкрещи. Тя беше енергична, лесно избухваща жена и невъзмутимото спокойствие, изписано на лицето на Хейзард, при тази… ужасяваща опасност й лазеше по нервите.
— Какво още чакаш? — настоя тя.
— Роклите. — Гласът му беше овладян, а усмивката му търпелива.
— А бе ти да не си закопнял за смъртта?
— Напротив — каза той, усмихвайки се още по-широко при мисълта за пищната причина, изтъкана от розовееща плът и страстна красота, очакваща го в колибата.
— Надявам се да оцелееш, по дяволите — избухна Роуз и се спусна към гардероба си, — за да може Блейз да види още веднъж тази чаровна усмивка. — Тя измъкна няколко рокли и му ги подхвърли. — Според мен, тя не си заслужава риска. — След това се обърна и запрати последната рокля в ръцете му.
— Ти си истинско сладурче — отвърна спокойно Хейзард, запознат добре с избухливия темперамент на Роуз и с това, че също толкова бързо й минаваше. — Предполагам, че не си намерила „Гюрлен“?
Ако хората можеха да димят от яд, Роуз би започнала да пуши на мига.
— Боже мили, как щях да забравя — отвърна тя със сарказъм, процеждащ се като силно подсладен сироп. Роуз се обърна към гардероба, взе някаква картонена кутийка от горния рафт и я запрати по Хейзард, сякаш беше смъртоносно оръжие. — Ние не искаме мис Брадок да се мие с обикновен сапун, нали така? В никакъв случай!
Измъкнал ръката си с нужната бързина, Хейзард сграбчи застрашително летящата кутийка и спокойно я постави върху шестте рокли, сгънати прилежно в кожената му торба.
— Задължен съм ти, Роуз. — Това бе всичко, което той каза.
— Ще съм ти много задължена, ако се измъкнеш оттук, за да мога някой ден да си поискам услугата обратно!
— Тръгвам… макар че…
— Какво още?
— Ами — той замълча и се усмихна подкупващо. — Шоколадът.
