излизаща от апартамента на Роуз.
Прехвърляйки се през оставащите пет покрива, той долавяше откъслеци от изкрещяни заповеди, идващи от улицата под него. Но гласовете винаги бяха на една или две сгради зад него. Ако не си счупеше краката, помисли си той след тежкото приземяване над една мрачна алея, би могъл да ги остави зад себе си.
Не спря, за да размотае ласото си при комина. Имаше време само колкото да се пусне през ръба, да увисне, докато пръстите му се изпънаха и да се пусне, прелитайки петте метра, който го деляха от земята. При падането удари гърба си и болката го прониза като острие на нож. Той постоя за миг приклекнал, за да овладее най-непоносимата част от спазъма, но наближаващите викове го накараха да скочи на крака. Тогава се спусна през най-тъмните местенца към потока.
Знаеше къде отива. Но те не знаеха. Вероятно щеше да им се измъкне. Всички надбягвания от детството му преминаха за миг през съзнанието му, всички образи на невръстни момчета, тичащи през широката прерия с дълги развети коси, с тела, плувнали в пот, с обути в мокасини крака, понесли се над тучната трева. И най-високото от всички момчета, което винаги изпреварваше останалите, литнало като антилопа. Хейзард се усмихна на яркия спомен, стоплен от трогателните образи от времето на детството му, когато тази земя принадлежеше на абсароките. А сега бледоликите я наричаха своя и искаха да пролеят кръвта му. Той се изсмя в прилив на сила и се впусна напред още по-бързо.
Не и тази нощ, помисли си той, докато меките подметки на мокасините му се докосваха до последните улички на Конфедерейт Гълч. Тази вечер нямаше да им достави това удоволствие.
ГЛАВА 22
Той спря, за да прибере два от конете си, оставени на планинското пасбище на Пернел. Мустангите леко изпръхтяха, усетили миризмата му. Той ги потупа леко по муцуните, за да ги усмири, после приспособи ласото си като временна юзда и ги подкара. Когато вече се беше отдалечил достатъчно от ранчото, Хейзард скочи от гърба на Пета за изкачването на планинския склон. Завърза кожената торба по-плътно и ги поведе безмълвно към колибата в планината, говорейки тихо на конете как ще ги заведе на пасищата високо в планините за летния лов. Те, изглежда, доловиха бодростта в гласа му — главите им се повдигнаха, ушите им се изправиха, а ноздрите им се разшириха при лекото изпръхтяване в отговор. Хейзард ги водеше по криволичещата планинска пътечка вече цяла миля, но Пета продължаваше да го побутва с муцуна в гърба, нетърпелива да се прибере у дома.
— Значи и на теб ти допада летният лов, а, Пета? — прошепна Хейзард и се засмя, когато тя отново го побутна. — И двамата искаме да се приберем у дома — бодро натърти той. — У дома — прошепна Хейзард с тиха радост и изкачи последната стръмна отсечка от пътеката, сякаш тя беше павирана алея.
Беше му безкрайно приятно да си мисли за завръщането у дома. Не се беше прибирал от три месеца и като се изключат дните, прекарани във Вирджиния Сити, не си бе почивал от смазващия труд в мината почти толкова дълго. У дома. Това означаваше задоволство, спокойствие, приятни занимания и страхотни приятели.
Блейз поглеждаше часовника за хиляден път. Два-три часа бе казал той. А скоро щяха да станат пет.
Сигурно си прекарваше чудесно с Роуз. „Трябваше да се сетя, помисли си тя. Аз тук се притеснявам и се плаша, а той сигурно си довършва четвъртото бренди. Или още по-зле“, прошепна несигурно съзнанието й.
— Или още по-лошо — каза тя на глас и стана разпалено, за да отскочи още веднъж до прозореца и да огледа склона. Сигурно бе утъпкала пътечка дотам през последните два часа.
В девет и половина тя излезе на верандата, защото й се бе сторило, че е чула шум. Луната се промъкна през една пролука в облаците и за минутка успя да освети пейзажа наоколо. Блейз напрегна очи. Нищо. И никакви звуци.
Хич не го беше грижа, че това негово слизане до градчето ще я поболее от притеснение. Нейното отвличане беше публична тайна. Вероятно даваха награда за главата му. Баща й не би могъл да контролира всекиго в градчето. Тя понякога се учудваше до каква степен той успява да се справи дори и с грубияни като Янси. Но Хейзард не се интересуваше колко е изплашена тя. И всичко това за някакви си рокли. Проклета мъжка ревност. Като че ли скриването на няколко сантиметра от краката й си заслужаваше това самоубийствено слизаме до Конфедерейт Гълч. Блейз предполагаше, че той поне ще е доволен, когато се яви облечена пред приятелите му. Ако сега й се появеше с проклетите рокли, тя щеше да ги разкъса на парцали. Така му се падаше за цялото страдание, което й бе причинил. Тя остана на верандата, вслушвайки се още дълго време. Поне на десетина пъти й се стори, че чува стъпки. Но той така и не се появи и студеният нощен въздух я накара да се прибере вътре.
Погледна отново малкия меден часовник над камината. Десет и двайсет. Господи, къде се губеше той? Мътните те взели, Джон Хейзард Блек! Ако си позволил да те убият заради някакви глупави рокли, никога няма да ти го простя.
— Никога — въздъхна тя. Пръстите и бяха здраво сплетени в скута. Следващия час прекара в креслото, вдървена и изнервена.
Единайсет и трийсет. Трябва да си легна. Така ще е най-добре. Всички тия притеснения, докато той вероятно се търкаля в сеното с Роуз. Не ставай глупава, Блейз Брадок. Погледни се само — почти разплакана, много изплашена, а той вероятно шепне в това време сладникави глупости на ушенцето на оная уличница и двамата са си свили хубаво гнезденце в удобното й топло легло, досущ като влюбени птички.
Ей сега ще заспя.
Ако мога.
Е, ще се правя на заспала.
Какво беше това? Няколко камъчета се изтъркаляха надолу по склона. Не може да е Хейзард. По-скоро бяха някакви коне. Какво е това конско цвилене? Той отиде пеш до града. Нямаше как сега да е на кон.
Тя изтича до прозореца.
Хейзард!
О, мили, добри ми, скъпи, милостиви Боже, наистина е Хейзард.
На лицето му бе изписана широка усмивка, когато влезе в колибата и Блейз вече тичаше към него, преди още да е успял да направи и две крачки. Тя се хвърли в разтворените му обятия и без излишни скрупули се притисна към него. Страхът, изпитан в негово отсъствие, бе ужасяващ със своята неизвестност. Тя покри лицето му с целувки и той усмихнат й отвърна, наслаждавайки се на непринудената й радост. След няколко продължителни мига, изпълнени с щастие, Хейзард нежно свали ръцете й и придържайки я така, че да може да види лицето й, я попита:
— Би ли искала да дойдеш на летния лов при Потока на стрелата14? — Усмивката му беше заразителна, а тъмните му очи — затоплени от възбуда.
— Да — отвърна незабавно Блейз. — Да, да, да. Кога? — Сега, когато Хейзард се бе завърнал, с него се бяха появили отново съвършенството, задоволството и щастието.
— Нямаш търпение, а? — подразни я той.
Тя му хвърли един искрящ поглед изпод гъстите си клепки.
— Не забравяй с кого говориш — напомни му тя с жизнерадостна усмивка, — когато използваш думата „търпение“ пред жената, която прелъсти на два пъти в същата тази колиба.
Той се засмя.
— Кога? — повтори тя, този път малко по-натъртено.
Той притисна нежно лицето й между дланите си, наведе се към нея, докато достигна нивото на очите й, целуна лекичко устните й и каза:
— Веднага.
Тя извика от радост. Хейзард отпусна ръце и Блейз се завъртя във въодушевен танц, но едва направила две малки стъпки видя кръвта.
— Ти си ранен — извика тя и се пресегна да хване ръцете му.
