— Мога само да ти пожелая — въздъхна отчаяно Роуз, — да доживееш да го опиташ.
— Ще се постарая.
Минута по-късно шоколадът беше вече в торбата заедно с книгите, роклите и сапуна.
— Още нещо? — попита сладникаво Роуз, докато наблюдаваше как Хейзард пристяга кожените връзки. — Може би ветрило от марабу за нашата дама или смарагдови обици за нощния й тоалет?
Хейзард вдигна рязко глава.
— Това ми напомня за още нещо. Джими не е идвал, знаеш ли защо? Моли ли не го пуска?
— Не. Счупил си е ръката.
— Как?
— Някакъв варел се търкулнал случайно от един товарен фургон, но от неправилната страна, докато Джими помагал при разтоварването. Рон Дейвис, отговорник на склада при Клайн, го познава, та го пратих да види какво става, след като той не дойде за храната, която беше поръчал.
— Кой е Рон Дейвис? Клиент? — попита Хейзард.
— Приятел — засмя се Роуз и продължи: — искаше да се включи като клиент, но както сам знаеш, аз никога не съм работила нещо подобно.
— Можеш ли да му се довериш?
— Той би направил всичко за мен.
Хейзард вдигна вежди разбиращо.
— В такъв случай, би ли го изпратила при Джими с едно съобщение от мен? — Той преметна торбата през рамо.
— Ако побързаш да се махнеш оттук, бих се решила на всичко, включително и на убийство. Тук не си в безопасност, казвам ти. — Изведнъж споменът за странния блясък в очите на Едуард Дойл я порази като гръм. От подсъзнанието й се задейства закъсняла реакция.
— Ако не наминавам за известно време…
— Недей, за Бога, недей! — прекъсна го Роуз.
— Само исках да ти кажа — продължи Хейзард, протягайки се за ръката й, след което нежно погали китката й. — Може би ще се прибера за летния лов. Това ще поохлади мераците на Янси за няколко седмици.
— А тя? — попита Роуз с вперени в него очи като орхидеи.
— И тя ще дойде. Моята осигуровка — каза той, подминавайки факта, че тя се бе превърнала в нещо много по-различно.
Роуз знаеше, че отговорът на Хейзард е подвеждащ. Никой не би рискувал живота си за рокли и шоколад за една жена, която е само осигуровка, но той щеше да си го признае сам в по-подходящ момент.
— Може ли да се присвои участък в твое отсъствие? — попита тя загрижена не само за физическото му оцеляване, но и за неговото бъдеще.
— По законен път — не. Погрижил съм се документите да са изрядни. Освен това той няма да разбере, че ни няма.
— Кога ще се върнете? — Докосването на пръстите му беше невероятно нежно. И успокояващо, макар че нервите й се бяха обтегнали до скъсване.
— След две-три седмици. След месец, може би. Когато Джими се оправи, можеш да му кажеш да минава през колибата на всеки два-три дни. Така няма да предизвикаме подозрение. Даймънд Сити не бива да усети отсъствието ни. Още веднъж ти благодаря за всичко, Роуз. — Пръстите на Хейзард подържаха ръката й още няколко мига и после я пуснаха. Той се пресягаше за карабината си, когато вратата се отвори с трясък. Човекът, който бе застанал на вратата, препречвайки светлината, идваща от коридора, държеше специално направена двуцевка със срязани дула, насочена в момента към Хейзард, а пръстът му бе опрян застрашително върху изпиления спусък.
— Не мърдай, шибан червенокож — изрева Янси Страхан.
Хейзард си помисли, че това е нещо повече от незаслужена обида към неговата раса. Той бе живял достатъчно дълго в света на бледоликите, за да се е наслушал на обиди. Бе чувал и подминавал толкова много невежи и надути изказвания — че индианците принадлежат към непълноценна раса, че са шумни, по детски нетърпеливи и напълно лишени от добри маниери. Но при циничната заповед на Янси той усети как заразителната омраза се разпръсква из съзнанието му, подобно на отровата от змийско ухапване — мощна, неконтролируема омраза. За пръв път в живота му нещо го подтикваше да убие човек по силата на импулса.
Роуз извика.
— Млъквай, курво — каза Янси, влезе бързо в стаята и затръшна вратата зад себе си с крак, — или ще гръмна и теб. Пръстът ме сърби да ти видя сметката, шибаняк такъв — изръмжа той, вперил поглед в Хейзард. — И ще го направя веднага щом ми прехвърлиш писмено участъците си.
Хейзард се изправи бавно, ритъмът на дишането му се възстановяваше. Бе имал време да помисли. Янси го искаше жив заради подписа.
— Няма да бъде законно без документ — подхвърли Хейзард на риск.
— Тогава хубавичко ще го документираме.
— Само аз и ти? — тихо попита Хейзард докато Очите му фиксираха зачервеното лице на Янси, който и да бе съобщил на Янси, той със сигурност го бе измъкнал насред запоя. Миризмата на бърбън се бе разнесла из стаята. А нотариатът беше през шест сгради, доволно отбеляза Хейзард.
— Ти и аз — отвърна безцеремонно Янси, — както и петте души в коридора, десетте души на долния етаж и дузините, застанали отпред и отзад. — Като повечето бабаити, Янси се появяваше на сцената едва когато подкрепленията бяха зад гърба му.
За късмет на Хейзард, стремежът на Янси към показност значително улесняваше нещата. Той го погледна, така както бе застанал непоклатимо на вратата подобно на бик, чужд на всички префинени южняшки достойнства, лишен от елегантността и цивилизованото лустро, на които държаха взискателните към себе си бели джентълмени. Янси притежаваше брутална сила, висок над средния ръст, със солидна мускулатура, бледа кожа и сламеноруси бакенбарди. Този тип кожа поруменяваше само под лъчите на слънцето, или пък, както бе тази вечер, от прекалено много изпит бърбън. Хейзард виждаше добре присвитите му светли очи и лекото потреперване на грубите му като на работник ръце, хванали пушката. Уискито му бе дошло в повече. Добре. Още едно предимство, което гарантираше, че няма да натисне спусъка прекалено бързо.
— А какво ще каже Полковника за това? — попита спокойно той. — Може и да съм се погрижил мис Брадок да хвръкне във въздуха, ако не се върна.
— Майната му на Полковника — заяви Янси със застрашителен тон.
Чувства се доста сигурен, помисли си Хейзард. Дали бяха получили вече недвусмислено известие за смъртта на Полковника, или Янси просто бе достатъчно тъп в окаяното си състояние, за да не се съобразява със заповедите на Били Брадок?
— Ще се скъсам от рев на гроба на червенокосата кучка — злорадо се изхили Янси. Това бе самодоволен, радостен смях, смях на човек, който вече си брои парите, при условие че Милисент Брадок е единствена наследница.
— Може и да поразмислиш, щом Полковника се върне, за да ти среже топките — отвърна меко Хейзард, наблюдавайки как вратът на Янси се зачервява още повече от репликата му.
— Млъквай, копеле мръсно!
— Не е зле да имаш едно наум — провокира го Хейзард, без да отделя очите си от спусъка на пушката, измервайки разстоянието между себе си и Янси.
— Мока да се справя с Полковника. — Алкохолът си казваше думата. — Че и с дамата на Полковника също — дръзко добави той, уверен че е сграбчил здраво бъдещето си. В края на краищата, ако Полковника беше още жив, това можеше да се уреди без много напъване, а когато Били Брадок и този индианец бяха вън от играта, пресмяташе шансовете си замъгленият мозък на Янси, дамичките нямаше да са никакъв проблем за него. Когато се оженеше за Милисент Брадок, паричките на Полковника щяха да се озоват в ръцете му, независимо дали това щеше да се хареса на дъщеря му.
— Намери писалка — заповяда той на Роуз — и хартия.
