замислила.
Устните на Блейз се разтвориха сладко.
— Видях, че се приближаваш. Преди това се борех, за да защитя честта си.
— Наистина ли? — в тона му се съдържаше леко съмнение.
— Не ми ли вярваш?
— Ами, сладурче… — Опитът на Хейзард с Блейз го караше да си мисли точно обратното. Досега той бе този, който защитаваше хипотетичната си чест, ето защо известни съмнения можеха да му бъдат простени.
— Хейзард!
— Разбира се, че ти вярвам — бързо потвърди той, стоплен от спомена за своята скъпа, макар и създаваща неприятности любима, за нейната непредсказуемост и бойката й натура. Но тъй като си беше реалист, той си отбеляза мислено да подсигури тя да е под постоянно наблюдение, когато не е с него.
— Ти наистина ли не изпитваш нищо към това момиче? — повтори тя. Ядът й си бе отишъл, но някои малки подозрения продължаваха да я човъркат.
— Не изпитвам нищо към Синьо цвете, нито към Малка луна или Луси Атънбъроу, нито дори към… — Хейзард спря, преди да произнесе името и нежно се усмихна на Блейз. — Дори спомените ми ги няма — меко продължи той. — Ти си заела всяко кътче от съзнанието ми. Обичам те — каза той много, много тихо. — Остани при мен. — След това изведнъж се претърколи от нея, отпусна се по гръб, прокара рязко пръсти през лъскавата си черна коса. — Мътните го взели — промърмори неясно той. — Как въобще ще успеем… — Хейзард остави този риторичен въпрос недовършен. — Не трябваше да казвам всичко това — продължи той, поставил неспокойно ръце зад главата си, с очи вперени в далечното късче небе, което се виждаше през отвора в тавана.
Всичко, което можеше да види, бяха потоци от жълтооки, които прииждаха към неговата земя, сбъдващото се катастрофално пророчество на неговия сън отпреди толкова години. В отношенията си с жълтооките индианските племена никога не бяха разполагали с някакво политическо преимущество. Липсваше им коварството, което белият човек развиваше у себе си като ценна добродетел. Оперативност, казваха те, не безскрупулност. Прогрес, добавяха те, а не унищожение. Беше ли възможно да бъдат победени? Той не знаеше това.
Във всяко поколение имаше хора с изключителни способности. Неговият баща имаше дарбата да вижда в бъдещето. Хейзард също я притежаваше. Но успехът му дори като вожд-ясновидец зависеше от собственото му съзнание за приписваните му сили, от саможертвата и състраданието. Върховната проверка както за него, така и за неговия клан наближаваше неумолимо. Победата също бе възможна — златото можеше да им осигури някакъв мъгляв шанс да я постигнат. Или поне възможността загубата да не бъде толкова катастрофална. Но той трябваше да стимулира своите свещени сили, да се съсредоточи върху сериозния проблем за бъдещето на неговия клан. Не можеше да позволи на личните чувства да се намесят в същността на неговия живот като вожд и водач.
Тогава изведнъж всички проблеми, разкъсващи сърцето му, отстъпиха пред вълната от любов, която изпитваше към Блейз. Тази вечер му се искаше да потъне в приятното забвение, да се посвети изцяло на трепетните си чувства.
— Кажи ми — каза Хейзард, обръщайки се към нея, — кажи ми, че те е грижа за мен. Кажи ми — помоли я той, желаещ я в този миг повече от всякаква чест.
Блейз се хвърли към него, завладяна от магията на своята любов.
— Обичам те — въздъхна тя с наслада, — обичам те, обичам те, обичам те. — Пърхащи целувки отбелязваха края на всяка възторжена фраза.
— И откъде си толкова сигурна? — попита Хейзард, сключил ръцете си около нея и загледан в искрящите й очи.
Тя кимна така, сякаш това бе извън всякакво съмнение.
— Просто го знам — каза тя.
— Защо на теб ти е толкова лесно да го кажеш? — замислено прошепна той.
— Ако го чувстваш, ще го кажеш — обясни тя. — Без разкаяния, спонтанно. Аз живея, аз чувствам, аз съм — продължи импулсивно да изрежда тя. — Много е просто. Никога ли не си се чувствал по този начин?
— Не — отвърна той без колебание. Искаше му се чувствата му да не бяха така заплетени. Любовта му към нея беше спирана, ограничавана, смущавана от безбройните усложнения, до едно достатъчно разрушителни.
— Целуни ме — настоя тя, измъквайки го от мрачните му мисли. — И ме люби.
— Малък диктатор — промърмори той. — Никога няма да се промениш. — Но думите му бяха придружени от усмивка.
Тя го целуна първа, пищно и пламенно, като огнена прелюдия към страстта. След няколко кратки секунди той напълно забрави за горчиво-сладката си тъга и вратите на удоволствието се разтвориха пред него с гръм и трясък.
ГЛАВА 28
Последвалите дни бяха самото съвършенство, изпълнени почти изцяло със забавления, до едно прекрасни. Време, което щеше да остане като скъп спомен завинаги. Хейзард държеше Блейз близо до себе си. Харесваше му да може щом се протегне да я докосне, сякаш тя бе талисман срещу заплахата от бъдещето, за което той бе решил да забрави през няколкото сладостни седмици.
Те яздеха заедно с други влюбени двойки, за да берат горски плодове и да вдигат весела шумотевица в чудесния сезон на веселието, смеха, любовта и много специалното уединение. Прекарваха дълги лениви часове под окъпаните в слънчеви лъчи корони на върбите в любовни игри, забравили за всичко останало извън настоящия миг.
Понякога нощем те се изкачваха по билата на възвишенията до някое малко планинско пасище и Блейз се сгушваше до рамото на Хейзард, докато си почиваше в сладко ухаещата трева. Той й показваше съзвездията по блещукащото нощно небе, назоваваше индианските им имена или пък й разказваше някоя от легендите на абсароките. Веднъж той й разказа за своето първо видение в планината.
— Моят чичо бе умрял, убит от Дакота при Прашната река. Семейството ми беше в траур. Бях нарязал плътта си и кървих, докато силите ми отслабнаха.
— Това белези от траура ли са? — Блейз прокара пръсти по набраздените следи по гърдите на Хейзард.
Той кимна отнесено, сякаш се бе върнал в онова време и си припомняше отново забравената болка. Очите му се бяха взрели в отрупаното със звезди небе и спомените изплуваха така ярки, че му се стори, че отново чува плача на майка си.
— Моят чичо беше млад и храбър — продължи той меко, — беше се завръщал с плячка много пъти. Аз исках да стана като него.
— На колко години беше, когато той умря?
— На дванайсет и наистина го обичах горещо. — Хейзард замълча за миг. Сякаш вчера бе пристигнал пратеникът с новината. Той въздъхна. — Сърцето ми беше разбито и аз разбирах, че ако въобще искам да отмъстя за него, трябва да получа видение. Беше по това време на годината. Дивите череши бяха почернели, а сливите висяха узрели по дърветата. Взех си още едни мокасини и една добра бизонска завивка и отидох в планините.
— А какво казаха родителите ти? Човек е толкова млад на дванайсет — прошепна Блейз, усещайки бузата си топла върху рамото му.
— Никой не ме видя, когато напуснах лагера. Измъкнах се. Веднага щом се изкачих в планината, си направих удобен вигвам с бизонската кожа и пречистих тялото си. След това направих ложе от сладък чай и нискостеблен кедър. Денят беше горещ и аз се заизкачвах гол по билото, викайки Помощниците. Но отговор нямаше. Уморих се и щом слънцето залезе, легнах в ложето си. Три дни не ядох нищо, само вървях и спях. Когато се събудих на третата нощ, чух някой да ме вика по име. Те бяха дошли за мен. Хората бяха дошли за мен. „Ела“, казаха ми те и аз станах, съзнанието ми беше чисто и леко като въздуха. Последвах ги.
