краката си. Тогава видя кутията — неясен силует на около десетина метра. Следващият взрив щеше да го погребе тук. „Не мисли, само върви, заповядваше той на тялото си. Върви или ще умреш“.
Хейзард се бе изпънал изтощен до кутията, когато проехтя третият взрив. След това можеше само да усети мириса на спускащия се прах, но не и да го види. Беше останал в пълен мрак. Сякаш точно навреме мозъкът му изпусна крехката връзка със своята собствена вътрешна светлина и Хейзард загуби съзнание.
Когато Блейз се съвзе, тя видя първо майка си. Това беше лице осветено от някакъв вътрешен триумф, злорадстващо лице. Лице, което виждаше в нея смъртния си враг.
— Ти… — обвини я Блейз тихо и с горчивина. Милисент докосна перлите на шията си. Това не беше нервен тик. Беше ленив и безстрастен жест.
— Един ден ще ми благодариш, когато пораснеш и поумнееш. Само глупавите млади момичета правят грешката да се влюбват в презрени мъже.
Блейз бе говорила в съня си, бе викала Хейзард, бе плакала за него. А Янси бе описал опита й да се изскубне преди експлозията, когато бе чула вика на Хейзард.
— Той струва хиляди пъти повече от теб — отвърна остро Блейз, с очи, режещи като кинжали. Хейзард притежаваше качества, които хора като Милисент и Янси никога нямаше да притежават, качества недостъпни за тяхната алчност.
Милисент се изсмя леко.
— Капризно дете. Ще размислиш щом веднъж пораснеш.
— Нямам намерение да споря с теб. Къде е татко? Искам да видя татко.
Милисент не помръдна, все така продължи да се занимава с перлената си огърлица. Ликуваща светлина заблестя ярко в светлосивите й очи.
— Той е мъртъв — каза тя.
Блейз сякаш усети физически удар от думите, така насилствен и брутален, че й се наложи с усилие да изтласка дъха си дълбоко от дробовете. Когато проговори, това беше по-скоро горчив шепот.
— Лъжеш.
Милисент се усмихна със злобно удоволствие.
— Тялото му е във Вирджиния Сити. Можеш лично да се убедиш.
— Ти си го убила — обвини я Блейз.
— Наистина си едно ужасно дете. Разбира се, че не съм го убила аз. Той така и не успя да се завърне от това налудничаво пътуване из планините с цел да те спаси. Някои от ония озверели диваци, с които си толкова близка, го е убил без съмнение. Просто искаш да обвиниш някого — продължи тя с омраза и раздразнение, прикрити зад благия й тон, — но не забравяй, че и твоята заслуга не е малка. Янси ми каза, че сама си настоявала да говориш с онзи дивак. Бих казала, госпожичке, че можеш да виниш себе си за смъртта на баща си повече от всеки друг.
— Кучка.
— Няма да ме впечатлиш с обидите си — отвърна Милисент невъзмутимо, оправяйки старателно дантелените маншети на роклята си. — Само парите могат да го сторят.
— Ти винаги само от това си се интересувала, нали? Не от татко. Само от парите му.
— Ами, да речем, че нищо друго не си струваше в него. Баща ти беше простак. И както виждам, кръвта му определено тече във вените ти. Понрави ли ти се да спиш с оня лишен от обноски индианец? — попита Милисент с копринено гласче.
— Той може да учи на обноски кой да е Хътън от Вирджиния.
— Можеше, скъпа. Сега е съвсем мъртъв.
Лицето на Блейз пребледня при сблъсъка с жестоката реалност. Досега тя си бе мислила, че Хейзард е жив, въпреки че добре познаваше Янси и кръвожадните му главорези, които бяха обсадили мината. На заден план в съзнанието й бе започнала да се оформя мисълта да стане от това легло, да избяга от тази стая и от тази ужасна жена и да се върне обратно на хълма, в колибата. Мили Боже, дано да не е права!
— Това не е вярно! — Тънката нишка на истерията се бе вплела в тъканта на изтънелия й спокоен глас.
— Мъртъв е. — Вече не й се налагаше да прикрива враждебността си. Отровата прозираше през бледосивите й очи.
— Не. Жив е. Трябва да е. — Истерията се разрастваше в остър, пронизващ плач.
— Доста мъртъв е.
— Не, не, не е! — Сърцето на Блейз подскачаше до пръсване в гърдите й, а дланите й бяха леденостудени.
— Мъртъв и погребан в жалката си мина — заяви спокойно Милисент.
— Не! — Това беше висок, тъничък вик на болка, първичен и безвременен. — Не, не, не, не!
— Мъртъв е, затрупан под тонове отломъци. Тонове и тонове.
Блейз закри главата си с възглавницата, за да накара този леден, безстрастен глас да замлъкне. Но и това не помогна, всяка дума продължаваше да достига до нея и да разкъсва сърцето й. Всяка дума пронизваше съществото й. Всяка дума съкрушаваше волята й за живот. Хейзард беше мъртъв. Ридания разтърсиха стройното й тяло. Хейзард, който се бе превърнал в смисъла на живота й, бе мъртъв. Сълзите потекоха по лицето й. И тя се предаде отведнъж. „Мъртва съм“. — тъжно си помисли тя, вцепенена от мъка.
Бяха изминали два дни, а Блейз почти не бе помръднала. Скрита под завивките, тя страдаше от своята загуба. Сълзите бяха спрели. Не можеше вече да плаче, но болката се бе усилила. Хейзард бе запълнил съзнанието й във всеки миг и болезнените спомени превръщаха меланхолията й в мъчителна агония.
Вечерта на втория ден, когато слабостта бе обладала тялото и духа й, те успяха лесно да я убедят да придружи тялото на баща си до Бостън. Тя не желаеше да говори с майка си или с Янси, но Хана й напомни за нейния дълг към баща й и неговата памет. Тя прочисти съзнанието си, за да отстрани мислите за смъртта на Хейзард. Успя да го постигне за свое облекчение.
— Тогава и аз ще се върна, Хана — каза Блейз с глас, който сякаш не беше нейният. — Веднага щом татко бъде погребан достойно, ще се върна обратно. — Тя искаше детето им да се роди там, където се бе родил Хейзард. Искаше да го отгледа в оня край, който Хейзард наричаше роден. Тя не беше казала това на Хана, но нейната стара дойка разбираше мъката й по любимия.
— Този край е достатъчно красив и приветлив, за да се завърне човек тук. Но засега ще трябва да се прибереш у дома.
— Това е моят дом. — Бледа и унесена. Блейз изглеждаше съвсем мъничка в огромното гравирано легло, но очите й горяха яростно и Хана си припомни за малкото момиченце в просторното легло на уютната стая на Бийкън стрийт. Още тогава Блейз знаеше точно какво иска.
— Знам, дете, и ти ще се върнеш — успокои я Хана, точно както я бе успокоявала много пъти след пролетите детски сълзи. Тя искаше, при това с цялото си сърце, тази тъга да е също толкова преходна. Бе познавала Милисент Брадок прекалено дълго, за да приеме на доверие историята за избухналия по погрешка експлозив. А Янси я бе поразил от самото начало с безскрупулната си грубиянщина, независимо от солидното си потекло.
Тя не можеше да промени станалото. Не можеше да съживи любимия на Блейз. Но можеше да дари Блейз с това, което винаги й бе давала — обич и уют.
В деня, в който Блейз напусна Даймънд Сити, Хейзард започна да разбива диорита30 по тавана на източната шахта и не напредваше зле, като се имаха предвид пристъпите на замайване, които продължаваха да го измъчват.
Той направи недодялана шина за лявата си ръка от два отломъка от една стара кутия за барут и кожените върви на гамашите си. Процедурата му бе отнела половин ден заради припадъците, причинени от болката, които го спохождаха на няколко пъти. Ръката му, отекла неимоверно, превръщаше всяко малко движение в мъчение. През този ден той гледаше как цветът на ръката му се променя от розов, през червен, до болезнено морав. От опит знаеше, че ако пръстите му посинеят, ще изгуби ръката си. След като успя да
