както и да получава необходимата месечна издръжка. На негово място Адамс не би проявил такава щедрост. Той познаваше Милисент от достатъчно дълго време. Но Били имаше по-милостиво сърце от неговото.
— Искам това завещание да бъде анулирано — заповяда рязко Милисент, със стегнато от злоба лице.
Къртис постави прилежно ръце на полираното си бюро.
— То е напълно законно, Милисент.
— Ще го оспорвам.
— Това е твое право.
— Сигурна съм, че ще намеря съдия, който да ме подкрепи.
— Както желаеш — учтиво заяви той. После се обърна към Блейз. — Ще останеш ли на Бийкън стрийт?
— Не за дълго. Връщам се обратно в Монтана. — Въпреки че приятелите й се бяха обадили, за да поднесат съболезнованията си за смъртта на баща й, и бяха изпратили толкова цветя, че те можеха да изпълнят с уханието си цял Бостън, Блейз копнееше по планинските пейзажи на родния край на Хейзард. Искаше духом да бъде близо до него, искаше тяхното дете да отрасне там, където той бе прекарал своята младост.
— Много скоро — добави тя. Мъката в очите й бе дълбока като океана. Облечена в черна коприна, с бледа кожа и леки сини сенчици под измъчените си очи, тя продължаваше да бъде все така прекрасна, способна да привлече вниманието на всеки мъж в Бостън с красотата си.
Странно, мъката само подчертаваше прелестта й. Без никакъв грим, крехка в своята бледност, със семпло прибрана буйна коса, с очи, доминиращи сред чертите на лицето й, и тяло, придобило една нова пълнота на формите си, тя вече бе жена, а не момиче, каквото беше през миналата пролет, и едва ли щеше да се намери мъж, който не би се втурнал да я утеши в горестта й. Но споменът за Хейзард не допускаше мисълта за други мъже. Изправен до него, всеки друг би изглеждал невзрачен. Неопитоменият и буен Хейзард бе изпълнил цялото й същество.
— Това е абсурдно — възпротиви се рязко Милисент. — Ти ще останеш в Бостън, където ти е мястото.
— Ще отида, където пожелая, майко. — И Блейз я погледна така, както се бе учила да прави това в детството си — с овладяна физиономия и други мисли, течащи зад безизразната фасада. Това беше начин да спечели срещу майка си, която очакваше само омраза и презрение.
— Ще видим това — раздразнено отвърна Милисент, отправяйки й поглед, който изуми Блейз с неприкритата си омраза. Омраза към покойния съпруг, към Къртис Адамс, към Блейз, към всекиго и всичко, което би й се изпречило по пътя към състоянието, за което се бе омъжила преди двадесет години, не по- малко търгашки, отколкото циганин, продаващ коне. Спирайки само колкото да си поеме дъх, тя изсъска: — Ах ти малка, подла…
— Не прибързвай — предупреди я Янси с мек тон и очи като парченца чакъл. — Сега си разстроена. — Той взе ръката й в своята. — Тя е разстроена — обясни той на Къртис, внимавайки да не изпусне собствения си кипящ гняв. Този път бе стигнал толкова близо… двайсет и два милиона. И Блейз щеше да ги получи всичките. Самодоволна малка кучка. Вероятно бе знаела от самото начало — хич не изглеждаше изненадана.
След това изведнъж му хрумна една гениална идея, която той сграбчи като удавник спасителен пояс. Извинявайки елегантно себе си и Милисент, по всички правила на южняшкия етикет, до едно впрегнати сега в представлението той изведе Милисент от кабинета, преди да е успяла да сбърка отново.
Блейз остана, за да подпише нужните документи, преминавайки механично през всеки лист хартия. За пръв път се бе уплашила истински за детето си. Никога преди не бе виждала подобна омраза. Такава ненавист и злоба не се срещаха често. Всъщност само у хора, които нямаше да се спрат пред убийство.
Когато Блейз се прибра от офиса на Къртис Адамс, Янси крадешком я последва в стаята й и я заключи вътре, докато Милисент занимаваше Хана в гостната. Те бяха освободили слугите от горния етаж за този следобед, уж в знак на почит към паметта на Полковника. Заедно с Милисент бяха казали на Хана, че Блейз е заминала за Монтана веднага, щом са й прочели завещанието, оставяйки й щедър аванс от парите, наследени от Били Брадок.
Отначало Хана се противеше.
— Блейз не би тръгнала, без да ми се обади — настоя тя.
— Тя беше доста потисната напоследък. Знаеш го и сама. Мисля, че непрекъснато си мислеше само как да се върне. Аз й казах, че ще бъде неучтиво от нейна страна да тръгне, без да се сбогува с теб, но ти познаваш Венеция. Припряна, както винаги, дори в мъката си. Нейният баща й завеща всичко и сега тя е по-неконтролируема от всякога. Може да попиташ и Къртис Адамс, ако искаш. Той я изпрати до наетата карета. Ще те заведа при него, ако искаш да провериш. — Милисент докосна едва-едва очите си с бродираната кърпичка. — Тя беше толкова нещастна напоследък — прошепна тя. — Искаш ли да говориш с Къртис?
Това беше пресметнат блъф.
— Горкото дете — тъжно заяви Хана, поуспокоена от намесването на името на Къртис. Той беше приятел на Полковника от години. А Блейз не бе престанала да приказва за връщането си в Монтана. — Тя искаше бебето й да се роди там — припомни си тя, казвайки го повече на себе си.
Единственият звук в огромната гостна беше тиктакането на майсенския часовник. Завърнала се отново в настоящето, след като бе потънала за кратко в размислите си, Хана забеляза тягостното мълчание.
— Тя все още не ви беше казала, нали така?
Милисент се окопити първа.
— Не, но това прави решението й още по-логично… това неочаквано заминаване. При тези условия, миличкото ми — продължи лицемерно тя, — искала е веднага да се върне там. — Милисент се усмихна по майчински разбиращо. — И двете знаем колко твърдоглава е Венеция. Но ти няма защо да се тревожиш, Хана. С милионите на баща си тя може да си позволи най-добрите грижи до края на живота си.
— Надявам се бебето да й донесе утеха. — Хана не виждаше по-далеч от носа си, щом се споменеше за щастието на Блейз. Щом бе поискала да се върне веднага, то тя щеше да я разбере. Блейз не бе преставала да плаче всяка вечер за бащата на бебето си.
— Сигурна съм, че така ще стане, Хана. Сега, на сметка в банката ли да ти оставим парите, или ще ги искаш в брой?
— Щом научите адреса й, бихте ли ми го изпратили? Аз ще съм при сестра си в Ланкастър. Ще ви оставя адреса си. — И Хана го изписа старателно на един лист, който Милисент й подаде от бюрото.
— Ето — каза Милисент, сгъвайки листа. — Ще го сложа най-отгоре. — И тя постави едно италианско кристално преспапие върху него. — Сигурно ще научим местонахождението на Венеция след три или четири седмици. Благодаря ти, Хана, за годините на всеотдайна служба. Аз съм сигурна, че ако Полковника беше жив, той също би се присъединил към мен. Янси, скъпи, докато помогнеш на Хана да си приготви багажа, аз ще й напиша чек за издръжката от първите шест месеца… и, да речем, за парите за още шест месеца в брой. Какво ще кажеш, Хана?
— Напълно достатъчни са, мадам, а аз сама ще си събера багажа — отвърна остро Хана.
Малко по-късно, олицетворяващ учтивостта и чара, Янси изпрати Хана до колата, спряна до страничната врата, погрижи се багажът й да бъде натоварен, даде нареждания на кочияша и й махна за сбогом.
Но Хана не бе подведена от цялата тая превзета и преиграна учтивост. Тя знаеше, че за нито един от двама им няма никакво значение дали тя е жива, или мъртва. Но щом Блейз и нейното бебе си бяха тръгнали, тя не виждаше смисъл да остава.
Янси се върна в гостната, внимателно затвори двойните врати, облегна се на тях и се ухили злорадо:
— Сега имаме една дърта кучка по-малко по пътя си към двайсет и двата милиона, любима.
— Доста гладко мина, нали? — съгласи се Милисент, вдигайки поглед от малкото бюро.
— Чудесно, благодарение на старата Хана сега ще ни е доста по-лесно да убедим милата Венеция в
