пурпурно и златно. Храстите на дивите рози се откроиха като огнени петна на фона на планините. Хейзард, загорял и отпочинал, се бе излегнал под шумолящите, обагрени в жълто листа на една топола, облегнат на ствола на дървото и търсещ душевен мир. Топлият есенен следобед беше прекрасен с тези цветни, шумолящи от лекия вятър листа над него.
Две дечица си играеха край майките си, които приготвяха ястията за вечерята. Хлапетата бяха едва на две годинки, или даже на по-малко, защото все още залитаха на пълничките си несигурни крачета. Те се занимаваха с меките си играчки, направени от любящите им родители, опитваха своя съкратен вариант на абсарокския и се смееха звънко на безсмислените фразички, които им подхвърляха майките. Бяха здрави, щастливи, обичани. Играеха си по огряната от слънцето земя на абсароките, отвоювана и защитавана от шестнайсет клана.
Изведнъж Хейзард пожела неговото дете да израсне тук, сред неговия народ, заедно с него самия. Не в Бостън, където да го потиска сивият, покрит със сажди сняг, където къщите са сбутани една до друга и никога не може да се види залезът на слънцето. Той не искаше детето му да бъде отгледано в каменната къща на Бийкън Хил, изпълнена със слуги, а не с любов. Да бъде отгледано от майка, чиито думи са просто хладно преценени делови хватки. Мисълта за неговото дете, растящо в претъпкания сив град, накара кожата му да настръхне.
И така, без да се съобразява с логичните доводи и здравия разум, който го бе държал неотклонно със седмици в Монтана, въпреки извода, до който бе стигнал след прочитането на бележката на Блейз, той се върна във вигвама си и започна да се приготвя за път.
— Забързал ли си се за някъде? — попита го Изправен вълк, застанал на обления в слънчева светлина вход.
— Отивам в Бостън.
— Нужна ли ти е помощ?
Хейзард завърза пътната си торба с две бързи движения.
— Не, благодаря — каза той. — Знам как да се справя с нея. — След това се изправи, пресегна се за колтовете си и ги постави във вече завързаните кобури.
— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш? Спомни си за…
Ледената ярост не бе насочена към него, но тя го накара да замлъкне на средата на изречението си. Хейзард овладя изблика си на гняв и в следващата секунда се усмихна извинително заради избухването си.
— Мисля, че е крайно време — обясни студено той, с доста голяма резервираност — мис Венеция Брадок да разбере, че дори на милионерските щерки им се налага да си плащат понякога. Доста време нещата ставаха според плановете й. Искам си детето.
— Ами ако Синьо цвете…
— Ще прави каквото й се казва. — Гласът му беше рязък. — Една нагла кучка за година ми е повече от достатъчна. Ще се видим след около месец.
— Заедно с твоето дете?
Една вълча усмивка преряза лицето на Хейзард.
— Така да се каже.
Той потегли от гарата в Даймънд Сити два дни по-късно, тъй като влакът беше най-бързият транспорт за момента — нали пътуваше денонощно. Ако бе тръгнал с кон, щеше да му се налага да спира, за да почива. Точно така и прекара по-голямата част от пътя, свит в ъгъла на вагона, за да пази все още слабата си ръка, с шапка, килната върху лицето му. Не беше в настроение за разговори и просто не отговаряше, когато се обръщаха към него. А пътниците не отправяха второ изречение към мургавия, облечен в черно мъж. Той помръдна забележимо само веднъж през целия дълъг път. Бандити задържаха влака на третия ден от пътуването, източно от Солт Лейк Сити. Хейзард реагира автоматично на насилието — безпогрешно и с увереност ги застреля й тримата, с движение, прекалено бързо, за да бъде проследено от човешко око. Петимата други пътници го видяха само да прибира димящите колтове в кобурите им така, сякаш прибираше рестото си в джоба. След това прихлупи шапката си малко по-ниско от нивото на веждите и отново затвори очи. Когато машинистът му подвикна с благодарност, Хейзард изръмжа нещо неразбираемо. След тази демонстрация на точност останалите пътници му освободиха още по-голямо жизнено пространство и той ги чу да шепнат: „Наемен убиец“.
Достигна Бостън за рекордно време — десет дни, шест часа и трийсет и две минути.
Янси оповести плановете си на Блейз един час преди да я заведе долу до чакащата ги кола.
— Няма да го направя — каза тя, противопоставяйки се остро. — Не можете да ме накарате.
— И представа си нямаш колко опърничави млади жени са минали през ръцете на мадам Рестел — спокойно отвърна Янси. — Родителският натиск в такива случаи е доста обичаен. Ти ще си само поредната от цяла редица млади жени, които са имали глупостта да се замесят с мъже не от тяхната черга. Ще го направиш — рязко каза той, без каквато и да е претенция за учтивост. — Ако се наложи, аз сам ще те завържа за масата. А мадам Рестел няма да задава повече въпроси, щом й предложа двойно заплащане.
— Ще й кажа за вас.
— Няма да ти повярва. Всички млади момичета стават истерични, щом не им разрешат да се омъжат за учителя си по танци, коняря или пазача на дивеча. И дори твоята историйка да е малко по-различна, никой не й плаща за съчувствието. Мадам Рестел не си е построила най-голямата къща на Пето авеню, като е отказвала да поеме изгодни поръчки. Тръгваме след час, тъй че не си хаби приказките.
Осъзнала, че доводите й няма да помогнат, Блейз се примири. Сега поне щяха да я пуснат от заключената й стая и възможностите за бягство щяха да са по-реални.
Тя се облече внимателно. Тъй като беше в траур, нанизът й от черни перли нямаше да привлече вниманието. Искаше й се да изпразни кутията си за бижута в своята дамска чантичка, но не посмя да го направи. Янси сигурно щеше да я претърси много внимателно и ако тя излезеше от къщата с цяло състояние в бижута, плановете й щяха да станат съвсем прозрачни. През този ден тя излизаше от стаята си за пръв път от три седмици, а това беше макар и малка, но все пак възможност за бягство.
Черните перли не привличаха особено вниманието на фона на черната коприна на роклята й — тя просто бе избрала най-подходящото за траура бижу. Но освен това нанизът беше и най-ценното й украшение. Заради своята рядкост черните перли превъзхождаха всяка друга скъпоценност. А тяхната равностойност в пари можеше да купи свободата й. Ако мадам Рестел беше наистина добра търговка, както Янси твърдеше, то тя сигурно можеше да бъде убедена да й позволи да му се измъкне.
Но Янси не бе единственият проблем. Блейз забеляза в колата още две наети горили. Двама едри, мускулести мъже, извисили се над нея, които застанаха от двете й страни, след като тя се качи в купето с дръпнати завеси. Физиономията й остана все така подходящо разкаяна презрялото пътуване до гарата, както и във влака за Ню Йорк, но мозъкът й трескаво обмисляше безбройните подробности на бягството й. Времето, необходимо за един аборт, щеше да й даде поне минимална преднина, преди Янси да е открил измамата. Ако успееше да се добере до банката на баща си в Ню Йорк, можеше да изтегли пари за пътуването на запад от своя фонд. Щеше да е най-добре да избягва гарите, реши тя. Трябваше да наеме кола и кочияш за първите два-три дена и да се качи на влака от Балтимор или Уошингтън. Никой нямаше да предположи, че се е насочила на юг.
ГЛАВА 35
Милисент Брадок изглеждаше от глава до пети като дама от висшето общество. Тя носеше траурна рокля от тъмносиня коприна, украсена със само два наниза от малки перли. Светлата й коса, прибрана с панделка в шиньон, изглеждаше невероятно, тялото й бе изправено, а ръцете — преплетени грациозно пред нея. Тя току-що бе допила първата си чаша чай и сега стоеше до прозореца, наслаждавайки се на късните рози в малката градина, засадена пред кабинета й.
Вратата се отвори рязко и Милисент се обърна раздразнено, за да накаже слугата, който бе имал наглостта да влезе, без да почука преди това.
