— Това няма да е необходимо — прошепна тя. — Ще подпиша.
И Янси си тръгна със състояние в джоба.
Блейз плака, докато успя да заспи. Това не бяха сълзи за загубата на наследството, а сълзи по загубената любов. Той не бе дошъл за нея. Не го беше грижа дори за собственото му дете. Но пък нали Джон Хейзард Блек вече си бе имал жени и любовници. Най-вероятно бе успял вече да забрави и името й.
Янси и Милисент бяха будни през по-голямата част от нощта, заети с поливането на новопридобитото състояние с отлежалото скъпо шампанско на полковник Брадок.
— Може и да е бил селянин, скъпа, но е разбирал от вина — отбеляза Янси, отваряйки още една отлично запазена бутилка от изрядно подредената изба на Полковника.
— Едно положително качество в иначе нищо неструващ като цяло характер едва ли е достатъчно, за да бъде спечелена нечия симпатия — отвърна Милисент, която, макар да дължеше на прозорливостта на съпруга си това огромно богатство, на което сега можеше да се наслаждава, нямаше никакво желание да му отдаде Дължимото. — Роденият селянин си остава селянин — натъртено заяви тя.
— Което ми напомня — замислено каза Янси, — че не би било зле да сложим край на селския му род.
Милисент се изкикоти гърлено.
— Доста си закъснял, Янси. Вече седмици откакто си е просто един труп.
— Имам предвид — той направи кратка пауза — неговия внук. Като застраховка — каза той — срещу бъдещи претенции.
Объркана, Милисент седна в леглото, в което се бе излежавала лениво допреди малко, и свали чашата от устните си.
— Как предлагаш да го направим?
— Познавам един специалист в Ню Йорк, който помага на загазили момичета.
— Тя никога няма да се съгласи с аборта.
— Не е нужно да се съгласява. Та нали ние сме попечителите, ние можем да и казваме какво да прави, не да я молим за това.
— Къде и кога? — попита Милисент, разпознала тутакси гаранцията за бъдещата им сигурност.
—
— Достатъчно Янси, не искам да слушам повече.
— Добре, няма да слушаш, а иначе?
— Отказвам — отвърна тя ни най-малко изумена, по-скоро предпазлива — да слушам за каквото и да е повече.
— Знам, скъпа, ти мразиш подробностите. Е, няма значение, аз ще се погрижа.
— Надявам се по-добре, отколкото с оня индианец.
Янси сви рамене, не особено обидчив след изпитите три бутилки.
— Невъзможно е да бъде убит като обикновен човек… но тези два мънички парцела сега нямат значение, нали така?… Не и при милионите, които имаме.
Беше му лесно да махне с ръка на Хейзард, който се намираше на две хиляди мили, но Милисент не обичаше да изтърва края, особено когато нещата я засягаха пряко. Придавайки подчертано значение на всяка дума, тя попита:
— Кога смяташ да се погрижиш за настоящата подробност?
— Утре — каза Янси с усмивка. — Това ще е първото нещо, с което ще се захвана утре.
ГЛАВА 34
Хейзард остана при Роуз малко повече от месец и за това време лятото премина в есен. Янси беше прав за това, че той споделя леглото на Роуз, но причината и условията не бяха същите. Хейзард спеше до Роуз и когато ръката му започна да оздравява, тя му каза някак между другото, съвсем непринудено:
— Не става въпрос за чувства, Хейзард. Стига да го желаеш. Ако ли не, също бих те разбрала. — Тя се бе отказала вече от години от лукса на илюзиите.
Те лежаха в леглото, когато тя му го подхвърли. Беше топло слънчево утро в края на лятото и Хейзард се бореше със спомените си за Блейз, облегнал глава върху окъпаните в слънчева светлина възглавници.
— По дяволите, Роуз, ти си твърде добра към мен — мрачно заяви той. — Вината ми се трупа. — Той не я беше докосвал, а счупената ръка не можеше повече да му служи като извинение.
Тя се облегна на лакът след учтивия му отказ и го погледна право в очите.
— Защо не отидеш за нея, мътните те взели?
— Защото тя не иска това — отвърна той също толкова директно, — ето защо.
— И откъде знаеш?
— Бележката, която намерих, беше доста ясна.
— Мислиш, че тя е знаела за плановете на Янси?
— Очевидно.
Датата, изписана на бележката, се беше впила в съзнанието му. Датата на деня преди нападението.
— Трябва да е знаела за това все някак си. Не ме питай точно как.
— Щом не е мислила, че ще оцелееш, за да я прочетеш, какъв смисъл е имало въобще да я пише?
— Не знам. Най-доброто, за което бих могъл да се сетя, е, за да няма никакво доказателство за връзката й със смъртта ми. Един щедър жест на внимание, след като тук всеки ден умират незабелязано хора. Но те вероятно са се съобразявали със съдебните процедури на Изтока. Сигурността никога не вреди, особено ако е била замислила детето ни да наследи участъците.
— Притеснява ли те това, че детето ти ще отрасне там?
Той си позволи за пръв път да даде израз на гнева си и Роуз се отдръпна несъзнателно под напора на студената му ярост.
— Направо ме вбесява — отсече той рязко. — Тя ми каза, че иска да остане тук, да роди бебето в планините. Никога не съм се считал за наивник, но проклет да съм, Роуз, ако не се проявих точно като такъв. Досущ като влюбен до уши млад глупак.
Роуз докосна нежно рамото му с топлите си и успокояващи пръсти.
— Нямало е как да разбереш.
— А трябваше, мътните го взели, трябваше. Нали съм живял в двуличното бостънско висше общество. Трябваше да съм по-наясно.
Когато Хейзард се завърна при своя народ, успокоението така и не дойде. Той виждаше Блейз в спомените си накъдето и да се обърнеше — облякла роклята си от еленова кожа, опитваща се да научи абсарокските думи, докосваща го, докато той сяда на съвета на вождовете, допряла топлото си тяло до неговото в нощния студ.
Той беше сам. Така се чувстваше по-добре, но хората приказваха. Не в лицето му. Той не спеше с жени. Не участваше в набезите. Когато ловуваше, излизаше сам. Те се тревожеха, неговият клан, роднините му и приятелите. Но той не търсеше нито помощ, нито съвет. След това едно вечерно посещение при Голяма томахавка разпръсна тревогата. Той се измъкваше от черната магия. Подобни разговори бяха добър знак.
Неговото предложение за женитба със Синьо цвете беше по-скоро защитен ход, отколкото признак на някакви чувства. Той се нуждаеше от сигурна преграда, от непревземаема крепост срещу тоя непосилен душевен копнеж. Синьо цвете трябваше да бъде неговото укрепление, последната защита срещу страстта му към Блейз. Синьо цвете му отговори радостно с „да“ още същата вечер и той я целуна леко по бузата като монах.
Първите студове оцветиха крехките листа на тополите и трепетликите край потока в смарагдово,
