закрепи шината, Хейзард легна в полусъзнание, вслушвайки се в гласа на тялото си, което му казваше, че се нуждае от почивка, за да възстанови силата си след мъчението, което бе изтърпяло. Той запали за съвсем кратко свещта, докато беше буден, за да провери потъмняващия цвят на ръката си, и след това бързо я угаси.
В съзнанието му се зараждаше смътен план, дори докато спеше. В миг на прояснение Хейзард го премисли, пренареди го няколко пъти и съобрази времето си с оставащите свещи и липсата на вода и храна. Трябваше да почива — тялото му го заплашваше с изпадане в безсъзнание всеки път, щом предприемеше действие, надхвърлящо силите му. Но пък и трябваше да действа. Без никаква храна и само с влагата, която се събираше но скалите, не му оставаше много време, за да си пробие път навън. С всеки ден запасите му от сили щяха да намаляват. Но ако все пак имаше начин, по който да се измъкне и да открие отново Блейз и нероденото им дете, то той щеше да го открие. Или щеше да умре в опитите си да го направи. Това бе присъщо на духа му, на честта му на воин. Предстоеше му невероятно изпитание и той го разбираше. Джон Хейзард Блек срещу Смъртта.
По времето, когато сломената и трепереща Блейз се качваше с чужда помощ в наетата карета, рано сутринта на третия ден след взрива, Хейзард бе работил вече пет часа. В най-оптимистичните му предвиждания източната шахта бе във връхната си точка на четири метра под земята. Той бе изкопал около един метър през миналия ден и сега трябваше да скалъпи някакво скеле. Планираше да продължи оттук нататък с минимума нужна почивка, защото знаеше, че с всеки ден ще става все по-слаб. И по начина, по който напредваше, всичко опираше до това, кой ще се предаде първи — диоритът или неговите сили.
Имаше нещо, което го амбицираше да продължава, въпреки болката и мъчителните съмнения, обръщайки гръб на унинието, когато си мислеше, че не би могъл да повдигне ръката си дори още веднъж. Това нещо му даваше сили всеки път, когато натискаше „само още веднъж“, приглушаваше болката и му вливаше свежи сили, когато се свличаше изтощен на грубия, осеян с отломъци под. Мисълта за Блейз и тяхното неродено дете — ето това го поддържаше жив.
Блейз не беше измъкната крещяща и разплакана от стаята. Тя напусна Даймънд Сити като бледо подобие на себе си.
Но на железопътната гара тя отказа да говори с майка си и с Янси. Прикрит гняв гореше под очевидната й мъка от загубата. И когато се озова в леглото си във вагона на баща си, тя каза на Хана с глас толкова тих, че едва ли би се чул и на метър разстояние в тиха нощ:
— Те няма да победят.
— Ето, това е моето момиче — каза Хана и несъзнателно протегна загрубялата си ръка, за да погали косата на Блейз. — Това е моето малко момиченце. — И тази първа искрица на живот, която бе забелязала, откакто напуснаха Даймънд Сити, накара очите й да се напълнят със сълзи. — Твоят баща не би искал оная отрепка, дето се разпорежда в спалнята на майка ти, да сложи ръка на парите му.
— Знам — тихо каза Блейз. — И той няма да успее. Всичко е завещано на мен. — След това очите на Блейз изгубиха жизнеността си за един кратък миг. Тези пари можеха да помогнат на Хейзард. Но сега вече беше твърде късно… за него… за тях. Сълзите й потекоха отново.
— Това ще я изненада — бързо заяви Хана, опитвайки се да отклони посоката на мислите й.
— Но това вече няма значение, нали така? — Блейз отново бе станала мрачна, бе се почувствала победена, и това я бе върнало обратно в мъглявото чистилище на нейното страдание.
Сърцето на Хана се сви от болка, когато видя как живецът напуска отново младата жена, която винаги досега е била жизнена и весела. Тя не искаше да говори за това и дори и сега се поколеба, тъй като не желаеше да се намесва в интимни за Блейз неща. Но когато сълзите се появиха по бледите й бузи и след това се плъзнаха по малкото лице, потънало в безкрайна скръб, Хана заговори:
— Но ще е от значение за малкото, не е ли така?
Погледът на Блейз се стрелна нагоре.
— Нали не желаеш тия двамата — и тя кимна с посивялата си глава към спалнята на Милисент — да отнемат това, което се полага по рождение на детето ти? А те ще го направят, дете мое, сигурна съм в това, ако продължиш да лежиш тук, както правеше досега.
— Как разбра? — прошепна Блейз.
— Глупав въпрос, детето ми. Та аз те обличам и събличам вече деветнадесет години.
— Мислиш ли, че те знаят? — Блейз седна с мъка в леглото и лек розов оттенък се появи по страните й, все още твърде очевиден след десетте дни, през които не бе хапнала почти нищичко.
— Не, сега още не знаят, но природата скоро ще им го подшушне. Можеш или да лежиш тук, докато си изплачеш очите, или да станеш и да направиш всичко, за да получи твоето дете добрия жребий, който му се полага.
— Те ще опитат, нали…
— А слънцето изгрява ли всеки ден?!
Блейз прокара пръст по ирландската дантела, с която бе обточен лененият чаршаф.
— Предполагам, че ще кажат, че не сме били женени.
— Оттам ще започнат и ще използват всичко друго, за което се сетят.
— Но аз мога да напиша завещанието си на когото си поискам. — Гърбът й се бе изправил и здравословно розово наливаше страните й. — Парите са си мои в края на краищата.
— Ще трябва да впрегнеш досетливостта си, дете мое, за да се погрижиш наистина да се получи така.
Блейз погледна решително към Хана и огънят отново се разгоря в сапфирените й очи.
— По-добре ще е да се облека, а след това — продължи тя, тръгнала към малката масичка от палисандрово дърво с подновена енергия — смятам да напиша завещанието си. Има ли тук все още някаква хартия? Има. — И тя се обърна, за да се усмихне на Хана. Това беше първата й усмивка от десет дни насам. — Намери ми рокля, писалка и още един свидетел, Хана. Доведи Куки, на него може да се има доверие.
Слязлата от влака в Бостън Блейз бе коренно различна от тази, която се беше качила в Небраска. Янси и Милисент би трябвало да забележат това, но те бяха прекалено заети с плановете си как да пропилеят парите на полковник Брадок. Те така и не успяха да забележат леката, решителна крачка на младата жена.
И това беше първата им грешка в сблъсъка, който назряваше.
ГЛАВА 31
Когато и последната свещ на Хейзард изгасна, той се облегна на стената на тясната шахта, която бе изсякъл в диорита, и зачака първата вълна на паниката да затихне. След това примигна два пъти. Никаква разлика. И в двата случая катранен мрак. Бе му нужно още известно време, за да отбие втората атака на отчаянието. С голямо усилие той започна да възстановява нормалното си дишане, след което се опита да пресметне от колко дни е погребан в мината, както и метрите, с които бе издигнал тавана на източната шахта. И накрая, прогонвайки демоните на страха, прецени отново ситуацията.
На метър или метър и половина над главата му трябваше да има свеж въздух, светлина и зелена трева. Нарочно предвиждаше най-песимистичния вариант, за да избегне евентуалното разочарование. Но вътрешният глас му подсказваше, че са по-скоро двадесетина сантиметра. Той взе кирката, но тя се изплъзваше от ръката му, плувнала в пот от страх и от мисълта за възможността да е сгрешил в изчисленията си. Не беше ял от пет дни и му бяха необходими по-дълги паузи за почивка. Последния път, когато се бе унесъл, имаше халюцинации. Беше си помислил, че е в Сините планини, докато не се събуди, обгърнат от влажната миризма на подземието и лекия пристъп на страх. Започна да брои ударите си, като се стараеше да стигне до тридесет, преди да си почине отново. И всеки път успяваше, макар че последните няколко удара нанасяше със стискане на зъби. Когато веднъж кирката не улучи скалата и падна, удряйки го в ранената му ръка, викът му отекна и кънтя до безкрайност из подземните тунели.
Наложи му се да почине. Ръката пулсираше в безмилостна, непрестанно агонизираща болка. Сега успяваше да удари само десет пъти преди болката да го принуди да спре за почивка. Отчаянието почти го
