крематориумите), сега щяха да покажат на психоаналитиците колко добре дошли бяха те отново.
Добре дошли отново! Добре дошли отново! Поне на тези от вас, които надживяха Аушвиц, Белзен, лондонските бомбардировки и кооптацията на Америка. Willkommen! Австрийците са самото очарование!
Въпросът дали конгресът да се проведе във Виена беше горещо обсъждан в течение на години и сега мнозина от психоаналитиците пътуваха за там с неохота. Антисемитизмът беше само част от проблема, а съществуваше и възможността радикално настроените студенти от Виенския университет да организират демонстрации. Психоаналитиците не се ползваха с благоволението на новата левица поради това, че бяха прекалено големи индивидуалисти. Според левичарите те не правеха нищо, за да спомогнат за „световната борба за комунизъм“.
Беше ми поръчано от едно новосъздадено списание да наблюдавам отблизо целия този цирк и да напиша язвителна статия. Като начало се насочих към д-р Смъкър, на когото една от стюардесите сервираше кафе в офиса. Той едва ме разпозна.
— Какво мислите за завръщането на психоанализата във Виена? — попитах с най-жизнерадостния си репортерски глас. Д-р Смъкър, изглежда, се стъписа от шокиращата откровеност на въпроса ми. Погледна ме продължително и изпитателно. — Пиша статия за новото списание „Voyeur“ — допълних. Очаквах, че поне леко ще се усмихне, като чуе заглавието.
— Е, добре — флегматично изрече Смъкър, — а вие какво мислите по въпроса?
После се заклатушка към ниската си изрусена жена, облечена в синя плетена рокля със зелено крокодилче над дясната й (синя) цица.
Трябваше вече да зная защо аналитиците винаги отговарят на въпроса с въпрос! И защо пък тази нощ щеше да бъде по-различна от всяка друга независимо от факта, че летяхме в Боинг 747 и ядяхме непозволена храна.
„Еврейска наука“, както антисемитите я наричат. Обърни всеки въпрос с главата надолу и го напъхай в задника на питащия. Изглежда, всички психоаналитици са талмудисти, изхвърлени от семинарията още в първи курс. Спомних си една от любимите шеги на дядо ми:
Въпрос: „Защо евреинът винаги отговаря на въпроса с въпрос?“
Отговор: „А защо да не отговаря евреинът на въпроса с въпрос?“
В крайна сметка при повечето от аналитиците ме потрисаше най-вече липсата на въображение. Добре, първият ми помогна много — германецът, който щеше да изнася доклад във Виена, — но той беше рядко срещана порода: остроумен, самоосмиващ се, без претенции. У него липсваше тази досадна праволинейност, която караше и най-блестящите психоаналитици да изглеждат помпозни. А пък другите, при които ходех — те бяха покъртително праволинейни. Конят, който сънувате, е баща ви. Готварската печка, която сънувате, е майка ви. Купчинките лайна, които сънувате, са всъщност вашият психоаналитик. Това се казва трансференция. Нали?
Сънувате, че си чупите крака, докато карате ски. Всъщност сте си счупили наистина крака на ски и лежите на дивана с пет килограма гипс, благодарение на което сте прикован за седмици вкъщи, но за сметка на това имате възможността да се порадвате на пръстите на краката си и да поразмишлявате върху гражданските права на паралитиците. Да, но счупеният крак в съня ви представлява вашият собствен „осакатен“ полов орган. Винаги сте искали да имате пенис и сега чувствате вина за това, че нарочно сте си счупили крака, за да изпитате удоволствието да ви го гипсират, нали?
Не!
[# Кашсрпа храна — каноните на еврейската религия забраняват употребата на определени храни — Б. пр.]
Добре, нека не се занимаваме с въпроса за „осакатения генитал“. Бездруго това е умряла работа. Да забравим майката — готварска печка, и психоаналитика — купчинка лайна. Какво ли остава освен миризмата? Не говоря за първите години на психоаналитични сеанси, през които се трепеш, за да откриеш собствената си лудост, та да можеш да свършиш поне някаква работа, вместо да посветиш целия си живот на неврозата си. Говоря за времето, когато двамата с мъжа си, подлагани на психоанализа, откакто се помните, сте стигнали дотам, че не можете да вземете нито едно решение, колкото и маловажно да е то, без вашите двама психоаналитици да проведат консилиум, кацнали на облак над главите ви. Чувствате се като троянските воини от „Илиадата“, над чиито шлемове се боричкат Зевс и Хера. Говоря за времето, когато бракът ви се е превърнал вече в „menage a quatre“1. Вие, той, вашият психоаналитик, неговият психоаналитик. Четирима в леглото. Този филм е определено с отметка „x“.2
Намирахме се в описаното състояние почти през цялата изминала година. Всяко наше решение се свързваше с психоаналитика или с процеса на психоанализата. Да се преместим ли в по-голям апартамент? „По-добре първо да видим какво става.“ (Евфемизъм на Бенет за: „Обратно при психоаналитика“.) Да имаме ли дете? „По-добре първо да изясним нещата.“ Да се запишем ли в нов тенисклуб? „По-добре първо да видим какво става.“ Да се разведем ли? „По-добре първо да изясним подсъзнателното значение на развода.“
Казано накратко — изглежда, че бяхме стигнали критичната точка в брака (пет години и чаршафите, получени като сватбен подарък, са почти износени) и че бе дошло време да решим дали да купим нови чаршафи, дали евентуално да имаме дете и да преживеем докрая вСеки един с лудостта и на другия, или просто да зарежем призрака на брака (изхвърляме чаршафите) и да започнем отново да играем играта „Намери си легло“.
Разбира се, вземането на решение се усложняваше допълнително от анализа — неговата основна постановка внушаваше (макар обратното да бе повече от очевидно), че през цялото време нашето състояние се подобрява. Рефренът звучеше приблизително така:
„О, скъпи, аз имах такава склонност към самоунищожение, когато се оженихме, но сега съм къде-къде по-добреее!“
(Подразбирай, че си могла да намериш някой по-добър, по-мил, по-хубав, по-умен и дори с повече късмет на фондовата борса.)
На което той би следвало да отговори:
„О, скъпа, аз ненавиждах всички жени, когато се влюбих в тебе, но сега съм къде-къде по- добреее!“
(Подразбирай, че би могъл да намери някоя по-мила, по-хубавка, по-умна, по-добра готвачка, на която да й се падне дори по-голямо наследство от състоянието на баща й.)
„Вразуми се, Бенет, старче — казвах му в себе си, когато подозирах, че има подобни мисли, — ти би могъл да се ожениш и за някоя с още по-голям комплекс за фалос, кастрация и нарцисизъм.“ (Първата поука от това да бъдеш съпруга на психоаналитик е да умееш да го биеш по главата със собствения му жаргон в най-подходящия момент.)
Впрочем самата аз си мислех така и ако Бенет прозираше мислите ми, то той не го показваше. Нещо не вървеше в брака ми. Нашите два живота течаха успоредно като железопътни релси. Бенет прекарваше деня в офиса, в болницата, при психоаналитика си, а вечерите — отново в офиса, обикновено до девет или десет часа. Аз преподавах два дни в седмицата и през останалото време пишех. Преподавателската ми програма беше лека, писането — изтощително и когато Бенет се прибереше вкъщи, бях готова за излизане и вилнеене. Бях се наситила на самота, на дългите часове в компанията на пишещата си машина и на фантазиите си. И навсякъде срещах мъже. Светът, изглежда, беше претъпкан със свободни и интересни мъже, които ги нямаше никакви, преди да се оженя.
Какво всъщност се случваше с брака? Дори и да обичате мъжа си, неизбежно идва момент, когато чукането с него става безвкусно като сирене „Велвета“: засищащо, дори прекалено хранително, но без да предизвиква тръпка във вкусовите жлези, без горчиво-сладка жилка, без опасност. А вие сте си мечтали за презрял „Камамбер“, рядко срещано козе сирене: ароматично, креместо, разцъфнало.
Аз не бях против брака. Всъщност вярвах в него.
Нужно е да имаш един най-близък приятел в този враждебен свят, човек, на когото си предан независимо от всичко, човек, който винаги да ти е предан. Но къде остават другите желания, които след време бракът не може да утоли? Безпокойството, гладът, спазъмът в корема, блъсъкът в путката, желанието да бъдеш изпълнена, да бъдеш чукана във всяка дупка, копнежът за сухо шампанско и влажни целувки, за
