— Типичен „Наполеонов комплекс“ — измърморих.

— Това пък какво е?

— О, нищо.

— Хайде де! Искам да чуя. Мога да го понеса. (Ужасно храбър психоаналитик.)

— Само си мислех, доктор Колнър, че сте се сдобили с онова, което в психиатрията е описано като „Наполеонов комплекс“. Озверявате и започвате да сипете ругатни и мръсотии, щом някой ви покаже, че не сте Всемогъщият. Знам, сигурно ви е трудно да приемете, че сте само метър и шейсет, но нека предположим, че вас ви подложат на психоанализа, тогава сигурно ще го понесете по-лесно.

— Тояги и камъни могат да ми счупят костите, но думите никога не могат да ме наранят! — изръмжа Колнър.

Беше заел отбранителна позиция и си вярваше, изглежда, че звучи много остроумно.

— Вижте, защо мислите, че можете да ми завирате в носа изтърканите си клишета? А пък аз да съм ви благодарна за висшата ви проницателност и даже да ви плащам за това. А когато ви отвърна със същото — нещо, което със сигурност е мое право, имайки предвид комата, който ви осигурявам, — то тогава се разярявате и започвате да ми говорите като седемгодишен лигльо.

— Обясних само, че ако изпитваш подобни чувства към мен, трябва да се откажеш от сеансите. Напусни! Тръгни си! Тръшни вратата. Кажи ми да вървя по дяволите!

— И да приема, че тези две години и хилядите долари, които съм ви снесла, са пълна загуба? Така значи, просто махваш с ръка и зачеркваш всичко. Но аз самата, аз съм заложила прекалено много и имам интерес да продължа. Да продължа да се самозалъгвам, че тук се върши нещо позитивно!

— И този проблем можеш да обсъдиш с твоя следващ психоаналитик — рече Колнър. — Двамата можете да прецените какво не е било наред от твоя гледна точка…

— От моя гледна точка! Нима не виждате, че на толкова много хора вече им е писнало и им се повдига от вас, психоаналитиците? Вината е изцяло ваша, глупаци такива! Превръщате процеса в нещо като „Параграф 22“! Пациентът идва и идва, и идва, и продължава да ви плаща пари, копелета такива, дори когато сте пълни невежи и не разбирате нищо, дори и когато вие самите си давате сметка, че не можете да му помогнете. Тогава увеличавате броя на годините, през които той трябва да продължи да се лекува, или му казвате да отиде при друг психоаналитик и с него да обсъди какво не е било наред с предишния. Не сте ли потресен? Това е абсурдно!

— Абсурдно е, че седя тук и слушам тази тирада. Ето кое ме потриса! Така или иначе мога само да повторя: ако не ти харесва, защо просто не вървиш по дяволите?

Сякаш насън (никога не съм вярвала, че ще съм способна да го направя) станах от кушетката (колко ли години бях пролежала на нея?), взех си бележника и излязох (без да демонстрирам пълен непукизъм все пак, макар и да ми се искаше) през вратата. Затворих я внимателно. Не бе нужно да играя на „Нора блъска врати“, щеше да се развали ефектът. Довиждане, Колнър. Миг по-късно, в асансьора, ми се доплака.

Но само докато извървях две пресечки надолу по Медисън авеню, вече ликувах. Нямаше повече да ходя на консултации в осем сутринта! Нямаше да разсъждавам за смисъла на сеансите и дали те ми помагат, докато попълвах всеки месец тлъстите чекове, предназначени сякаш за Гаргантюа! Нямаше да споря с Колнър като партиен лидер! Бях свободна! И мислех за всичките онези пари, които щях да престана да му снасям! Влетях в един магазин за обувки и веднага похарчих 40 долара за чифт бели сандали със златни верижки. Те ме накараха да се почувствам по-добре, отколкото след петдесет минути, прекарани с Колнър. Е, хубаво, не бях истински освободена (след като се утешавах с пазаруване), но поне се бях отървала от Колнър. Все пак започваше се отнякъде.

Със същите тези сандали пътувах за Виена и често поглеждах надолу към тях, докато се тъпчехме обратно в самолета. Как беше, първо с десния или първо с левия крак трябваше да се кача, за да избегнем самолетната катастрофа? Как можех да помогна на самолета да не се разбие, щом даже не помнех ритуала? „Майко“ — измърморих. Винаги виках „майко“, когато се страхувах. Най-смешното беше, че иначе не се обръщах така към майка си. Тя ме беше кръстила Айзидора Зелда, но аз се постарах никога да не произнасям второто от имената. (Знаех, че беше мислила и за Олимпия заради Гърция, и за Жюстин по маркиз Дьо Сад.) За да не й остана задължена за цял живот, аз я наричах Джуд. Истинското й име беше Джудит. Никой освен най-малката ми сестра не й бе викал „мамо“.

Виена. Наистина звучеше като валс, но аз още отпреди не понасях това място. Изглеждаше ми мъртво. Балсамирано.

Пристигнахме в 9 часа сутринта точно когато отваряха летището. Казваха ни „Welkommen in Wien“. Проточихме се през митницата, влачейки куфарите си като упоени след безсънната нощ.

Летището беше излъскано до блясък. Сетих се за безпорядъка, мръсотията и хаоса, с които бяха свикнали нюйоркчани. Завръщането в Европа винаги действаше като шок. Улиците бяха неестествено чисти. Парковете изглеждаха неестествено пълни с пейки, чешми и розови храсти и никъде не личаха следи от вандалщина. Обществените цветни лехи изглеждаха неестествено спретнати. Дори уличните телефони работеха.

Митничарите провериха куфарите ни и за по-малко от двадесет минути се озовахме в автобуса, запазен специално за нас от Виенската академия по психиатрия. Качихме се в него с наивната надежда, че ще стигнем бързо до хотела и че там ще легнем да спим. Не подозирахме дори, че ще се влачим почти три часа из улиците на Виена, спирайки пред седем други хотела, преди да стигнем до нашия.

Беше като в страшен сън, в който трябваше да стигнеш някъде, преди да се е случило нещо ужасно. Необяснимо защо обаче колата ти или се повреждаше, или поемаше назад. Изобщо бях замаяна, ядосана и всичко ме дразнеше тази сутрин.

Изглежда, състоянието ми се дължеше отчасти на паниката, която изпитвах винаги, когато се завръщах в Германия. В Хайделберг съм живяла по-дълго, отколкото във всеки друг град, като изключим Ню Йорк, така че Германия (Австрия също) беше за мен нещо като втори дом. Говорех езика прилично — по-добре от другите езици, които изучавах някога в училище, — бях свикнала с храните, вината, марките, работното време на магазините, дрехите, музиката, жаргона, номерата на немците… Сякаш бях прекарала детството си в Германия или пък родителите ми бяха германци. Но годината на раждането ми е 1942 и ако родителите ми бяха немски — а не американски — евреи, то сигурно щях да бъда родена (и вероятно умряла) в концентрационен лагер независимо от русата ми коса, сини очи и чипия селски нос. Никога не можах да забравя това. Германия беше като мащеха: безкрайно близка и точно толкова презирана. Всъщност повече презирана, най-вече защото бе близка.

Гледах през прозореца на автобуса червенобузестите стари госпожи, с тромави тиролски шапки, обути в техните бежови обувки. Гледах скованите им крака и трътлестите им задници. Мразех ги. Обърнах очи към рекламното пано, на което беше изписано: Sei gut zu deinem magen (бъди добър към стомаха си), и изпитах омраза към германците за това, че винаги мислеха за проклетите си стомаси, за тяхното Gesundheit — сякаш те бяха изобретили здравето, хигиената и хипохондрията. Мразех фанатичната им мания за илюзорна чистота. Илюзорна, забележете, защото германците в действителност не са чисти. Белите дантелени пердета, юрганите, метнати на прозорците за проветряване, домакините, които търкат тротоарите пред къщите си, и продавачите с настървението им да лъскат своите витрини — всичко това е част от внимателно изградената фасада за сплашване на чужденци с агресивния германски здравословен начин на живот. Само влезте в някоя германска тоалетна, и ще видите съоръжение, каквото няма нийде другаде по света. То е снабдено с хубавка порцеланова платформичка, където пада лайното, така че да можеш да го разгледаш, преди да изчезне във водовъртежа на водната бездна, а вода всъщност няма, докато не я пуснеш. В резултат на което германските клозети излъчваха най-силната воня в света. (Казвам го като печен пътешественик, пребродил земното кълбо.) Над мивката виси мръсен парцал, който представлява някакъв общ пешкир. Кранът е само за студена вода. (Можете да пуснете тънка струйка върху дясната си ръка или оная, която използвате.)

[# Здраве (нем.). — Б. пр.]

Много съм размишлявала по въпроса за тоалетните, докато живеех в Европа. (До такава степен на лудост ме беше докарала Германия.) Веднъж дори се опитах да направя класификация на националностите въз основа на нужниците им.

„История на света през призмата на местата за облекчение“ — оптимистично написах най-отгоре на чиста страница в бележника си. „Епична поема“.

Вы читаете Страх от летене
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×