преувеличени детайли. Брайън оставяше впечатлението, че никога не замлъква. И все пак това не беше изцяло вярно, защото той наистина мълчеше, докато спеше. Но когато накрая превъртя (както учтиво се изразявахме в най-тесен семеен кръг) или показа признаците на шизофрения (според заключението на един от многото му психиатри), или се пробуди за истинския смисъл на своя живот (според собствените му думи), или получи нервна криза (както намекна научният ръководител на докторската му дисертация), или се изтощи-като-резултат-че-е-женен-за-тази-еврейска-принцеса-от-Ню Йорк (както повтаряха родителите му) — тогава той вече не млъкваше дори и нощем! В действителност престана да спи и ме държеше будна, за да ми разправя за второто пришествие и за Исус, който този път би могъл да дойде просто като един еврейски медиевист, живеещ на Ривърсайд Драйв.
[# Специалист по средновековието. — Б. пр.]
Разбира се, на Ривърсайд Драйв живеехме ние с него. Но докато Брайън говореше, ме омайваше дотолкова, че дъхът ми спираше. Потопена бях във фантазиите му, станах доброволен участник в тази Folie a deux3. И ми беше необходима цяла седмица будуване и слушане в захлас, докато проумея, че самият Брайън възнамеряваше да осъществи лично второто пришествие. Посочих му, че това можеше да се окаже пълна заблуда, и той не го прие особено добре. Нахвърли се и почти ме удуши до смърт заради моя принос към дискусията. След като се съвзех (предавам случилото се по-простичко, отколкото беше, за да мога да продължа разказа си), Брайън опита различни други неща, като например излитане през прозореца и ходене по вода в езерото на Сентръл парк, и най-накрая трябваше да бъде откаран все пак насила в психиатрията и укротен с торазин, компазин, стелазин и с каквото друго там се бяха сетили. На този етап аз колабирах от изтощение. Подложих се на лечение чрез пълна почивка в апартамента на моите родители (които бяха станали странно нормални на фона на крещящата лудост на Брайън) и там, в жилището им, плаках около месец. Докато един ден се събудих с облекчение
вече в тишината на изоставения ни апартамент на Ривърсайд Драйв и осъзнах, че не съм имала възможност да чуя собствените си мисли цели четири години. Пак тогава разбрах още и че никога повече няма да се върна да живея с Брайън независимо от това дали той щеше да престане или не да си мисли, че е Исус Христос.
Сцената напуска съпруг „нумеро уно“. Появява се странна процесия от напълно противоположни на него персонажи. Но сега поне вече съм наясно какво търся в „нумеро дуе“: добър, солиден баща — закрилник; психиатър като противоотрова на психопата; кадърен светски ебач като противоотрова за религиозната жар на Брайън, която, изглежда, изключваше чукането; мъж, който да мълчи, като противоотрова на този, който вечно генерира шум; здравомислещ благородник като противоотрова на лудия евреин.
Бенет Уинг се появи сякаш в съня ми. Би могло да се каже, че долетя на криле. Висок, красив, по ориенталски загадъчен. С дълги тънки пръсти, с ташаци без нито едно косъмче и с чудесно завъртане на ханша по време на чукане — за тази дейност, изглежда, бе абсолютно неуморим. Беше още и „ням“, но по онова време неговото мълчание звучеше като музика за моите уши. Можех ли да допусна, че само след няколко години щях да се чувствам така, сякаш чуках Хелън Келър?
Уинг. Харесвах фамилното име на Бенет. В него също звучеше нещо меркурианско. Нямаше крилца на петите, но имаше крилца на оная си работа. Той се възнасяше и летеше, докато чукаше. Правеше прекрасни, гмуркащи и въртеливи движения. Беше винаги готов и си остава единственият мъж в живота ми, на когото никога не се бе случвало да е импотентен — дори когато бе сърдит или в депресия. Но защо никога не ме целуваше? И не говореше? Аз свършвах и свършвах, и свършвах и всеки оргазъм беше сякаш от лед.
Различно ли бе в началото? Мисля, че да. Тогава мълчанието му ме заслепяваше по същия начин, както
[# Едно — в оригинала на италиански. — Б. пр.]
[## Две — в оригинала на италиански. — Б. пр.]
[### Уинг — крило (англ.). — Б. пр.]
[#### Хелън Келър — известна в САЩ глухоняма, преодоляла недъга си, завършила висше образование, писала книги. — Б. пр.]
някога ме заливаше зашеметяващият словесен поток на Брайън. На опашката преди Бенет бяха онзи диригент, който обичаше палката си (но никога не си бършеше задника), флорентинският донжуан (Алесандро де Гросо), арабският зет-кръвосмесител (за него по-късно, по-късно), професорът по философия (от Калифорнийския университет) и всякакви други среднощни ебачи. Следвах диригента из цяла Европа, присъствах на изявите му, тътрех партитурите му, а накрая той избяга и ме заряза заради старата си приятелка в Париж. Така че бях наранена от музика, от лудост и от безразборни връзки. Мълчаливият Бенет се оказа моят лечител. Доктор за съзнанието ми и психоаналитик за оная ми работа. Той ме ебеше и ебеше в оглушителна тишина. Но и умееше да слуша. И беше добър психоаналитик. Знаеше за всички симптоми на Брайън, преди да му ги бях описала. Знаеше какво съм преживяла. Най-учудващото беше, че дори и след като му бях разказала всичко за себе си, все още искаше да се оженим.
— По-добре си намери едно мило китайско момиче — казах му.
Не беше проява на расизъм, а на моите резерви към брака. Такова постоянство ме ужасяваше. И първия път, с Брайън, беше същото, но бях склонила да се оженя въпреки трезвата си преценка.
— Не искам мило китайско момиче — отвърна Бенет. — Искам теб.
(Оказа се, че през целия си досегашен живот Бенет не беше излизал с китайско момиче, камо ли пък да беше чукал китайка. Падал си най-вече по еврейки. Мъже като него, изглежда, бяха моята съдба.)
— Радвам се, че ме искаш — продължих. Всъщност наистина му бях благодарна.
В кой точно момент започнах да си представям, че Бенет е някой друг? Някъде към края на третата година от нашия брак. И защо? Никой не би бил в състояние да ми отговори.
Въпрос: „Скъпи доктор Ройбън, защо чукането се превръща винаги в нещо като топено сирене?“
Отговор: „Изглежда, имате храна фетиш или както се казва на психоаналитичен жаргон — орална фиксация. Мислили ли сте някога да се обърнете за помощ към специалист?“
Стиснах очи и си представих, че Бенет е Ейдриън. Промених Б-то в Е. Изпразнихме се — първо аз, после Бенет — и се отпуснахме потни на ужасното хотелско легло. Бенет се усмихна. Аз бях нещастна. Каква лъжкиня се оказах! Истинското прелюбодеяние не би могло да бъде по-лошо от тези еженощни измами. Да се чукаш с един мъж и да си мислиш за друг и да пазиш измамата в тайна — това беше много, много по- ужасно, отколкото да се изебеш с чужд мъж пред очите на съпруга си. Беше толкова лошо, колкото и всяко друго предателство, за което можех да се сетя. „Чисти фантазии“ — вероятно би казал Бенет. „Фантазията си е само фантазия, а всички имаме фантазии. Но само психопатите превръщат своите в действителност; нормалните хора не го правят.“
Самата аз имам повече уважение към фантазията. Вие сте това, което сънувате. Вие сте това, което бълнувате. Диаграмите и изчисленията на Мастърс и Джонсън, мигащите светлинки и пластмасовите членове казват едновременно и всичко, и нищо за секса. Защото целият секс е в главата. Честотата на пулса и секрециите нямат нищо общо с него. По тази причина касовите наръчници по секс са пълна измама. Те учат хората как да чукат с таза, а не с главата.
Какво значение имаше, че технически аз бях „вярна“ на Бенет? Какво значение имаше, че не се бях чукала с никой друг, откакто се бях запознала с него? Изневерявах му поне десет пъти седмично — и поне в пет от случаите го правех, докато той и аз се ебяхме.
Може би Бенет също се преструваше. Нищо чудно, ако аз също бях някоя друга. Е, и какво от това? Това си оставаше негов проблем. Без съмнение 99 % от хората по света чукат фантоми. Но те въобще не можеха да ми бъдат утеха. Презирах собственото си измамничество и самата себе си. Бях вече прелюбодейка и само от шубе отлагах истинското деяние. А това ме правеше и прелюбодейка, и шубелийка. Ако чуках Ейдриън, щях да бъда поне само прелюбодейка.
3.
ЧУК, ЧУК!
Сексът, както казах, може да се сведе
до три неща: осигуряване на потомство,
удоволствие и гордост.
