бъда в някакво друго семейство, в някакъв различен свят. Прегърнах коленете си. Чувствах се странно защитена тук, под майчиното кожено палто.
— Айсидора!
Защо постоянно ме връхлитаха и се опитваха да ме натъпчат в същите формички, които бяха направили толкова нещастни самите тях? Бих родила дете само когато съм готова за това. Ако ли пък не съм — тогава няма да родя. Беше ли детето гаранция срещу самотата или срещу болката? Имаше ли въобще такава гаранция? Ако всички те се чувстваха толкова щастливи в живота си, колкото твърдяха, защо постоянно изпитваха необходимостта да обръщат другите в своята вяра? Защо толкова настояваха всеки човек да бъде като тях? Защо се проявяваха като такива проклети мисионери?
— Айсидора!
Защо и сестрите ми, и майка ми заговорничеха в стремежа да осмеят всички мои постижения и да ме накарат да почувствам, че само те са пълноценни? Издадох книга, която самата аз дори все още можех да чета. Шест години писах и задрасквах, писах и променях, опитвах се да стигна все по-дълбоко и по-дълбоко в себе си. И читателите ми изпращаха писма и ми се обаждаха по телефона посред нощ, за да ми кажат, че книгата струва, че е смела и честна, че аз съм смела и честна. Смела! И още как — в дрешника, прегърнала коленете си! Но за моето семейство представлявах пълен неудачник, защото нямах деца. Не беше ли абсурдно? Знаех, че е абсурдно. И все пак нещо в мен повтаряше катехизиса. Нещо в мен ме караше да се извиня на хората, които ме поздравяваха за поезията ми: нещо в мен казваше: „Оо, но помнете — аз нямам деца.“
— Айсидора!
Почти на тридесет. Непознати понякога ме вземаха за двадесет и пет годишна, ала аз виждах неумолимия ход на възрастта, началото на смъртта, постепенната подготовка за нонекзистенцията. Вече имах леки бръчки на челото. Можех да ги изпъна с пръсти, но веднага след това те пак се появяваха. Под очите — фина мрежа, като паяжина: мънички каналчета, отпечатъци от миниатюрна луна. В ъглите на клепачите — една, две, три нежни линии, теглени сякаш от рапидограф с невидимо мастило. Едва забележими — освен за самия художник. И устата — малко по-вдълбана, отколкото беше. На усмивката й трябва малко повече време, за да увехне. Сякаш стареенето бе преди всичко неподвижност. Вкарване на лицето в предварително подготвен калъп, боязлива загадка за вкаменелостта, която настъпва след смъртта. Оо, брадичката е все още достатъчно твърда… Но няма ли тук, около средата на врата, фина, почти невидима верижка? Гърдите са все още високо повдигнати, но докога? А путката? Това ще бъде последното, което ще си иде. Още ще върви, дори тогава, когато никой вече няма въобще да иска малкото, което е останало от мен.
Смешното беше, че въпреки неохотата си да забременея аз сякаш живеех вътре в собствената си путка. Изглежда, бях замесена във всички промени, които ставаха в тялото ми. Те никога не протичаха незабелязани. Като че ли знаех точно кога овулирам. През втората седмица от цикъла си усещах едно мъничко пипгг и после някаква щипеща болка долу, ниско в корема си. Няколко дни по-късно намирах често пъти малко петънце кръв в гумената цицка на диафрагмата си. Яркочервено мацване — единствената явна следа от яйцето, което би могло да стане бебе. Тогава чувствах да ме залива вълна от тъга — всъщност чувството е почти неописуемо. Тъга и облекчение. Дали не е по-добре наистина изобщо да не си се раждал?
Диафрагмата беше станала вид фетиш за мен. Светият предмет, бариерата между утробата ми и мъжете. Мисълта да нося неговото дете някак си ме вбесяваше. Нека си го носи той! Ако имам дете, аз искам то да бъде само мое. Момиче като мен, само че по-качествено. Момиче, което скоро щеше да може да има свои собствени деца. Само по себе си да имаш деца не изглеждаше нечестно, но да ги родиш за мъжа! Децата вземаха неговото име. Децата ви връзваха посредством обичта ви към тях за мъж, на когото трябваше да се харесвате и да му слугувате поради страха от зарязване. А обичта въпреки всичко е най- силната връзка. Тази, която протрива най-жестоко и трае най-дълго. И тогава ще бъда в капан завинаги. Заложница на собствените си чувства и на собственото си дете…
— Айсидора!
А може би аз вече бях заложница. Заложница на своите фантазии. Заложница на собствените си страхове… Заложница на грешните си дефиниции. Какво означаваше да си жена все пак? Ако означаваше да си като Ренди или като майка ми — тогава не исках. Ако означаваше да кипиш от негодувание и да четеш лекции за радостите от бременността — тогава не исках. По-добре бе да стана монахиня интелектуалка, отколкото това.
Монахиня интелектуалка — също не изглеждаше весело. В тази комбинация липсваше най- същественото. А какви бяха алтернативите? Защо някой не ми покаже алтернатива? Погледнах нагоре и си одрасках брадичката в закопчалката на самуреното палто на майка ми.
— Айсидора!
— Добре. Идвам.
Излязох от дрешника и се хванахме гуша за гуша с Пиер.
— Извини се на Ренди! — настоя той.
— За какво?
— За всички гадости, които наговори за мен! — разкрещя се и Ренди. — Извини се!
— Само казах, че ти се отричаш от това, което си, и че аз не искам да бъда като теб. Кое налага да се извиня?
— Извини се! — пищеше тя.
— Защо?
— Откога толкова ти пука, да ти го начукам, да се правиш на еврейка? Откога си станала така дяволски благочестива?
— Не съм благочестива — отвърнах.
— Тогава защо правиш от цялата история такъв въпрос? — Пиер използваше сега най-сладкия си френски средноизточен акцент.
— Не аз започнах свещен кръстоносен поход, за да множа броя на истинските вярващи, а вие! Не аз се мъча да ви обърна в правата вяра или в каквото и да е друго. Аз просто се опитвам да изживея собствения си шибан живот, ако изобщо мога да се оправя в цялата тази бъркотия.
— Но, Айсидора! — мънкаше Пиер. — Точно за това става дума! Ние се опитваме да ти помогнем!
4.
БЛИЗО ДО ЧЕРНАТА ГОРА
Децата в най-крехка възраст бяха неизменно
изтребвани, по причина че поради тяхната
немощ бяха негодни за работа… Много често
жените се опитваха да скрият децата
под дрехите си, но, разбира се, ние
ги намирахме и тогава ги изпращахме,
за да бъдат ликвидирани. От нас се изискваше
да провеждаме тези изтребления в пълна тайна,
но, разбира се, отвратителната зловонна
смрад от нескончаемото горене на телата
се просмукваше из цялата област и хората
от околността знаеха, че в Аушвиц
се провеждаха изтребления.
ВЛАКЪТ В 08,29 ЗА ФРАНКФУРТ
