чувствахме и двамата толкова нещастни, че се превърнахме във врагове един за друг.
Още мога, като затворя очи, да си спомня вечерните часове в Марк Твен Вилидж, Хайделберг. Миризмата на TV-вечерите по коридорите. От радиоуредбата на въоръжените сили гърмяха резултати от мачове и преувеличени сводки за убитите на другия край на света виетнамци. Децата ревяха. Двадесет и пет годишни луничави матрони от Канзас се мотаеха по пеньоари и с ролки на главите, очаквайки и за тях, както за Пепеляшка, да дойде звездният час, за който ще си струва да си срешат косите. Но той така и не идваше. Вместо него се появяваха търговците, които вилнееха по коридорите, звъняха по звънците и продаваха всичко — от застраховки и картинни енциклопедии (с опростен речников фонд) до ориенталски килими. Освен разните загубени безпризорни американци, пропаднали англичани и пакистански студенти (търговията за тях представляваше нещо като „странично занимание“) имаше и цял бундесвер уродливи германци; те пък въртяха амбулантен бизнес с всичко — от „ръчно рисувани“ маслени пейзажи на захаросани Алпи под медени залези, през халби за бира (халбите свиреха мелодията на „Бог да благослови Америка“), до шварцвалдски часовници с кукувици, които биеха непрекъснато. И военните купуваха ли, купуваха. Съпругите купуваха, за да запълнят празния си живот, за да създадат някаква илюзия за дом в своите мрачни квартири и за да се покажат, пръскайки с пълни шепи американски пари. Хлапетата си купуваха каски, военни играчки и детски униформи, за да могат да играят любимата си игра „виетнамците против зелените барети“, и така да се подготвят за своето бъдеще. Съпрузите купуваха яки инструменти, за да противодействат на собственото си усещане за импотентност. Всички те си купуваха часовници, сякаш като символ за начина, по който, тиктакайки, армията им изцеждаше живота.
Някой беше пуснал слух в Марк Твен Вилидж, че германските часовници били на сметка, така че за всеки капитан, сержант или лейтенант беше въпрос на чест да отнесе поне тридесетина у дома. В продължение на цели две години те ги окачваха по стените си, където часовниците биеха и кукаха на неравни интервали, подлудявайки жените и децата им така, както армията подлудяваше самите глави на семействата. И като се има предвид, че стените на постройките бяха едва ли не от хартия, даже неизкукалите им обитатели (такива като нас) по цял ден слушаха непрекъснато механичното изпълнение. А изчезнеше ли то, тогава пък някое „музикално“ хлапе се опитваше да изсвири неизсвиримата иначе „Знаме, осеяно със звезди“ на някакъв хармониум (купен на изплащане с месечни вноски „за улеснение“ — като най-трудното беше да го слушаш) или пък някой новопроизведен във висш офицерски чин ревваше по децата си (близнаци, наречени Уейн и Дуейн — иначе известни като неговите „пакостници“). В моментите, когато кукането не ме вбесяваше, започваше да ме забавлява символиката на часовниците. Всеки в армията броеше постоянно дни и минути: осем месеца преди да те преместят, още три месеца преди да замине мъжът ти за Виетнам, още две години, за да те предложат за повишение, още три месеца преди да можеш да докараш жена си и детето си… Часовниците отбелязваха всяка минута от всеки час на този дълъг марш към забвението.
С изключение на това, че нямахме часовници, апартаментът ни не се различаваше много от типичните за младшите офицери квартири в колонията. Мебелите бяха от най-противната германска претруфена разновидност, изработени веднага след войната и дадени на американците като част от репарациите. Няма съмнение — бяха ги направили още по-грозни от обикновено, за да си отмъстят. Бледобежови, бозави в началото, сега, след двадесет години жестока експлоатация, изпоцапани, лекедьосани и потъмнели, с цвят на урина, те вече носеха отпечатъците от множество домашни питомци, деца и следи от бири, гаврътнати рано сутринта. Бяхме направили всичко възможно, за да покрием хипопотамските легла и слонските столове с ярки калъфи, възглавници и тапицерии. Бяхме украсили стените с плакати и первазите под прозорците с растения. Бяхме запълнили етажерките с наши собствени книги (превозени дотук скъпо и прескъпо за сметка на правителството). И въпреки това мястото си оставаше потискащо. Самият Хайделберг изглеждаше печално неприветлив. Красив град, над който десет месеца в годината валеше. Слънцето се бореше да се покаже дни наред, пробиваше за час или два и се оттегляше сразено. И ние сякаш живеехме в затвор. Духовно и интелектуално гето, което буквално не можехме да напуснем, без да бъдем арестувани.
Бенет бе затънал в армията и в собствената си депресия. Не можеше да помогне и на мен. Аз също не бях в състояние да му предложа нищо. Свикнах да се разхождам сама в дъжда по улиците на стария град. Прекарвах часове наред, обикаляйки из универсалните магазини; опипвах стоки, за които знаех, че никога няма да купя, мечтаех сред тълпите, улавяйки дълги разговори, които първоначално разбирах само откъслечно. Слушах лаещи търговци, които демонстрираха и хвалеха качествата на еластични перуки, изкуствени нокти, резбарски принадлежности, месомелачки и сатъри… „Май-не дамен унд херен…“ — започваха те и всяко едно дълго изречение беше изпъстрено с това обръщение. След време то закънтяваше в ушите ти.
И навред около мен — все тези дами с форма на картофи, които ме ограждаха със сива стена от лодени. Германия е патрулирана от цели армии дами, облечени в сиво, с тиролски шапки, удобни обувки и румени бузи със следи от пукнати капиляри. Отблизо бузите им изглеждаха като нашарени от малки фойерверки, заснети в момента на избухването им. Тези яки вдовици никнеха навсякъде: мъкнеха мрежи със стърчащи от тях банани, караха велосипеди, яхнали с широките си задници тесните им седалки, вземаха облетите в дъждове влакове от Мюнхен до Хамбург, от Нюрнберг до Фрайбург. Свят от вдовици. Финалната развръзка, обещана от нацистката мечта: свят без евреи и без мъже.
Някой път, шляейки се безцелно, се возех на щрас-бана, спирах в случайно кафене за една бира с pretzels или за kaffee und Kuchen в Konditorei. Фантазирах, представяйки си, че съм прероденият дух на убит в концентрационен лагер евреин. Кой можеше да твърди, че не бях? Съчинявах заплетени сюжети, като внушавах на самата себе си, че са сюрреалистични разкази, които възнамерявах уж да пиша. Но те бяха повече от разкази и аз не пишех. Понякога мислех, че полудявам.
За пръв път в живота си проявявах огромен интерес към историята на евреите и към историята на Третия райх. Отидох в USIS, или Библиотеката на специалните служби, и започнах да се ровя в книгите, които описваха в детайли ужасите на депортирането и на лагерите на смъртта. Прочетох за Einsatzgruppen и си представях как копая собствения си гроб, как стоя на ръба на огромната яма и стискам бебето си, докато нацистките офицери зареждат автоматите си. Представях си крясъци, писъците на ужас и тъпия звук на падащите тела. Представях си, че съм ранена и че се търкалям в ямата заедно с гърчещата се плът, докато ме засипваха с лопати пръст отгоре. Как можех да протестирам, че не съм еврейка, а пантеистка? Как можех да доказвам, че обожествявахме Зимното слънцестоене и ритуалите на Пролетта? В очите на нацистите аз бях толкова еврейка, колкото и всеки друг. Щях ли да се преобразя в земята и да стана цвете или плод? Това ли се беше случило с душите на всички евреи, убити в деня, в който съм се родила аз?
Редките слънчеви дни обикновено прекарвах из пазарите. Германските пазари на плодове ме омагьосваха с дяволската си красота. Имаше съботен пазар зад старата църква „Свети дух“ на градския площад от седемнадесети век. Под опънатите тенти на червени и бели райета се струпваха камари от плодове, кървящи сякаш с човешка кръв. Малини, ягоди, морави сливи, къпини, боровинки. По-нататък — купища рози и божури. Всичко беше с цвят на кръв и всичко кървеше в дървени сандъчета или върху дървени сергии. Тук ли се бяха вселили душите на еврейските бебета от войната? Затова ли толкова ме разстройваше страстта на германците към градинарството? Тяхната криворазбрана способност да ценят светостта на живота? Всичката тази любов, насочена към отглеждане на плодове, цветя и животни? Но ние нищо не знаехме за това, което ставаше с евреите, ми повтаряха те отново и отново. Не пишеше нищо във вестниците. То продължи само дванадесет години. И аз им вярвах по някакъв начин. И ги разбирах в известна степен. И исках да ги гледам как всички те умират от бавна и мъчителна смърт. И най-вече заради кървавата красота на пазарите — старите вещици, дето мереха моравите плодове, здравите руси фройлайни, които брояха розите — те никога не пропускаха да разбунят най-яростните ми чувства към Германия.
Едва по-късно можах да пиша за всичките тези неща и частично да изгоня демоните. Едва по-късно можах да се сприятеля с немци и дори да намеря нещо, което да харесвам в езика и в поезията им. Но през тази първа година на самота аз бях неспособна да се докосна до белия лист и почти нямах приятели. Живеех като отшелник, четях, разхождах се, представях си, че душата ми се изплъзва от тялото и че ме обсебва душата на някой друг, който е умрял вместо мен.
Изследвах Хайделберг като шпионин, открих всички ориентири за Третия райх, които нарочно не бяха упоменати в пътеводителите. Намерих мястото, където се е издигала синагогата, преди да я изгорят. А след като се научих да шофирам, можех вече да ходя много по-далеч из околността и намерих една изоставена
