държеше на младенеца Исус и непорочното зачатие.
На Великден търчахме да търсим боядисани яйца, но вкъщи не празнувахме Възкресение Христово; ние празнувахме „Пролетното равноденствие“, Възраждането на живота, Пролетните ритуали. Ако чуехте само майка ми, щяхте да помислите, че сме друиди.
— Какво става с хората след смъртта? — попитах я аз.
— Те наистина не умират — отвърна тя. — Връщат се в земята и след време се раждат отново, като трева или може би дори като домати.
Думите й звучаха странно обезпокояващо. Щеше може би да бъде къде по-нормално, ако беше казала само: „Те наистина не умират“, но иначе кому се искаше да бъде домат! Такава ли беше моята съдба? Да стана домат, пълен с гадни семки?
Ала ща не ща — това беше единствената ми религия. Ние всъщност не бяхме юдеи; ние бяхме езичници и пантеисти. Вярвахме в прераждането, в душата на домата, дори (още от 40-те години) в екологията. И въпреки всичко споменато започнах да се чувствам ревностна еврейка и подчертано параноичка (може би става дума за едно и също нещо) от момента, в който стъпих в Германия.
Някак изведнъж хората в рейсовете се прибираха по домовете си, където ревниво пазеха ценни малки колекции от златни зъби и венчални халки… Абажурите в хотел „Европа“ бяха от подозрително фин материал… Сапунът в тоалетната на „Зилбернер Хирш“ имаше странна миризма… Блестящите от чистота влакове бяха всъщност клаустрофобични и вонящи товарни вагони… Кондукторът с лице на розово марципанено прасе нямаше да ме пусне… Началник-гарата с висока нацистка шапка щеше да намери претекст да ми провери документите и да ме бутне към някой от полицаите, облечени в зелени униформи, с черни кожени ботуши и с камшици от същата кожа… Митничарят на границата сигурно щеше да ме спре, да намери тайния ми запас от ломотил, камфор, сяра, вицелин и либриум от военната аптека — обикновения набор, с който се пътуваше до Италия — и да ме закара в тайна пещера под Алпите, където щяха да ме измъчват по жестоки и изобретателни начини, докато си призная, че под моето езичество, пантеизъм и педантично познание на английската поезия бях толкова еврейка, колкото и Ани Франк.
Погледнато исторически, бе ясно, че Бенет и аз дължахме пребиваването си в Хайделберг (както и нашия брак фактически) на правителството, което измами американската общественост, както се разкри по-късно от документите на Пентагона. С други думи, женитбата ни бе пряк резултат от обстоятелството, че Бенет го взеха войник — а той беше получил повиквателната си в резултат от съставянето на виетнамските групи през 1965–1966 г., което пък пряко произтичаше от измамата на правителството спрямо американската общественост. Но кой знаеше това навремето? Подозирахме нещичко, ала нямахме доказателства. Четяхме ироничните заглавия, обещаващи, че наборът се извършва, „за да се приключи войната и да се установи траен мир“. Имаше и такива шедьоври от по един ред, като: „Наложи се да разрушим селото, за да го спасим…“ Появиха се и активисти, по-членоразделни от всякога. Ала липсваха доказателства, черно на бяло, на първа страница на вестник „Таймс“.
И така Бенет — детски психиатър с незавършена и наполовина специализация по психоанализа — беше взет войник на тридесет и една годишна възраст. Познавахме се от три месеца. Бяхме се срещнали след други нещастни, любовни връзки, а от моя страна и след един катастрофален брак. Повръщаше ни се от безбрачие; ужасявахме се от самотата; бяхме щастливи заедно в леглото; бяхме изплашени от бъдещето; оженихме се само ден преди Бенет да замине за Форт Сам Хюстън.
Първоначално бракът се оказа странен. И двамата бяхме очаквали избавление. А ето че — вкопчени един в друг като удавник за сламка — потъвахме заедно. Нещата взеха враждебен обрат само за дни. Преминахме бързо от словесните нападки към абсолютното мълчание, но продължавахме да правим любов — което за наше учудване все още ни харесваше. Нито един от нас нямаше представа в какво се бяхме забъркали, нито пък защо го бяхме направили.
Преди да отидем в Хайделберг, декорът на първите два месеца от брачния ни живот беше поне толкова странен, колкото и причината за сключването на този брак. Бяхме двама изпълнени с ужас изкоренени манхатънци, запокитени някъде там долу, в Сан Антонио, Тексас. Бенет беше остриган, напъхан в зелени военни дрехи и принуден часове наред да поема армейска пропаганда относно това как да бъде военен лекар — нещо, което той ненавиждаше от дън душа.
Аз си стоях „вкъщи“, в стерилен мотел близо до Сан Антонио, гледах телевизия, човърках стихотворенията си и се чувствах бясна и безсилна. Като повечето момичета кореняк-нюйоркчанки не знаех да карам кола. Бях двадесет и четири годишна и забита в някакъв тексаски мотел, разположен срещу изпепелен от слънцето отрязък от магистралата Сан Антонио — Остин. Спях до десет и половина, събуждах се и гледах телевизия, докато се гримирах грижливо (за кого ли?), слизах долу, натъпквах се с тексаската закуска-обяд, състояща се от палачинки, наденички и мръвки, слагах банския си костюм (който ставаше все по-тесен) и правех слънчеви бани около два часа. След това плувах пет минути в басейна и се качвах обратно горе, за да се заловя за „работа“. Но открих, че ми е почти невъзможно да работя. Самотата на писането ме ужасяваше. Търсех си всякакви извинения, за да избягам. Не се чувствах писателка и нямах вяра в писателските си способности. Тогава все още не осъзнавах, че цял живот бях писала. На осем години бях започнала да съчинявам и да илюстрирам малки разкази. Бях си водила дневник от десетгодишна възраст. Бях страстен и ироничен съчинител на писма на тринадесет и съзнателно подражавах на писмата на Кийтс и Шоу през цялото си юношество. На седемнадесет, когато заминах за Япония с родителите и със сестрите си, аз помъкнах портативната си пишеща машина „Оливети“ и прекарвах всяка вечер, резюмирайки на отделни листове впечатленията си от деня. Започнах да публикувам стихотворения в малки литературни списания, когато бях в горния курс на колежа (там пък печелех повечето от наградите за поезия и редактирах училищното литературно списание). И все пак въпреки очевидния факт, че бях развила мания на тема писане, въпреки публикациите и писмата от различни литературни агенти, които ме питаха дали „работя върху роман“ — аз въобще не вярвах, че ще се посветя сериозно на писането.
Вместо това бях допуснала да ме убедят да следвам. На следването се гледаше като на нещо сигурно. Предполагаше се, че то е нещо като необходим пълнеж (като бебе ли?), с който трябва да се сдобиеш, преди да седнеш да пишеш. Каква очевидна заблуда изглежда това сега! Тогава обаче ми се струваше предпазливо, мъдро и отговорно. Аз бях такова прилежно и добро момиче, че моите преподаватели постоянно ми пробутваха стипендии. Много ми се искаше да ги отрежа, но не ми стискаше да го сторя, така че пропилях две и половина години, за да получа диплома и да подготвя част от кандидатска дисертация, преди да проумея, че следването сериозно пречеше на моето развитие.
Омъжвайки се за Бенет, аз излетях от университета. Прекъснах следването си, за да го последвам в армията. Какво друго можех да сторя? Не че исках да се откажа от стипендията си — просто Историята ми тегли шут в гъза. Едновременно с това бракът ми с Бенет ме отведе далеч от Ню Йорк, далеч от майка ми, далеч от Факултета по английска филология при Колумбийския университет, далеч от бившия ми съпруг и далеч от бившите ми гаджета — всичките те, изглежда, се сливаха в моето съзнание. Исках да се махна. Исках да избягам. И Бенет беше средството за това. Бракът ни започна под този тежък товар. Истинско чудо е, че оцеля.
В Хайделберг се „задомихме“ в обширен американски концентрационен лагер в следвоенната част на града (нямаше нищо общо със стария хубав квартал близо до Schloss, който посещаваха туристите). Повечето от съседите ни бяха армейски капитани с подчинените им семейства. С няколко крещящи изключения това бяха най-милите хора, сред които някога съм живяла. Докато се нанасяхме, съпругите ни приветстваха с кафе. Децата бяха влудяващо дружелюбни и любезни. Мъжете се втурваха галантно да ни помагат да изтикаме колата си от снежната преспа или да извлечем нагоре по стълбите тежките кашони. А най-умопомрачително беше, когато ни заявяваха, че животът в Азия няма стойност, че САЩ трябва да сринат със земята Виетконг и че в крайна сметка войниците трябва просто да си вършат работата, а не да имат политически възгледи. Те гледаха на Бенет и на мен като на извънземни същества, а и самите ние се чувствахме почти като такива.
[# Schloss — замък. — Б. пр.]
Отсреща бяха другите ни съседи — германците. През 1945 г., когато все още бяха милитаристи, те мразеха американците за това, че са спечелили войната. Сега, в 1966 г., немците бяха пацифисти (поне що се отнасяше до други нации) и мразеха американците за това, че бяха във Виетнам. Нелепостите се множаха така бързо, че едва успявахме да ги поемем. Ако в Сан Антонио имаше някаква странна атмосфера, то в Хайделберг усещането беше хиляди пъти по-странно. Ние живеехме между две редици от неприятели и се
