странична железопътна линия и някакъв стар товарен вагон с надпис „Reichsbahn“ отстрани. (Всичките съвременни немски влакове носеха обозначението „Bundesbahn“.) Чувствах се като един от тези фанатизирани израелци, тръгнали на лов за нацисти чак в Аржентина. Само че аз преследвах собственото си минало, собственото си еврейство, в което досега не бях способна да повярвам.
Това, което ме вбесяваше най-много, мисля, беше начинът, по който германците бяха сменили защитния си цвят, начинът, по който говореха за мир и хуманизъм, начинът, по който претендираха, че са се били на руския фронт. А това, което ме отвращаваше, беше тяхното лицемерие. Ако бяха дошли поне и заявили открито: Ние обичахме Хитлер, някой можеше да опита да претегли тяхната човечност срещу тяхната почтеност и може би да им прости. За трите години обаче, преживени от мен в Германия, срещнах само един човек, който да признае това. Той беше бивш нацист и стана мой приятел.
Хорст Хумел ръководеше печатарски бизнес от малкия си офис в стария град. Бюрото му беше затрупано с високи купчини книги, вестници и всякакви други хартиени боклуци, а той стоеше вечно на телефона или пък крещеше нареждания на тримата си треперещи Assistenten. Беше висок метър и половина, много шкембест и носеше очила с дебели стъкла с оттенъка на кехлибар; те още повече подчертаваха кръговете под очите му. Още щом се запозна с него, Бенет започна да го нарича „гномът“ винаги, когато станеше дума за печатаря. В общи линии хер Хумел (както го наричах аз в началото) говореше добре английски, но понякога правеше такива смешни грешки, че те проваляха първоначалния ефект. Един ден например му казах, че ще трябва да се прибера вкъщи, за да приготвя вечеря за Бенет, а той ми отвърна: „Ако вашият Mann е гладен, тогава трябва да си отидете вкъщи и да го сготвите.“
Хумел печаташе всичко: от менюта и рекламни дипляни до The Heidelberg Officers’ Wives’ Club Newsletter — един гланцов таблоид на четири страници, фрашкан с печатарски грешки, с разни безсмислици за обета на войнишката жена и със снимки на армейски матрони, издокарани с шапки, гарнирани с цветя, с корсажи, украсени с орхидеи, и с очила, обрамчени с бляскави фалшиви диаманти. Те винаги си връчваха една на друга някакви награди за различни обществени заслуги.
За свое собствено развлечение Хумел печаташе също така и седмична брошура подзаглавие Heidelberg Alt und Neu. Тя съдържаше най-вече реклами за ресторанти и хотели, разписания за влакове, програмите на кината и други подобни. Понякога „гномът“ (който нявга бил военен кореспондент при битката за Анцио) пишеше уводни статии на местни теми, а от време на време за разнообразие интервюираше някое местно величие или посетител на града.
След цяла година, прекарана в лов на нацисти из Хайделберг (и след като бях опитвала да започна работа на разни случайни места, от което депресията ми само се задълбочаваше), аз се натъкнах на Хумел; той ме помоли да бъда неговият „американски редактор“ и да му помогна да привлече повече англоговорящи читатели за Heidelberg Alt und Neu. Идеята беше да ги примами с нашите писания за някоя туристическа забележителност, след което да им бъдат продадени продуктите на неговите рекламодатели: порцелан „Розентал“, статуетки „Хумел“ (без връзка с неговото име), домакински джаджи, местни марки вина и бири. Аз трябваше да пиша по една колонка седмично срещу хонорар от 25 дойче марки (или 7 долара), а Хумел щеше да набавя снимките и да превежда текста на немски за съседната страница.
[# Клубен бюлетин на офицерските жени в Хайделберг. — Б. пр.]
[## Хайделберг — стар и нов. — Б. пр.]
Можех да пиша за всичко, което смятах за интересно. Абсолютно за всичко. Разбира се, приех работата.
Първоначално развивах „безобидни“ теми — разрушени замъци, лозарски фестивали, исторически ресторанти, дреболии от хайделбергската история и апокрифи. Използвах колонката си, за да науча и аз самата някои неща. Използвах я, за да черпя сведения от места, където иначе никога нямаше да проникна. Понякога пишех сатирично, изопачавайки събития от рода на германо-американската седмица за дружба и приятелство, или Fasching бала в градската община. Понякога правех художествени прегледи за изложби или опери, отразявах дискусии на архитектурни или музикални теми, разказвах за някогашни видни посетители на Хайделберг, като Гьоте и Марк Твен. Научих маса интересни неща за града, усвоих задоволително добре разговорния немски, станах малка знаменитост в града и в армията и бях разточително поена и хранена в хайделбергските ресторанти, които искаха да се пише за тях. Ала имаше крещящо разминаване между изящните ми, духовити редове за удоволствията на Хайделберг и истинските ми чувства към Германия. Постепенно ставах все по-смела и съумях да приведа чувствата и писанията си в една само привидно стройна редица. Наученото от тези колонки предвещаваше онова, което щях да постигна по-късно в процеса на моето „истинско писане“. В началото остроумничех, бях повърхностна и неискрена. С времето станах по-смела. Постепенно престанах да се дегизирам. Смъкнах маските си една по една: ироничната, хитроумната, псевдосветската и тази на безразличието.
Преоравайки града на лов за призраци, бях открила най-материалния от всичките — нацисткия амфитеатър, загнезден горе между хълмовете над Хайделберг. Да ходя там ми стана идея-фикс. Изглежда, никой в Хайделберг не признаваше съществуването на въпросното място и точно това отрицание придаваше на амфитеатъра допълнителна притегателна сила. А може би той никога и да не бе съществувал освен в собственото ми въображение. Но аз се връщах отново и отново към откритието си.
Бил е построен през 1934 или 1935 от Младежкия трудов корпус (можех да си представя всичко относително точно: руси юнаци, без ризи, пеят Deutschland liber Alles, носейки розови пясъчникови скали от Долината на Нектар, докато червендалести рейнски моми ги поят с халби бира с цвят на тъмна урина) и се намираше на разклона на Хайлигенберг, или Свещената планина, където някога се е издигало прочутото светилище на Один. Стигах до амфитеатъра, като карах напреки през реката, надолу от стария град, по една широка улица, която водеше до предградията, и оттам поемах по Свещената планина, следвайки обозначителните табели за развалините на Базиликата на свети Михаел. Самият амфитеатър не бе указан, което само по себе си беше доста зловещо. Пътят се виеше нагоре през гората, тъмнозелените борове едва процеждаха светлината, а аз самата бях Гретел в пухтящ, задъхващ се фолксваген, само дето никой не пускаше трохички от хляб зад мен.
Докато се изкачвах по хълма, мислейки си за всичките тези жестоки германски приказки, в които се разказваше за изплашени малки момиченца и за тъмни гори, колата загубваше скорост на трета предавка. Обземаше ме страх, че ще се затъркалям обратно надолу по стръмнината, така че превключвах на втора, но пак загубвах скорост. Накрая издрапвах на първа.
На върха на Хайлигенберг се намираше малка кула, построена от червен пясъчник, с мъхести, протрити стълби, отвеждащи нагоре към наблюдателницата. Изкатервах се по хлъзгавите стъпала заради гледката, която се откриваше към града. И ето ги — искрящата река, пъстрите гори, тромавия розов силует на замъка. Защо хроникьорите на Третия райх са казали всичко друго за Германия с изключение на това, че е хубава? От морална гледна точка не беше ли въпросното премълчаване прекалено двусмислено? Красотата на страната и грозотата на народа. Щяхме ли да преглътнем подобна ирония?
Слизах от кулата и навлизах дълбоко в гората, подминавайки някакъв малък ресторант, наречен „Waldschenke“ (или „Горска таверна“), където дебелогъзи бюргери пиеха бира на открито през лятото и загрято с подправки вино вътре в салона през зимата. Тук трябваше да оставя колата и да продължа пеша през гората (листа шумоляха под краката ми, шишарки падаха върху ми, слънцето се криеше в шумака). Тъй като редовете от седалки бяха издълбани в склона на хълма, входът за амфитеатъра оставаше някак отгоре. И изведнъж театърът зейваше под вас — редица след редица буренясали места, заринати със стъкла от счупени бутилки, презервативи и всякакви хартии и опаковки. Съвсем в ниското оставаше сцената, от двете страни на която стърчаха два флагщока; на тях са издигали знамената с пречупения кръст или с германския орел. Насреща се намираше входът за ораторите: те са произнасяли речи, пазени от телохранители в кафяви ризи.
Най-зашеметяващ беше декорът: гигантска купа, обградена отвсякъде от борове, загнездена в неземната тишина на тези сякаш извадени от приказките гори. Земята беше свещена. Тук са прославяли първо Один, след това Христос, после Хитлер. Спусках се надолу по хълма, през редиците от седалки, и заставах точно в центъра на сцената; тогава рецитирах моята поезия пред единствената публика — ехото.
Един ден казах на Хорст, че искам да пиша за амфитеатъра.
— Защо? — попита той.
— Защото всички се преструват, че го няма там.
