зала без прозорци и с тракащи дървени седалки, Ейдриън е надянал официалните си английски маниери (и същата риза на дупки) и произнася отчетливо срички (английски) към желаещите да участват (полиглоти), разпръснати по редовете.
Прилича на Христос на Тайната вечеря. Вляво и вдясно от него седят психоаналитици, облечени в тъмни сака и с вратовръзки. Навежда се съвестно към микрофона, подръпва от лулата си и прави резюме на началната част от заседанието, която сме пропуснали. Един бос крак се клати напред-назад към публиката, докато съдраните му сандали си почиват под масата.
Посочих на Бенет, че искам да седна на последния ред, близо до вратата — колкото е възможно по- далеч от възбудата, излъчвана от Ейдриън. Той направи кисела физиономия, която подсказваше, че идеята ми никак не му допада, и се насочи към предните редици в залата; там се тръшна до някаква къносана участничка от Аржентина.
Сядам на последния ред, фиксирайки Ейдриън. Ейдриън също ме фиксира. Смуче лулата си, все едно че смуче мен. Косата му пада над очите. Той я отмята назад. Моята коса пада върху очите ми. Аз я отмятам назад. Той дръпва от лулата си. Аз дръпвам от неговия кур-фантом. Сякаш малки лъчи свързват очите ни — като в космически комикс. Малки топлинни вълни, изглежда, свързват тазовете ни — като в порнографски комикс.
Или може би той въобще не ме гледа?
— … разбира се, съществува още и проблемът за вашата безусловна зависимост от собствения ви психоаналитик — казва психоаналитикът отляво на Ейдриън.
Ейдриън ми се ухилва.
— … пълна зависимост, която би могла да стане по-умерена чрез тестуване на реалността, в което всъщност се съмнявам, имайки предвид кафканската атмосфера в института…
Кафканска? Винаги съм мислила, че се казва кафкианска.
Трябва да бъда първият зарегистриран случай на менопауза на двадесет и девет годишна възраст. Заливат ме топли вълни. Чувствам лицето си — станало е сякаш яркорозово; сърцето ми блъска с ускорението на мотор на спортна кола, в бузите ми като че ли се забиват върховете на фини игли за акупунктура. Изпитвам усещането, че цялата долна част на тялото ми се втечнява и бавно започва да капе на пода. Вече не става дума само за мъзгата, която подмокря гащичките ми — аз просто се разтапям.
Посягам за бележника си и започвам да драскам. „Името ми е Айсидора Зелда Уайт Столерман Уинг — изписвам. — А бих желала то да бъде Гудлъв.“
Зачерквам го.
Тогава изписвам:
Ейдриън Гудлъв
Д-р Ейдриън Гудлъв
Г-жа Ейдриън Гудлъв
Айсидора Уинг-Гудлъв
Айсидора Уайт-Гудлъв
Айсидора Гудлъв
Е. Гудлъв
Г-жа Е. Гудлъв
Лейди Айсидора Гудлъв
Айсидора Уинг-Гудлъв, М. В. Е.
Сър Ейдриън Гудлъв
Айсидора и Ейдриън Гудлъв Ви пожелават една възторжена коледа
[# Санука Зимно слънцестоене.]
[## Ханука — еврейски празник. — Б. пр.]
Айсидора Уайт Уинг и Ейдриън Гудлъв
са абсолютно изперкали от радост и
Ви обявяват
раждането на своето
възлюбено дете
Зигмунда Кийтс
Уайтуинг-Гудлъв.
Айсидора и Ейдриън Ви канят
на
гости по случай настаняването
в новата им бърлога
35, Фласк Уолк
Хампстед
Лондон NW3
носете си собствени халюциногени.
Припряно зачертавам всичко това и обръщам страницата. Не съм се отдавала на подобен вид глупости, откакто бях на петнадесет години и болна от любов.
Надявах се, че след заседанието ще мога да поговоря с Ейдриън, но Бенет ме подкара, преди той да бе успял да се измъкне от тълпата, скупчила се около подиума. И тримата се бяхме забъркали вече в това бароково трио. Бенет усещаше взривоопасните ми чувства и правеше всичко възможно, за да ме изведе от университета колкото може по-скоро. Ейдриън усещаше взривоопасните ми чувства и наблюдаваше Бенет, за да разбере какво знае той. А аз вече се чувствах като разчекната между двамата. Вината не беше тяхна, разбира се. Те само материализираха вътрешната ми борба. Бенет със своето внимателно, натрапчиво и досадно постоянство беше моята собствена паника от промяната, моят страх да остана сама, нуждата ми за сигурност. Ейдриън с шутовските си маниери и сграбчването за задника пък бе тази част от мен, която искаше преди всичко свръхизобилие. Никога не съм била способна да помиря тези две половинки от самата себе си. Всичко, което съм успявала да направя, е да потисна едната половина (само за момент) за сметка на другата. Никога буржоазните добродетели, като брак, стабилност и работа, поставени над удоволствието, не са ме правели щастлива. Била съм винаги прекалено любопитна и авантюристично настроена, за да не се дразня от тези ограничения. Ала страдах също така от нощни страхове и пристъпи на паника да не би да остана сама; тъй че в крайна сметка или започвах да живея с някого, или просто се омъжвах.
[# Фласк Уолк — плоска джобна бутилка. — Б. пр.]
Освен това аз неизменно и истински вярвах в стремежа към трайна и дълбока връзка с един човек. Лесно бих могла да схвана колко безплодно е да скачаш от легло в легло и да имаш повърхностни любовни връзки с повърхностни хора. Случвало ми се е неописуемото преживяване да се събудя при мъж, с когото ми беше неприятно дори да говоря — и това със сигурност не беше, дори освобождаване. Така че, изглежда, нямаше никакъв начин човек в своя живот да получи едновременно най-хубавото и от свръхизобилието, и от стабилността. Фактът, че по-големи мозъци от моя са размишлявали над тези въпроси и не са достигнали до ясни отговори, не ме утешаваше кой знае колко. Караше ме само да усетя колко банални и незначителни бяха интересите ми. Ако бях наистина изключителна личност — мислех си, — нямаше часове наред да си блъскам главата над проблемите на брака или изневярата. Просто щях да изляза навън и да грабна живота с две ръце, без да чувствам нито угризения на съвестта, нито каквато и да е вина. Чувството за вина само показваше, че в дълбоката си същност бях една буржоазка, достойна за презрение. Изобщо всички тези мои тревоги и главоблъсканици просто доказваха отчайващата ми посредственост.
Тази вечер тържествата започнаха с парти за участниците в конгреса в едно от заведенията в Гринцинг. Събирането се оказа върхът на безвкусицата. Големи фалични кноквурстове с кисело зеле бяха основното фройдистко блюдо. За развлечение групата на виенските психоаналитици — домакини на партито — пееха в хор припева „Когато психоаналитиците маршируват…“ (по мелодията на „Когато светците маршируват…“). Предполагаше се, че куплетите бяха на английски или поне на някакъв език, който виенчаните, изглежда, смятаха за английски.
Всички се смееха и пляскаха от сърце и само аз седях там като Гъливер сред човекоподобните. Бърчех вежди и мислех за края на света. Щяхме да се провалим вдън земя сред ядрен ад, докато тези шутове седяха тук и пееха за своите психоаналитици. Самата мирова скръб! Никъде не виждах Ейдриьн.
