Бенет обсъждаше темата „обучение“ с някакъв колега от Лондонския институт, а аз в края на краищата поведох светски разговор с момчето срещу мен — начеващ чилийски психоаналитик, който специализираше в Лондон. Единственото, което ми дойде на ум, когато ми съобщи, че е от Чили, беше Неруда. Така че — заговорихме за Неруда. Напънах се и се постарах да го омая, като му казах, че е голям късметлия, дето е южноамериканец, и то във време, когато всички велики живи писатели са южноамериканци. Упреквах се, че съм безогледна лъжкиня, но явно на събеседника ми това му доставяше удоволствие. Приемаше го така, сякаш че бях направила комплимент лично на него. Разговорът течеше в това абсурдно литературно- шовинистично русло. Обсъждахме сюрреализма и връзката му с южноамериканската политика, за която в действителност аз нищо не знаех. Но знаех за сюрреализма. Сюрреализмът, може да се каже, е моят живот.
Ейдриън ме потупа по рамото точно когато се бях отприщила за Борхес и неговите „Лабиринти“. Говорим за минотавъра, а той — тъкмо тук, зад мен; целият рогат! Сърцето ми катапултира в носа.
Исках ли да танцувам? Разбира се, че исках да танцувам. И не само това.
— Търсих те цял следобед — рече Ейдриън. — Къде беше?
— С мъжа си.
— Изглежда като попарен, нали? С какво си го накарала да се чувства толкова нещастен?
— С теб, предполагам.
— По-добре внимавай — рече той. — Не допускай ревността да замае грозната му глава.
— Мисля, че вече е станало.
Говорехме, сякаш бяхме любовници и в известен смисъл ние наистина бяхме. Ако намерението е всичко — значи бяхме обречени поне колкото Паоло и Франческа. Но не разполагахме с място, където да отидем, нито пък имаше начин да се измъкнем оттук и от тези хора, дето ни гледаха, докато танцувахме.
— Не мога да танцувам добре — рече Ейдриън.
Беше вярно — не можеше. Но компенсираше с усмивката си на Пан. Тътреше крачка, сякаш имаше малки копита. Аз се смеех по-истерично, отколкото трябваше.
— Танцуването е като ебането — казах му, — не е важно как изглеждаш; концентрирай се върху това как го чувстваш.
Не ставах ли нахална? На какво играеше тази светска жена? Бях полуподлудяла от страх.
Затворих очи и се завъртях вътре в музиката. Разтърсвах се, извивах се, люлеех се цялата. Много отдавна, още в старите времена на туиста, ми беше проблеснало внезапно, че никой не знаеше как се танцуват тези танци — трябваше ли в такъв случай да му мислиш? В светския танц, както и в светския живот важното е да не ти пука. Оттогава бях станала „добър танцьор“ или поне ми харесваше да танцувам. Беше като чукането — само ритъм и пот.
Ейдриън и аз изтанцувахме следващите пет или шест танца, докато се почувствахме изтощени, мокри и готови да си тръгнем заедно. Танцувах веднъж и с един от австрийците, за да спазя поне привидно приличието — това ставаше все по-трудно и по-трудно. После играх с Бенет, който е превъзходен танцьор.
Харесваше ми фактът, че Ейдриън ме гледаше как танцувам със съпруга си. Бенет наистина си го биваше и имаше точно този вид грация, която липсваше на англичанина. Ейдриън се блъскаше като кон в каруца. Бенет беше гладък и плавен — истински „Ягуар ХКЕ“. И бе така дяволски мил. Откакто на сцената се появи колегата му психоаналитик, Бенет бе станал удивително галантен и грижовен. Ухажваше ме отново през цялото време. Поведението му правеше нещата още по-трудни. Ако поне се беше показал гадно копеле! Ако поне приличаше малко на онези съпрузи от романите — противен, тираничен, — на които си заслужава да сложиш рога. Вместо това той беше сладък. Но най-странното беше, че неговата „сладост“ не намаляваше дори с милиметър моя глад за Ейдриън!
Моят глад вероятно нямаше никаква връзка с Бенет. Защо трябваше да бъде или-или? Аз просто ги исках и двамата. Невъзможен се оказваше именно изборът.
Ейдриън ни откара на връщане до хотела. Докато слизахме от Гринцинг надолу по хълма, заговорихме за децата му с поетичните имена Анаис и Николай; те живееха с него. Бяха на десет и на дванадесет години. Другите две — момичета близначки, които не назова — живееха с майка си в Ливърпул.
— Трудно им е на моите деца без майка — рече англичанинът, — но самият аз съм доста добра мама за тях. Даже обичам да готвя. И правя много прилично къри.
Неговата гордост, че е такава домакиня, едновременно ме забавляваше и очароваше. Бях седнала отпред в триумфа, до Ейдриън. Бенет се беше настанил на малката седалка отзад. Сякаш бе изчезнал — просто излетял от откритата кола и се изгубил безследно в гората. И, разбира се, аз се самоненавиждах, че желаех това. Защо беше толкова сложно? Защо не гледахме приятелски и откровено на създалата се ситуация? „Извини ме, мили, докато отида и се начукам с този хубав непознат.“ Защо не можеше да бъде естествено, честно и несериозно? Защо трябваше човек да рискува целия си живот за едно нищо и никакво безцип-ебане?
Стигнахме пред хотела и си казахме довиждане. Какво лицемерие се изискваше, за да се качиш горе с мъж, с когото не ти се чука; да оставиш да седи долу сам този, когото искаш; и после — в състояние на голяма възбуда — да се чукаш с този, когото не искаш, представяйки си, че той е другият. Това се нарича вярност. Това се нарича цивилизация с нейните условности.
На следната вечер беше официалното откриване на конгреса, проведено в сумрака на коктейлния бюфет във вътрешния двор на Хофбург — един от виенските дворци от осемнадесети век. Сградата е била обновена така, че обществените зали излъчваха целия институционен чар на столова от американски мотел, но, виж, вътрешният двор оставаше далече назад, в мъглявините на осемнадесети век.
Пристигнахме в осем вечерта — този пурпурен час в края на юли. Дълги маси обикаляха като рамка краищата на заграденото пространство. През тълпата се движеха келнери, разнасяха табли с чаши шампанско (сладко германско Sekt се оказа за съжаление). Даже психоаналитиците блестяха в бледоморавата мрачина. Роуз Швам-Липкин носеше розов, обшит с маниста хонконгски пуловер, червена сатенена пола и най-елегантните си ортопедични сандали. Джуди Роуз се плъзгаше в костюм от сребърно ламе, впит в тялото й без сутиен. Дори д-р Шрифт бе облякъл лилав велурен смокинг; на шията му висеше широка сатенена връзка с цвят на розова азалия. А д-р Фромър пък беше с фрак и цилиндър.
Бенет и аз се придвижвахме в тълпата и търсехме някой познат. Висяхме безцелно, докато един келнер любезно ни поднесе таблата си с шампанско и ни даде все пак нещо, с което да се занимаваме. Пих бързо с надеждата да ме хване веднага — но номерът не мина. Близо десет минути се мотах, висях в още по- пурпурен здрач и като че ли виждах мехурчета от шампанско в ъглите на очите си. Предполагаше се, че тръгнах към дамската тоалетна (а всъщност се оказа, че съм поела по дирите на Ейдриън). Намерих хиляди ейдриъновци, строени назад в безкрайността, в дългия и облепен целия с огледала бароков коридор пред дамската тоалетна.
Колоната трептеше в огледалата. Една чудовищна редица от ейдриъновци, в бежови панталони от рипсено кадифе, с поло с цвят на синя слива и с кафяво кожено яке. Стълпотворение от мръсни нокти и стъпала, напъхани в безброй индийски сандали. А още и един безкраен брой лули от морска пяна между хубавите извити устни. Моят безцип-ебач? Моят скрит под кревата мъж? Мултиплициран като любовниците от „Миналото лято в Мариенбад“. Мултиплициран като автопортретите на Анди Уорхол. Мултиплициран като хилядата и един Буда в храма в Киото. (Всеки Буда има шест ръце, всяка ръка — по едно допълнително око… колко ли кура имаха тези милиони ейдриъновци? И всеки кур символизираше безкрайната мъдрост и безкрайното състрадание на Бога?)
— Здравей, патенце! — казва той, обръщайки се към мен.
— Имам нещо за теб — отвръщам и му подавам
[# Sekt — сухо. — Б. пр.]
книгата с посвещение, която влачех с мен целия ден. Ъгълчетата й са започнали да се оръфват от потните ми длани.
— Сладурана! — взима книгата.
Хващаме се под ръка и тръгваме надолу по коридора. „Galeotto fu libro e chi lo scrisse“, както би казал моят стар приятел Данте. Поезията сводничеше на любовта; нейният автор — също. Книгата на моето тяло зееше разтворена и вторият кръг на ада не бе далеч.
