— Знаеш ли — казвам аз, — вероятно никога вече няма да се видим.
— Може би затова правим така сега — отвръща той.
Пробиваме си път навън към някакъв друг двор, използван вече предимно като паркинг. Прегръщаме се между фантомите на разни опели, фолксвагени и пежа. Уста срещу уста, корем срещу корем. Ейдриън сигурно има най-влажната целувка в света. Езикът му е навсякъде — като океана. Ние отплуваме. Пенисът му (набъбнал под рипсения панталон) е като висок червен комин на презокеански лайнер. А аз стена около него, сякаш съм вятър в океана. И бърборя всички глупави неща, дето се изричат, докато се натискате на паркинг, опитвайки се някак си да изразите копнежа, който иначе е неизразим — освен може би в поезията. И те естествено звучат осакатено. Обичам устата ти. Обичам косата ти. Обичам ушите ти. Искам те. Искам те. Всичко само за да не кажеш: Обичам те. Защото това е почти прекалено хубаво, за да бъде любов. Прекалено вкусно и сладостно, за да бъде нещо толкова сериозно и трезво като любовта. Цялата ми уста се разтапя. Езикът му ми е вкусен, по-вкусен е сигурно и от зърното на гърдата за устата на кърмачето. (И не ми завирай в носа никакви психиатрични интерпретации, Бенет, защото ще ти ги завра обратно. Инфантилна. Регресивна. Базова склонност към кръвосмешение. Никакво съмнение, бих дала живота си само за да продължа да го целувам така; а ти как би проанализирал това?) Междувременно той ме беше хванал за задника и го мачкаше в шепите на двете си ръце. Беше оставил книгата ми на капака на съседния фолксваген и вместо нея мачкаше сега задника ми. Затова ли пишех? За да бъда обичана? Не знаех вече. Не знаех вече дори собственото си име.
— Никога не съм срещал задник, който може да съперничи на твоя — казва той.
И вметването му ме кара да се чувствам по-добре, отколкото, ако бях спечелила Националната награда за книга. Националната награда за задник — ето какво искам. Трансатлантическата награда за задник за 1971 г.
— Чувствам се като Мисис Америка на Конгреса на сънищата — прошепвам.
— Ти си Мисис Америка на Конгреса на сънищата — отвръща той — и аз искам да те налюбя възможно най-силно и след това да те оставя.
Предупреден си по-малко уязвим, както се знае. Но кой да слуша? Всичко, което чувах, бе туптенето на сърцето си.
Остатъкът от вечерта беше светлини и сенки, чаши шампанско и пиянски психиатричен жаргон. Отново се отправихме навътре през коридора с огледалата. Бяхме толкова възбудени, че дори не се сещахме да направим някакви планове как да се видим отново.
Бенет се усмихваше на червенокосата аржентинка, която висеше на ръката му. Изпих още едно шампанско и започнах да обикалям с Ейдриън. Той ме представяше на всички лондонски психоаналитици и бърбореше нещо за моята ненаписана статия. Ще се съгласят ли да бъдат интервюирани? Би ли могъл да ги приобщи към журналистическото ми начинание? През цялото време ръката му стоеше на кръста ми, а понякога и на задника ми. Бяхме всичко друго, но не и дискретни. Всички забелязаха. Неговият психоаналитик. Моите бивши психоаналитици. Психоаналитикът на сина му. Психоаналитикът на дъщеря му. Психоаналитикът на бившия ми съпруг. Съпругът ми.
— Това госпожа Гудлъв ли е? — попита един от най-старите лондонски психиатри.
— Не — рече Ейдриън, — но бих желал да е така. Ако имам много, много късмет, може да стане и това.
А аз се носех по вълните. Главата ми беше натежала от шампанско и от приказки за женитба. Главата ми беше пълна с мисли за напускане на стария тъп Ню Йорк заради бляскавия, моден Лондон. Не бях на себе си. „Тя избяга с някакъв англичанин“ — чувах да казват приятелите ми от Ню Йорк не без завист. Всички те бяха закотвени с деца и бавачки, със следване, с преподавателска работа, с психоаналитици и с пациенти. И ето че моя милост прелетяваше през пурпурното небе на Виена, яхнала взета на заем метла. Бях единственият човек, на когото те разчитаха да опише собствените им фантазии. Бях тази, на която те разчитаха да им разправи смешни истории за бившите си любовници. Бях и тази, на която те завиждаха открито и й се присмиваха скрито. Можех дори да си представя репортаж от тези събития в „Клас Нюз“:
Айсидора Уайт Уинг и нейната половинка доктор Ейдриън Гудлъв живеят понастоящем в Лондон, близо до Хампстид Хит — да не се бърка с Хитклиф за сведение на всички. На Айсидора ще й бъде приятно да получи вест в странство от състудентите си Бърпардити. Тя е изцяло погълната от писането на роман и нова стихосбирка, а през свободното си време посещава Международния конгрес на психоаналитиците.
Всички мои фантазии включваха брака. Не можех да си се представя, че щом напуснех един мъж, нямаше веднага да се обвържа с друг. Бях като лодка, която трябваше винаги да има пристан. Просто не се виждах без мъж. Щях да се чувствам загубена, като куче без господар; щях да съм без корен, без лице, без идентификация.
Но какво му беше толкова велико на брака? Аз бях женена и пак съм женена! Институцията си имаше своите добри и лоши страни. Достойнствата на брака бяха в по-голямата си част негативни. Да бъдеш неомъжена в един свят на мъже беше до такава степен скандално, че всичко друго бе за предпочитане. Включително и бракът. Макар и не особено. Адски умно — мислех си — как мъжете бяха успели да направят живота на самотните жени толкова непоносим, че повечето от тях предпочитаха да се хвърлят дори в лоши бракове. Изобщо за предпочитане беше почти всичко друго пред перспективата да блъскате за прехраната на някаква нископлатена работа и да се боричкате през свободното си време с непривлекателни мъже, като всъщност отчаяно се опитвате да заковете някой, който повече хваща окото. Несъмнено безбрачието носи точно толкова самота и на мъжете и все пак при тях го няма поне допълнителния шамар, че си откровено опасен; при мъжете то не предопределя автоматично и бедността, нито пък неподлежащия на обсъждане статус на социален парий.
Щяха ли повечето жени да се омъжат, ако знаеха какво представлява бракът? Мисля си за онези от тях, които следват своите съпрузи навсякъде, където половинките им следват своята работа. Мисля си за това как те се озовават изведнъж на хиляди мили далеч от приятелите и семействата си. Мисля си и за това как на новите места те не могат да работят, нито пък могат да говорят дори езика. Мисля си за тези, които раждат бебета от самота, от отегчение или без да знаят защо. Мисля за техните винаги изтормозени и изтощени от правенето на пари мъже. Мисля си за тези, които след сватбата се виждат по-рядко отпреди. Мисля си за тези, които се срутват в леглото прекалено изтощени, за да се любят. Мисля си и за огромното им отчуждение още след първата година на брака; дали са допускали, че двама обичащи се могат да стигнат дотам? И тогава се сещам как започват фантазиите. Той се заглежда по преждевременно развити четиринадесетгодишни момичета по бикини. Тя пожелава техника, дошъл да поправи телевизора. Бебето се разболява и тя го прави с педиатъра. Той пък шиба секретарката си — малка мазохистка, която чете „Космополитън“ и се смята за неотразима. Не: кога всичко тръгна на зле? Ами: кога ли е било добре?
Мрачна картинка. Разбира се, не всички бракове са такива. Вземете този, за който си мечтаех през моето идеалистично юношество (когато смятах, че Беатрис и Сидни Уеб, Вирджиния и Ленард Улф имат съвършени семейства). Какво ли знаех? Исках „пълна взаимност“, „другарство“, „равенство“. Знаех ли за това, как мъжете седят, потънали в четене на вестника, докато ти разтребваш масата? Как се преструват на несръчни, когато ги помолиш да забъркат портокаловия сок с лед? Как водят приятели вкъщи и очакват от теб да ги посрещнеш, но смятат, че на тях им е позволено да се мръщят и да напуснат стаята, ако ти доведеш приятели у дома? Кое идеалистично младо момиче би могло да си представи всичко това, докато седи и чете Шоу, Вирджиния Улф и фамилията Уеб?
Познавам някои добри семейства. Повечето от тях — втори бракове. Бракове, в които и двамата са надраснали тъпотията аз-Тарзан, ти-Джейн и просто се опитват да изживеят дните си, помагайки си с доброта един на друг. Някои мъже постигат това приятно, спокойно равновесие около четиридесетте или след някой и друг развод. Може би най-добри са браковете на средна възраст. Когато всички глупости отпадат и си давате сметка, че трябва да се обичате един другиго, защото — така или иначе — ще умрете.
Всички бяхме фиркани (но аз бях най-пияна), когато се натъпкахме в зеления триумф на Ейдриън и потеглихме към някаква дискотека. Бяхме петима — затиснати като сардини в тази миниатюрна кола: Бенет, Мери Уинкълман (една моя състудентка, която Бенет бе забърсал на партито — тя беше психоложка), Ейдриън (който караше криво-ляво), аз (с главата назад като първата Айсидора след удушаването) и Робин Флипс-Смит (приличащ на мишка англичанин с къдрава коса и немски очила); през цялото време той разправяше колко много мрази Рони Лейнг — нещо, което го правеше скъп на сърцето на Бенет). От друга
