страна, Ейдриън беше последовател на Лейнг, учил бе при него и можеше прекрасно да имитира шотландския му акцент. Поне аз мислех, че го имитира прекрасно — тогава не знаех как говори Лейнг.
Карахме на зигзаг из улиците на Виена, по калдъръми и трамвайни релси, напреки над тинестия, кафяв Дунав.
Не знам името на дискотеката, или на улицата, или на каквото и да било друго. Изпадам в състояния, в които не забелязвам нищо от пейзажа освен мъжките му обитатели и кои от моите органи (сърце, стомах, зърна на гърди, путка) въпросните мъжки екземпляри караха да потреперват. Дискотеката беше сребърна. Хромирани тапети по стените. Бляскави бели светлини. Огледала навсякъде. Стъклени маси, поставени на хромирани платформи. Седалки от бяла кожа. Оглушителна рокмузика. Наречете мястото, както желаете: Огледалната стая, Седмия кръг, Сребърната мина, Стъкления балон. Помня само, че името беше английско. Много модно и лесно забравящо се.
Бенет, Мери и Робин казаха, че сядат да поръчат питиета. Ейдриън и аз започнахме да танцуваме — пиянските ни въртеливи движения се отразяваха в безчет огледала. Накрая потърсихме закътано убежище между две от тях, където можехме да се целуваме, наблюдавани единствено от самите нас, размножени в безчетен брой. Имах ясното усещане, че целувах собствената си уста — както когато бях деветгодишна, бях придобила навика да мокря част от възглавницата си със слюнка и след това да я целувам, за да се опитам да си представя какво означаваше да се „целуваш от душа“.
Когато започнахме да търсим масата с Бенет и останалите, се оказахме изведнъж загубени в поредица от свързани помежду си огледални боксове и сепарета. Непрекъснато се блъскахме в самите себе си — като насън. Не познавахме никое от лицата по масите. Оглеждахме се с нарастваща паника. Чувствах се пренесена в някакъв огледален свят, където, подобно на Червената кралица, щях да тичам и да тичам, за да излезе накрая, че съм вървяла заднишком. Бенет го нямаше никъде.
В моментен проблясък разбрах, че си е тръгнал с Мери и я е отвел вкъщи, в леглото. Бях ужасена. Бях го предизвикала да стори това най-накрая. С мен бе свършено. Щях да прекарам остатъка от самотния си живот без съпруг, без деца — пренебрегната.
— Хайде да вървим — рече Ейдриън. — Не са тук. Отишли са си.
— Може би не са могли да намерят маса и ни чакат отвън?
— Не ни пречи да погледнем — съгласи се той. Но аз знаех истината. Бях зарязана. Бенет ме бе изоставил завинаги. Точно в този момент той беше хванал Мери за огромния й бледен задник и чукаше фройдисткото й съзнание.
По време на първото си пътуване до Вашингтон, на десетгодишна възраст, се оказах отделена от семейството си, докато разглеждахме сградата на ФБР. Загубих се точно в сградата на ФБР при толкова други възможни места. Бюро за изчезнали лица. Да се вдигне тревога.
Това се случи, когато маккартизмът бе достигнал абсолютната си върхова точка и един служител на ФБР със стиснати устни ни обясняваше разни неща на тема как се ловят комунисти. Въртях се замечтано пред някаква витрина, осеяна с отпечатъци от пръсти, когато туристическата група зави зад ъгъла и изчезна. Помотах се още там, зяпайки отражението си във витрините на изложбените шкафове, като се опитвах да потисна надигащия се у мен ужас. Никога нямаше да ме намерят. Бях по-неосезаема и от отпечатъците на престъпник, работещ с ръкавици. Щях да бъда подложена на сатанински разпит от късо подстригани агенти на ФБР, докато си признаех, че родителите ми са комунисти (а те наистина са били такива някога), и всички ние щяхме да приключим жизнения си път като семейство Розенберг, пеейки „Бог да благослови Америка“ във влажните си килии в очакване да видим какво представлява това да бъдеш екзекутиран на електрическия стол.
И в този момент вече започнах да пищя. Пищях, докато цялата група взе завоя наново и ме откри точно тук — в помещение, пълно с доказателства.
Сега обаче не можех да пищя. А и рокмузиката беше толкова силна, че никой нямаше да ме чуе. Изведнъж пожелах Бенет толкова силно, колкото бях желала Ейдриън само минути преди това. Но Бенет си беше отишъл. Напуснахме дискотеката и се запътихме към колата на англичанина.
На път за неговия пансион се случи нещо смешно. Или по-скоро: случиха се десет смешни неща. Загубихме се десет пъти. И всеки път грешните завои бяха различни. Сега, след като бяхме вече закарфичени един за друг за вечни времена, не изглеждаше толкова важно да се начукаме незабавно.
— Няма да ти разкажа за всички други мъже, които съм чукала — изрекох аз храбро.
— Добре — отвърна Ейдриън, галейки коляното ми. И ето че той започна да ми разказва за жените, които беше чукал. Каква бъркотия!
Първа беше Мей Пей — едно китайско момиче, за което му напомняше Бенет.
— Може да си е платила, а може и да не си е платила — вметнах аз.
— Бъди сигурна, че и за това беше помислено.
— Убедена съм, че е било така. Но въпросът е — плати ли си тя?
— Добре де, аз си платих! Малката ме прееба за години напред.
[# Игра на думи с Мей Пей и „may pay“ — може да плати. — Б. пр.]
— Искаш да кажеш, че е продължила да те чука и след като е престанала да се вижда с теб? Какъв номер! Ебане-фантом! Можеш да го патентоваш, знаеш ли? Можеш да уреждаш на хората да ги чукат велики личности от миналото: Наполеон, Чарлс II, Луи XIV… нещо от рода на Доктор Фауст чука троянската Елена… — Харесваше ми да бъда глупава с него.
— Млъкни, путко такава, и ме остави да довърша за Мей! — И тогава, обръщайки се към мен, заедно с изскърцването на спирачките каза: — Господи, колко си хубава…
— Гледай напред с шибаните си очи — изрекох аз доволна.
Разговорите ми с Ейдриън винаги приличаха на цитати от „Зад огледалото“. Като:
Аз: Изглежда, се въртим в кръг.
Ейдриън: Точно така.
Или:
Аз: Ще ми носиш ли куфарчето?
Ейдриън: При условие, че не ми донесеш дете, поне засега.
Или:
Аз: Разведох се с първия си съпруг предимно поради факта, че беше луд.
Ейдриън (присвивайки вежди като Лейнг): На мен това ми се струва достатъчна причина да се омъжиш за някого, а не да се разведеш с него.
Аз: Но той гледаше телевизия всяка вечер.
Ейдриън: О, тогава разбирам защо си го зарязала.
Защо Мей Пей беше преебала живота на Ейдриън?
— Тя ме заряза поради беда; завърна се в Сингапур. Там имаше дете, което живееше с баща си; малкото претърпяло автомобилна катастрофа. Тя трябваше да замине, но можеше поне да пише. Месеци наред се шляех безцелно с чувството, че светът е населен с механични хора. Никога не съм бил толкова потиснат. В крайна сметка кучката се ожени за педиатъра, който се грижеше за детето й — някакъв американски тип.
— Тогава да я беше последвал, щом толкова много ти е пукало?
Той ме погледна, все едно че насреща си имаше луд човек, сякаш подобно нещо никога не му бе хрумвало.
— Да я последвам? Защо? (Взе на две гуми поредния погрешен завой.)
— Защото си я обичал.
— Никога не съм използвал тази дума.
— Но си го чувствал, така че защо не замина?
— Професията ми е нещо, като да отглеждаш пилци — уточни той. — Все някой трябва да изрива лайната и да разпръсква царевица.
— Лайна с говна! — прекъснах го. — Докторите винаги използват професията си като претекст за липсата си на човечност. Познат ми е този навик.
— Не лайна с говна, пиленце, а птичи лайна!
— Не е много смешно — отвърнах, смеейки се.
След Мей Пей следваше цяла асамблея на Обединените нации — от Тайланд, Индонезия, Непал. Имаше
