Айова. Влюбвала съм се в един романист, висок над метър и осемдесет, който приличаше на каубой и пишеше само алегории за последствията от радиацията. Влюбвала съм се и в един синеок литературен критик, който пък посрещна с ентусиазъм първата ми стихосбирка. Влюбвала съм се в един навъсен художник (чиито три съпруги се бяха самоубили). Влюбвала съм се в един много изискан професор по философия на Италианския ренесанс; негова милост дишаше лепило и чукаше първокурснички. Влюбвала съм се в преводач от ООН (староеврейски, арабски, гръцки), който имаше пет деца, болна майка и седем непубликувани романа в обширния си апартамент на Морнингсайд Драйв. Влюбвала съм се в един бледолик биохимик, WASP, който ме заведе на обяд в Харвард клуб и който е бил женен за две други писателки — и двете склонни към нимфомания.
Но от моите любови не се получаваше нищо. О, имало е натисканици на задната седалка на коли. И дълги пиянски целувки в пълни с хлебарки нюйоркски кухни над кани с топло мартини. Имало е флиртове по време на скъпоструващи обеди, от които се дебелееше. И щипвания в книгохранилищата на Бътлъровата библиотека. И прегръдки след поетични четения. И постисквания на длани на разни вернисажи из галериите. И дълги, многозначителни телефонни разговори, и писма, натежали от двусмислен подтекст. Имаше даже някои искрени и откровени предложения (обикновено от мъже,
[# Anglo-Saxon Protestant — бял англосаксонски протестант. — Б. пр.]
които въобще не ме привличаха). Уви, нищо не се получаваше. Предпочитах да се прибера вкъщи и да пиша поеми за мъжа, когото истински обичах (който и да беше той). В крайна сметка бях начукала достатъчно типове, за да знам, че един кур не е чак толкова по-различен от следващия. Така че какво търсех? И защо ли нямах покой? Може би се въздържах да изконсумирам всеки от тези флиртове, защото знаех, че мъжът, когото аз истински исках, щеше да продължи да ми се изплъзва и за мен щеше да остане само разочарованието. Но кой беше мъжът, когото истински исках? Знаех само, че съм го търсила отчаяно още от шестнадесетгодишна възраст, та до ден днешен.
Когато бях на шестнадесет години и наричах себе си Фабиан-социалистка, когато бях на шестнадесет и отказвах да се натискам с момчета, които харесваха Айк, когато бях на шестнадесет и плачех над „Рубайат“, когато бях на шестнадесет и плачех над сонетите на Една Ст. Винсент Милей — аз имах навика да мечтая за идеалния мъж, този, дето можеше да бъде еднакво чукан и телом, и духом. Той имаше лицето на Пол Нюман и гласа на Дилан Томас. Имаше тяло като това на Давид от Микеланджело („с тези чудесни малки, мраморни мускули“, както казвах на моята най-добра приятелка Пиа Уиткин, чиято любима мъжка статуя беше Дискохвъргачът; и двете бяхме студентки, жадни за история на изкуството). И така, той имаше ума на Джордж Бърнард Шоу (или поне това, което аз със своите 16-годишни разбирания си представях, че беше умът на Джордж Бърнард Шоу). Той обичаше Третия концерт за пиано на Рахманинов и песента на Франк Синатра „В най-най-ранните часове на утрото“ повече от всяка друга музика. Споделяше моята страст към гоблени с еднороги, към „Да победиш дявола“, Клоустърс, към „Вторият секс“ на Симон дьо Бовоар, към магьосничеството и към шоколадовия крем. Споделяше презрението ми към сенатор Джо Маккарти, към Елвис Пресли и към моите, родители еснафи. Никога не го срещнах. На шестнадесет
[# Айзенхауер. — Б. пр.]
[## Отдел на нюйоркския музей „Метрополитен“, където са изложени произведения на средновековни майстори художници. — Б. пр.]
години беше непоносимо, че още не го бях срещнала. По-късно научих, че не всичко, което хвърчи, се яде и да не сънувам будна с отворени очи. Контрастът между моите фантазии (Пол Нюман, Лоурънс Оливие, Хъмфри Богард и Давид на Микеланджело) и пуберите с пъпчиви лица, които познавах, будеше смях. Само че аз плачех. Пиа — също. Страдахме заедно в мрачния апартамент на родителите й на Ривърсайд Драйв.
— Представям си го много, много… нали знаеш?… Нещо като кръстоска между Лоурънс Оливие в Хамлет и Хъмфри Богард в Да победиш дявола: с ослепително бели зъби и абсолютно фантастично тяло — нещо като Дискохвъргача — казваше Пиа и сочеше своя доста дебел корем.
— С какво си облечена? — питах аз.
— Виждам го като нещо — сещаш се нали? — нещо като средновековна сватба. Нося бяла островърха шапка с прозрачен воал, падащ от нея. И рокля от червено кадифе — може би виненочервено, — и страшно остри обувки.
Тя ми рисуваше обувките с черния си рапидограф. После ми рисуваше целия тоалет — рокля с висока талия „empire“, с много дълбоко изрязано деколте и с дълги, тесни ръкави. Роклята беше облечена на възхитителен модел, чийто фантастичен бюст преливаше сладострастно извън деколтето. (По онова време самата Пиа бе възпълна, с наднормено тегло, но плоскогърда.)
— Представям си цялата тази работа в „Клоустърс“ — продължаваше тя. — Сигурна съм, че човек може да наеме „Клоустърс“, ако има връзки.
— Къде ще живеете?
— Е, например в някаква странна стара къща във Върмонт — нещо като изоставен манастир или абатство, или нещо такова… (Нито една от нас не поставяше под въпрос факта, че във Върмонт съществуваха изоставени манастири или абатства.) В истински селски стил, с дъсчен под и остъклен таван. Ще бъде нещо като една огромна стая, едновременно ателие и спалня, с голямо кръгло легло под остъкленото пространство и с черни чаршафи. И ще имаме много сиамски котки с имена — Джон Дон, Мод Гон или Дилън, нали знаеш?
Знаех или поне мислех, че знам.
— Във всеки случай — продължаваше тя — … виждам себе си… нещо като кръстоска между Джина Лолобриджида и София Лорен… (Пиа имаше тъмна коса.) Какво мислиш?
Отмяташе назад тъмната си, мазна коса, задържаше я така, всмукваше бузите си и ококорваше към мен големите си сини очи.
— А бе мисля си, че си повече тип Анна Маняни — казвах аз, — земна, първична, но страшно чувствена.
— Може би… — отвръщаше Пиа замислено, позирайки пред огледалото. — О, това е отвратително — допълваше след малко. — Никога не срещаме някой, който поне малко да ни заслужава — и правеше грозна гримаса.
През последната ни година в училището за музика и изкуства двете с Пиа отворихме нашето враждебно малцинство и включихме в него някои избрани нестандартни личности. Това беше най-големият компромис, който някога бяхме правили, за да си имаме и ние група. В групата влизаха цицоресто момиче на име Нина Ноноф, чиито претенции за изключителност се свеждаха до некрофилската й страст към духа на Дилън Томас, до предполагаемите й познания за китайските и японските профанации и до нейния „контакт“ с един истински студент от Иейл (който предизвикваше у нас мечти за групови футболни уикенди — уви, „контактът“ се оказа приятел на приятеля на познат на брат й). Освен това майката на Нина имаше голяма колекция от „секскниги“, в които включвахме и „Навлизане в зряла възраст в Самоа“, и „Секс и темперамент“; всяка книга, съдържаща думата „пубертет“, беше O.K. И накрая — бащата на Нина беше човек от висока класа, тъй като бе създал през 1940 г. Сините радиосерии. Що се отнася до Джил Сигел, то тя беше член на групата не толкова заради класата си, колкото поради милосърдието ни. Нямаше с какво да допринесе за нашата изтънченост, но компенсираше със сляпата си преданост към обществото ни и с ласкателния начин, по който имитираше и най-екстравагантните ни превземки. Ту член, ту нечлен на групата беше Грейс Барато от музикалния випуск; ние не уважавахме интелекта й, но тя пък разправяше фантастични истории за сексуалните си подвизи. Макар че го отричаше, ние тайно си говорехме, че Грейс сигурно е „стигала докрай“ Най-малкото тя е demi-vierge — казваше Пиа. Аз кимах с разбиране. По-късно проверих значението на думата в речника.
Допуснахме само две момчета в групата, но с тях се отнасяхме възможно най-презрително, за да ги накараме да разберат, че са при нас главно поради благоволението ни. Тъй като ни бяха съученици, а не „мъже колежани“, искахме да бъде ясно, че можем да ги считаме единствено за „платонически“ партньори. Джон Сток беше син на стари приятели на моите родители. Бузест, рус и пишеше къси разкази. Любимата му фраза бе „пароксизми на страстта“. Тя се появяваше поне веднъж във всеки негов разказ. Рон Перкоф (когото, разбира се, наричахме „перкото“) беше влюбен в мен. Висок, слаб, с клюнест нос и с наистина невъобразим асортимент от пъпки и черни точки по лицето (ах, как копнеех да ги изстискам), той се изживяваше като англофил. Беше абониран за „Пънч“ и за едно разпращано с въздушна поща издание на
