— Не ми пука какво не желаеш да правя. Аз пък искам да се отнасяш с мен цивилизовано. Искам да бъдеш поне любезен и да ми кажеш защо се държиш така! И не ме гледай по този начин…
— По кой начин?
— Сякаш това, че не мога да чета мислите ти, е най-големият ми грях. Не мога да ги чета! И не знам, защо си толкова бесен. Не мога да предугадя всяко твое желание. Ако искаш това от жена си, не очаквай да го намериш у мен.
— Разбира се, че не мога.
— Тогава за какво става дума? Моля те, кажи ми.
— Не би следвало.
— Боже мой! Да не искаш да кажеш, че наистина трябва да ти чета мислите? Да не искаш да се превърна в някаква твоя майчица? Това ли искаш?
— Само ако можеше да се поставиш на моето място…
— О, как го желая, Господи! Но ти не ми даваш, никакъв шанс.
— Нищо не разбираш. Въобще не си на тая вълна.
— Имаше нещо във филма, нали?
— Какво във филма?
— Отново разпит. Защо трябва да ме подлагаш на кръстосан разпит като някаква престъпница?… Беше погребалната сцена, нали?… Малкото момченце гледаше покойната си майка. Тогава ти стана нещо. Тогава се почувства потиснат.
Мълчание.
— Не съм ли права?
Мълчание.
— О, хайде, Бенет! Не ме вбесявай. Моля те, кажи ми. Моля те.
(Той процежда думите една по една като малки подаръци. Като твърди малки лайна.)
— Какво й беше на тази сцена? Какво ми е станало на мен?
— Не ме разпитвай! Отговори ми!
(Тя го обвива с ръце. Той се отдръпва. Тя пада на земята, улавя само крачола на пижамата му. Това не прилича на прегръдка, а по-скоро на спасителна сцена, в която тя потъва, а той с неохота допуска дланта й да се хване за крака му.)
— Стани! (Плаче.)
— Само ако ми кажеш! (Той издърпва крака си.)
— Аз си лягам.
(Тя полага лице на студения под.)
— Бенет, моля те, не прави така! Моля те, говори
— Вбесяваш ме!
— Моля те!
— Не мога.
— Моля те.
— Колкото повече се молиш, толкова повече охладнявам!
— Моля те.
Двамата лежат в леглото и мислят. Дългата възглавница откъм нейната страна е мокра. Тя трепери и хлипа. Той се прави, че не чува. Всеки път, когато се изтъркалят в провисналия център на леглото, той първи се отдръпва. Това се повтаря редовно. Леглото е хлътнало като кану, издълбано от дънер на дърво.
Тя обича топлината на коравия му гръб. Желае да го прегърне. Желае да забрави цялата сцена и да се преструва, че никога не се е случвала. Когато двамата се любят, те са заедно за малко. Ала той не иска. Маха ръката й от дюкяна на пижамата си. Отблъсва я настрани. Тя се изтъркулва обратно. Той се измества към външния край на леглото.
— Това не решава проблема — казва.
Чувате как дъждът вали. От време на време от улицата долитат крясъците на пияни студенти, които се прибират вкъщи. Мокри павета. Париж може да бъде толкова мокър. След филма нощес те бяха отишли в „Нотр Дам“. Оказаха се притиснати между мокри палта — вълнени и кожени. Среднощна меса. От върховете на чадърите се стичаше вода; стичаше се в обувките им. Не можеха да помръднат — нито назад, нито напред. Тълпата в катедралата се скупчваше, задръстваше пътеките между редовете. Paix dans le monde — изрече висок електронно усилен глас. Няма нищо по-лошо от миризмата на мокри кожени палта.
Беше се пренесъл в своята къща във Вашингтон Хайтс. Баща му бе починал. Той не чувствал нищо. Странно било, че не чувствал нищо. Когато някой умира, не може да не чувствате нищо.
Казах ти, че не усетих нищо, защо продължаваш да питаш? Защото трябва да те опозная. Досега никой не ти
[# Мир на света (фр.). — Б. пр.]
е умирал. За това ли ме мразиш? Ние получавахме помощи от държавата. Ти живееше на Сентръл парк уест, когато ние получавахме помощи от държавата. Аз ли съм виновна за това? Знаеш ли китайското погребално бюро на „Пел Стрийт“? Когато хората умрат, те се връщат към корена си. Расисти в смъртта. Той никога не е вярвал в Бога. Никога не е ходил на църква. Молитвите те изричаха на китайски. А аз си мислех: Боже Господи, не разбирам нито дума. Ковчегът беше отворен. Това е важно. Иначе няма да повярвате в смъртта. Психологически правилно. Макар да изглежда отвратително. После дойдоха роднините и изсмукаха последните ни пари. Щели сме да спечелим от бизнеса, казаха те, но бизнесът се провали. Бях ученик в началните класове на гимназията. Можех да започна работа след матурата, казваше госпожата от социалните грижи. Но аз си мислех: в крайна сметка тогава щях да стана келнер. Но не можех дори да стана келнер в китайски ресторант, защото не знаех китайски. Ще бъда маша, мислех си, жалък бачкьор. Значи, трябваше да продължа да уча. Междувременно ти си си живяла на Сентръл парк уест. И си прекарвала уикендите си в Кембридж. В Медицинския факултет аз хранех опитните животни. През коледните нощи. Всички излизаха да празнуват. Аз оставах в лабораторията и хранех проклетите плъхове…
Тя лежи до него съвсем неподвижно. Опипва се, за да си докаже, че не е мъртва. Спомня си за първите две седмици, когато си беше счупила крака. Тогава имаше навик непрекъснато да мастурбира, за да се убеди, че може да изпитва и друго освен болка. Тогава болката беше религия. Върховно задължение.
Тя прекарва ръцете си ниско долу по корема. С десния си показалец пипа клитора си, докато вкарва левия дълбоко в себе си, представяйки си, че това е пенис. Какво ли чувства един пенис, обграден от тази мека, тръпнеща пещера от плът? Пръстът й е много малък. Тя вкарва вътре двата и ги разтваря. Но ноктите им са много дълги и дерат.
Ами ако той се събуди?
Може би тя иска той да се събуди и да види колко самотна е.
Сама, сама, сама. Движи пръстите си в този ритъм и усеща как двата вътре стават все по-влажни и как клиторът става все по-корав и червен. Може ли да се усещат цветове с върховете на пръстите? Точно така се усеща червеното. Вътрешната пещера се усеща пурпурна. Кралски пурпур. Сякаш кръвта там долу бе синя.
— За кого си мислите, когато онанирате? — я беше попитал германският й психоаналитик. „За кого зи ислите?“ Аз мисля, зледователпо съм. Тя всъщност не мисли за никого, или й е все едно за кого. За психоаналитика си, за баща си. Не, не за баща си. не може да мисли за баща си. За мъжа във влака. За мъжа под леглото. За мъжа без лице. Лицето му е само едно празно пространство. Пенисът му има едно око. То плаче.
Усеща как гърчовете на оргазъма засмукват страстно пръстите й. Ръцете й падат встрани, а тя потъва в дълбок сън.
Сънува, че отново е в апартамента, в който е израснала, но този път той е проектиран от някакъв архитект на сънищата.
Коридорът, който води към тристенни спални, лъкатуши като пресъхнало речно корито, а кухненският килер е извит тунел със закачени по стените етажерки, прекалено високи, за да бъдат достигнати. Тръбите издават звук като старец, който си прави гаргара; дъските на пода дишат. В нейната спалня грапавото матово стъкло на вратата е изпълнено с изкривени от болка лица, взрени в луната, за да изплачат мъката си
