с широко зинали уста. Дълъг лунен лъч се плъзга надолу, посребрява пода и се разбива със звук на счупено стъкло. Лицата от вратата придобиват вълчи израз. Кръв засъхва по ъглите на устните им.
В банята за прислугата има вана с лъвски крака. Едно момиченце може да си представи как се дави в нея. Четири месингови фенера висят от тавана на гостната. Салонът е шеметно висок и покрит с потъмнял златен лист. Високо над помещението има балкон с парапет, чиито извити прегради са точно толкова раздалечени една от друга, та да може едно дете да мине между тях и да полети във въздуха към земята.
По стълбите тя стига до ателието, пропито с миризма на терпентин. Таванът се извисява нагоре и се
[# „Je pense, done je suis“ — на Дскарт; на бълг. „Мисля, значи съществувам.“ Тук, в текста — на англ. — Б. пр.]
@ва като шапката на вещица. Железен полилей, настръхнал от шипове, виси на черна верига точно в центъра. Той се поклаща леко от вятъра, който съска между трапецовидния северен прозорец и трапецовидния южен прозорец.
Гипсовата смъртна маска на Бетховен виси на стената. Куполовидните му клепачи са затворени. Тя се покатерва на един стол и ги погалва с пръсти. По гипса остават следи от черни сажди. Сега вече е оставила отпечатъците от пръстите си по очите на Бетховен. Със сигурност предстои да се случи нещо ужасно.
На масата лежи череп. До него има свещник. Това е натюрморт, подреден от дядо й. Съществуват ли наистина такива неща, като мъртвата природа?
На статива стои полузавършената картина с черепа и свещника. Кое е по-мъртво? Черепът? Или мъртвата природа на черепа? Чие мъртвило ще просъществува по-дълго?
В ъгъла на стаята е дрешникът. Там виси празна зелената военна куртка на мъжа й. Ръкавите се веят от вятъра. Мъртъв ли е той? Тя е страшно уплашена. Изтичва от ателието надолу по стълбите. И изведнъж пада, знаейки, че ще умре, когато стигне долу. Мъчи се да изкрещи и в усилието си се събужда. Учудена е, че се намира в Париж, а не в къщата на родителите си. Той все още лежи до нея, сякаш е мъртъв. Тя гледа заспалото му лице, дългата уста с извитите нагоре ъгли, веждите, изписани като китайска калиграфия, и си мисли, че по това време на следващата година те няма да бъдат заедно или пък ще имат бебе, което няма да прилича на нея.
— Честита Коледа — казва той, отваряйки очи. Те правят любов, изпълнени с надежда. Мразовито е и снощният дъжд е заледил улиците.
Двамата се обличат и излизат да се разходят. Той я държи здраво, но въпреки това тя продължава да се пързаля. Той я поучава как да „прави ситни стъпки“.
— Все едно че краката ми са вързани — отвръща тя. Той не се усмихва.
Разхождат се по остров Сен Луи и се възхищават на архитектурата. Сочат към чудати каменни резби по вторите етажи на къщите. Спират се да гледат как трима старци ловят малки, гърчещи се рибки в придошлата сива Сена. Изяждат две дузини стриди в някакъв Елзаски ресторант, след което вземат тартини с лук и се напиват с вино. Извървяват отново заледените улици, хванати един за друг като удавници за сламка. Тя се чуди къде ли би могла да се дене, ако го напусне. Къщата, която е сънувала миналата нощ, й се привижда пак откъслечно. Знае, че не може да отиде там. Просто няма къде. Никъде. Стисна го все по- здраво.
— Обичам те — казва тя.
Когато става още по-тъмно, двамата спират за кафе и buche de Noel в малък ресторант срещу „Нотр Дам“, на Левия бряг. Дали мисли той да я напусне? Тя никога не знае какво мисли той. Преструват се, че са прекарали един щастлив, безгрижен ден. Той не пропуска никога да я хване здраво през кръста, когато пресичат ледените улици.
— Прави ситни стъпки — продължава да й повтаря.
— Ще си счупиш врата и ще повлечеш и мен със себе си.
— Какво бих правила без теб? — пита тя…
Той нервно прочиства гърлото си, но не казва нищо.
Филмът би могъл да свърши тук, с неговата кашлица може би. Но аз си спомням събитията, които последваха: колата се развали и на връщане трябваше да вземем влака обратно до Хайделберг; четиримата френски войници, с които деляхме кушет-вагона втора класа и които се оригваха и пърдяха през целия път до Германия така, сякаш подсилваха тягата на локомотива; шеметното ми падане от най-горното легло на пода. Внезапни диарични пристъпи — поне шест пъти през нощта — ме накараха да превъзмогна това падане (като веднъж стъпих точно в слабините на французина от долната кушетка, който, обективно погледнато, се показа много мил.).
И после — завръщането в Хайделберг с останалата зад гърба ни Коледа и с лице към перспективата да бъдем пак в армията. (През отпуските се опитвахме да се преструваме, че сме просто една американска двойка, която живее в Европа единствено от любов към нея.)
И тогава, на самата Нова година, пристигна телеграмата — неясна, както често се случва с подобни известия, тя дойде през онзи мрачен, сив съботен следобед, когато цялата мъжка част от населението на Klein
[# buche de Noel (фр.) — коледно пънче (сладкиш). — Б. пр.]
Amerika беше се захванала да лъска семейния автомобил, а женската се разхождаше наоколо с ролки на главата, докато германците отсреща, на Гьотещрасе, отваряха вече първата бутилка Schnaps, за да се подготвят за Новата година…
ДЯДО ПОЧИНА ШЕСТ И ПЕТНАДЕСЕТ ВТОРНИК СТОП РЕАНИМИРАН С МАСАЖ СТОП СЪРДЕЧЕН УДАР СТОП РЕКТАЛЕН КРЪВОИЗЛИВ СТОП НИЩО НЕ МОЖЕШЕ ДА БЪДЕ НАПРАВЕНО СТОП ПОГРЕБЕНИЕТО ЯНУАРИ 4 СТОП ОБИЧ МАМА
Прочетох първа телеграмата, после я дадох на Бенет. Бе ме обзело същото онова болезнено чувство, което изпитвах всеки път, когато усещах, че нещо ужасно ще се стовари върху ми. Знаех, че Бенет щеше да намери някакъв начин да стовари върху мен вината за смъртта на дядо си. Родителите на майка ми бяха все още живи. Прегърнах Бенет, но той се отдръпна. Помня, упреквах се, че не съм кой знае колко опечалена от смъртта на дядо му; трябваше, изглежда, аз да умра малко за изкупление. Бенет седна на дивана в гостната с телеграмата в ръце. Седнах до него и я препрочетох през рамото му. „Показалецът се движи, изписва и срича думите“ — мислех си. Бегло познавах дядото на Бенет (един стар китаец на 99 или на 100 години, който изглеждаше като пожълтяла статуйка от слонова кост и едвам говореше английски). Представих си, че беше умрял собственият ми дядо, и тогава започнах да плача. Всъщност плачех за себе си, за това, че умирах бавно на двадесет и пет годишна възраст.
Бенет беше белязан от смъртта; затънал до шия в нея. Влачеше тъгата на раменете си като невидима раница. Ако се беше обърнал към мен, ако ме беше оставил да го утеша, сигурно щях да споделя товара му. Но той като че ли ме обвиняваше. И с това обвинение ме отдалечаваше от себе си. Но аз се страхувах да си отида, да се отдалеча. Стоях и ставах все по-потайна. Отдавах се все повече и повече на своите фантазии и на писането. И ето така започнах да откривам себе си. Бенет се оттегли в тъгата си, барикадира се в нея, а аз се оттеглих в стаята си да пиша. През цялата тази дълга зима той жалееше за дядо си, за баща си, за сестра си, която бе починала на шестнадесет години, за брат си — роден недоразвит и умрял на осемнадесет — за приятеля си, починал от полиомиелит на четиринадесет; оплакваше още бедността си, безмълвието си. Оплакваше и армията, и предишния си живот в Ню Йорк. Оплакваше смъртта и собственото си затормозване от нея. Оплакваше своя траур. Замръзналото изражение, което беше надянал на лицето си, се превръщаше в известен смисъл в маска на смъртта. Толкова много хора беше обичал (а също и мразил), те бяха умрели и той носеше тази маска от покаяние. Защо трябваше да живее, щом те бяха мъртви? Така че направи живота си да изглежда като смъртта. А неговата смърт беше и моята смърт. Съумях да се съхраня жива благодарение на писането.
Това беше зимата, през която започнах да пиша не на шега. Пишех, сякаш това беше единствената ми надежда за оцеляване, за спасение. Винаги го бях правила, подражавайки на някого. Винаги съм боготворяла някои автори. Имах навика да целувам снимките им от гърбовете на книгите, след като свършех да ги чета. Гледах на всичко напечатано като на света реликва, а на авторите — като на създания със свръхестествени познания и умове. Пърл Бък, Толстой или Каролайн Кийн, авторът на „Ненси Дрю“. Не правех снобските разлики, които човек се научава да прави по-късно. Безпрепятствено преминавах от „Зад
