Плувахме и се целувахме в басейна между другите прокълнати души. Аз носех черен бански с презрамки и с деколте, изрязано чак до пъпа, така че всички ме зяпаха — жените с неодобрение, мъжете похотливо. Усещах спермата на Ейдриън между краката си и как тя бавно изтичаше в хлорирания басейн. Една американка, дарител на английско семе за германците. Някакъв изчанчен План Маршал. Нека неговата сперма благослови водата им и ги покръсти! Нека ги очисти от греховете им. Ейдриън Кръстител. А аз — същинска Мария Магдалена. Ала се чудех също така дали плуването веднага след чукането нямаше да ме забремени. Може би водата ще изтласка спермата зад диафрагмата ми. Внезапно се ужасих от тази перспектива. И същевременно изведнъж ми се прииска да забременея. Представях си красивото бебе, което бихме направили двамата. Наистина бях налапала въдицата.
Седнахме на тревата под едно дърво и пихме бира. Говорехме за бъдещето си — каквото и да било то. Ейдриън, изглежда, мислеше, че аз трябва да напусна съпруга си и да се установя в Париж (където той щеше да прелита и да ме посещава периодически). Можех да наема мансарда и да пиша книги. Можех да ходя в Лондон и да пиша книги с него. Щяхме да бъдем като Симон дьо Бовоар и Сартър — заедно, но все пак отделно. Щяхме да се научим да страним от глупави неща като ревността. Щяхме да се чукаме и щяхме да чукаме всичките си приятели. Щяхме да живеем, без да се притесняваме за собственост или за притежание. Евентуално някой ден щяхме да основем комуна за шизофреници, поети и психиатри радикали. Щяхме да живеем като истински екзистенциалисти, вместо само да говорим за това. Щяхме да живеем, всички заедно, в геодезичен купол.
— Нещо като „Жълтата подводница“? — казах аз.
— Да, защо не?
— Ти си неизлечим романтик, Ейдриън… Уолдън Понд и всичко останало.
— Виж — аз не разбирам какво му е по-супер на лицемерието, с което ти живееш. Да си играеш на такива дивотии, като „съпружеска вярност“, „моногамия“, да живееш сред милион противоречия, да те отглежда мъжът ти като някаква талантлива малка глезла и никога да не стъпиш на собствените си два крака. Ние поне ще бъдем честни. Ние ще живеем заедно и ще се ебем открито с всички. Никой няма да експлоатира никого и никой няма да се чувства виновен за това, че е зависим…
— Поети, шизофреници и психодоктори?
— Е, няма кой знае каква разлика между тях.
— Никаква като че ли.
Ейдриън беше усвоил екзистенциализма в едноседмичен курс в Париж от Мартин — онази френска актриса, която беше престояла в хамбара.
— Много бързо — отбелязах аз. — Някакъв опростен екзистенциализъм. Нещо като вечерния курс на Берлиц. По какъв начин успя тя?
Ейдриън ми описа как отишъл в Париж, за да види Мартин, и как тя, за да го изненада, го посрещнала на Орли със своите приятели Луиза и Пиер. Те трябвало да прекарат цялата седмица заедно, без да се разделят никога, да си казват всичко един на друг, да се чукат във всички възможни комбинации и без никакви „извинения от глупаво морално естество“.
— Ако заговорех за пациентите си или за децата си, или за приятелката си у дома, тя казваше: „Не представлява интерес.“ Ако протестирах, че имам нужда да работя, че трябва да припечеля нещо или пък че трябва да спя, или да избягам от интензивността на опита, тя казваше: „Не представлява интерес.“ Не минаваше нито едно от обичайните извинения. Всъщност беше ужасно в началото.
— Звучи по фашистки. И всичко това в името на свободата.
— Добре, разбирам какво искаш да кажеш, но това не беше фашизъм, защото всъщност нейната идея целеше да те накара да разгърнеш предела на своята издръжливост. Трябваше да стигнеш до дъното на преживяването дори ако се окажеше, че то е самият ужас. Мартин е била луда. Тя е била хоспитализирана, надживяла го е и е получила различни нови просветления. Взела се е в ръце и е станала много по-силна отпреди. Тази седмица имаше същия ефект за мен. Аз трябваше да се преборя с ужасяващото чувство, че не правех планове, че не знаех къде ще ходим, че бях ограничен в своята интимност, че зависех от други трима души за всичко и по всяко време. Това пробуди у мен всичките могъщи проблеми на детството. А сексът — сексът беше ужасяващ отначало. Да се чукаш групово е по-трудно, отколкото си мислиш. Трябва първо да се изправиш лице в лице със собствения си хомосексуализъм. Мисля, че това беше просветление.
— А беше ли забавно? Не звучи да е било много забавно. — Все пак бях заинтригувана.
— След първите няколко травмиращи дни стана чудесно. Ходехме навсякъде заедно, ръка под ръка. Пеехме по улиците. Деляхме храната си, парите, всичко. Никой не се сещаше за работа или за отговорности.
— А децата ти?
— Те бяха с Естер в Лондон.
— Значи, тя се притесняваше за отговорностите, докато ти си играеше на екзистенциалист, както Мария-Антоанета на пастирка.
— Не, всъщност не беше съвсем така, защото нещата винаги са двупосочни. От време на време Естер изчезваше с разни други типове и ме оставяше да се оправям сам с децата. Не беше еднопосочно.
— Добре де, но те са твои деца, нали?
— Притежание, притежание, притежание — почти изрецитира Ейдриън, обзет от неприязън към моите въпроси. — Всички еврейски принцеси сте такива.
— Научи от мен термина „еврейска принцеса“ и първото нещо, което правиш, е да го използваш срещу ми. Майка ми ме е предупредила да се пазя от мъже като теб.
Той положи глава в скута ми и завря нос в путката ми. Двойката дебели германци под съседното дърво се изхилиха. Въобще не ми пукаше.
— Слуз — рече той.
— Твоята слуз — уточних аз.
— Нашата слуз — поправи ме той. И тогава каза изведнъж:
— Искам да те накарам да изживееш нещо, както ме накара да го изживея Мартин. Искам да те науча да не се страхуваш от това, което е вътре в теб.
Впи зъби в бедрото ми. Там останаха отпечатъци.
Когато в пет и тридесет се прибрах в хотела, Бенет ме чакаше. Не ме попита къде съм била, но ме прегърна и започна да ме съблича. Започна да прави любов — с мен, със слузта на Ейдриън, с нашия триъгълник във всички значения на тази дума. Никога не е бил толкова страстен и нежен, а аз рядко съм се чувствала толкова възбудена. Че беше много по-добър любовник от Ейдриън — нямаше две мнения. Беше ясно също така, че Ейдриън е внесъл промяна в начина, по който се любехме, беше ни накарал да се ценим поновому. Милувките ни бяха съвършени. Станала бях изведнъж така ценна за Бенет, сякаш току-що се беше влюбил в мен.
Къпахме се заедно във ваната, пръскахме се с вода. Сапунисвахме си взаимно гърбовете. Аз бях малко ужасена от собствения си промискуитет, от това, че можех да прелитам от един мъж на друг и да се чувствам толкова пламенна и опиянена. Знаех, че щях да си платя по-късно с чувството си за вина и със злочестината си, с които само аз умеех така жестоко да се наказвам. Но точно сега бях щастлива. За първи път се чувствах подобаващо оценена. Възможно ли е сборът от двама мъже да изгражда една нова пълноценна личност?
Едно от най-паметните събития по време на конгреса беше приемът във виенското Ратхаус. Паметно — защото предоставяше необикновената възможност да се наблюдават 2000 или дори повече психодоктори, които се тъпчеха, сякаш бяха гладували в Биафра цяла година. Паметно — защото предоставяше рядката възможност да се наблюдават няколко улегнали стари психоаналитици, които танцуваха фръг или поне нещо, което те си мислеха, че е фръг. Паметно — защото напредвах с валсова стъпка през цялото това изживяване, облечена в червена кашмирена вечерна рокля, покрита с паети; тях аз ръсех, оставяйки диря по пода зад себе си, докато преминавах от една бална зала в следващата и докато танцувах ту с Бенет, ту с Ейдриън. Все още не можех да направя своя избор. Където и да отидех, оставях подире си следи от улики.
Старомодно облечено бичме — кметица на Виена — обсипваше с herzliche Griisse Анна Фройд и другите психоаналитици и бълваше безкрайни германски тъпотии за това колко щастлив е град Виена да приеме
