пращаше на психоаналитик. Подменяше всичко с психоанализа. Ако се появеше опасност и от най-малката близост, ти ме пращаше на психоаналитик.
— Къде, по дяволите, щеше да бъдеш сега без психоаналитика? Още щеше да пишеш и да преписваш! до безкрай едно и също стихотворение. Още нямаше да си в състояние да изпратиш творбата си където и да било. Още щеше да си уплашена до смърт от всичко. Когато те срещнах, ти тичаше като луда, не работеше системно над нищо, беше изпълнена с милион планове, които никога не се реализираха. Аз ти осигурих място за работа, давах ти кураж, когато се себененавиждаше, вярвах в теб, когато ти самата не си вярваше, плащах за проклетия ти психоаналитик само и само да можеш да пораснеш и да се развиеш като човешко същество, вместо да плуеш с всички останали от побърканото ти семейство. Продължавай да ме упрекваш за проблемите си! Аз бях този, който единствен някога те е подкрепял и те е окуражавал, и онова, което ти можа да сториш в отплата, бе да се затичаш след този задник, англичанина, и да се вайкаш пред мен, че не знаеш какво ти се ще. Върви по дяволите! Последвай го на майната си! Аз се връщам в Ню Йорк.
— Но аз искам теб! — казах и се разплаках. Исках да го искам. Исках това повече от всичко друго. Мислех за времето, което бяхме прекарали заедно, за лошите времена, които бяхме преживели заедно, за времето, когато бяхме в състояние да се утешим, да се окуражим взаимно, за начина, по който той беше застанал зад работата ми и ме бе подкрепил тогава, когато изглеждах така, сякаш щях да се метна от някоя скала. Начина, по който изтърпях армията заедно с него. Годините, пожертвани за тая идиотщина. Мислех за всичко, което знаехме един за друг, за това как се бяхме бъхтали, за да останем заедно, за упоритата решителност, която ни крепеше, докато светът наоколо се сгромолясваше. Бяхме делили даже мъката и тази връзка изглеждаше много по-силна, отколкото каквото и да било, което имах с Ейдриън. Ейдриън беше мечта. Бенет бе моята действителност. Беше ли той суров? Е, добре, значи действителността бе сурова. Ако го загубех, щях да бъда неспособна да си спомня собственото име.
Прегърнахме се и така, както плачехме, започнахме да се любим.
— Исках да ти направя бебе ето тук — рече той, ръгайки все по-дълбоко и по-дълбоко вътре в мен.
Следващият следобед бях отново с Ейдриън, легнала на одеяло във Виенската гора, а слънцето надничаше през клоните на дърветата.
— Ти наистина ли харесваш Бенет, или просто изброяваш достойнствата му? — попита Ейдриън.
Откъснах дълго зелено стръкче и започнах да го дъвча.
— Защо задаваш такива язвителни въпроси?
— Не съм язвителен въобще. Ти просто си прозрачна.
— Браво — казах аз.
— Действително смятам така. Нима мислиш, че радостта изобщо не съществува в живота? Или само тези болестни тъпотии, като „моят психоаналитик — твоят психоаналитик“, „обичай-ме-обичай-болестта-ми“. Ти и Бенет, изглежда, наистина се вайкате страхотно много. И се извинявате страхотно много. И си цялата преизпълнена с чувството за отговорност и за дълг и за това какво бил направил той за тебе. И защо да не го направи за тебе? Да не би да си някакво чудовище?
— Понякога мисля, че съм.
— Обясни ми причината, за Бога. Не си грозна, не си глупава, имаш хубава путка, красиво шкембенце, купища руса коса и най-големия дирник между Виена и Ню Йорк — чиста сланина! — Шляпна го, за да наблегне. — За какво си седнала да се притесняваш толкова?
— За всичко. Аз съм много зависима. Редовно превъртам. Изпадам в ужасни депресии и трудно изплувам за глътка въздух. Освен това никой мъж не иска да бъде обвързан с жена писателка. Те притежават опасни наклонности. Мечтаят, когато се предполага, че готвят. Притесняват се за книги вместо за бебета. Забравят да изчистят къщата…
— Исусе Христе! Каква прекрасна феминистка си ми!
— О, на приказки съм голяма работа. И даже мисля, че вярвам в това, но тайничко; аз съм като момичето в „История на О“. Искам да бъда укротена от някакво голямо говедо. „Всяка жена обожава фашиста“, както казва Силвия Плат. Аз се чувствам виновна за това, че пиша стихове, когато трябва да готвя. Чувствам се виновна за всичко. Защо ти е да биеш жена, щом можеш да я накараш да се чувства виновна. Ето първия принцип на войната между половете според Айсидора Уинг. Жените са си своите собствени най-големи врагове. И чувството за вина е най-главното оръжие на себебичуването. Знаеш ли какво е казал Теди Рузвелт?
— Не.
— Покажи ми жена, която да не се чувства виновна, и аз ще ти покажа мъж.
— Теди Рузвелт никога не е казал подобно нещо.
— Не, но аз го казвам.
— Ти просто умираш от страх от него — това е то!
— От кого? От Теди Рузвелт ли?
— Не, идиотка такава — от Бенет. И не искаш да си го признаеш. Страх те е, че ще те зареже и че ще откачиш… Не знаеш, че можеш да се справиш и без него, и те е шубе да го проумееш, защото цялата ти смахната теория ще се издъни. И ще трябва да престанеш да мислиш за себе си като за безхарактерна и зависима, и новият ти образ няма да ти хареса.
— Само ако ме видиш, когато съм на прага да превъртя…
— Дрън-дрън!
— Само да ме видиш. Ще избягаш на километри.
— Защо? Толкова ли си непоносима?
— Така казва Бенет.
— Ами тогава защо той не е избягал? Всъщност това е лайнен номер, за да те държи нащрек. Виж — аз веднъж преживях с Мартин периода, когато тя превъртя. Сигурен съм, че при теб не би могло да бъде по- зле. Човек трябва да изкльопа много гадории от хората, за да получи от тях и доброто.
— Леле, колко добре звучи — мога ли да си го запиша?
— На видеокасета ли? — и се целунахме продължително. Когато спряхме, Ейдриън рече: — Знаеш ли, за интелигентна жена ти си пълна идиотка.
— Изричаш едно от най-милите неща, които някога някой ми е казвал.
— Това, което искам да кажа, е, че ти можеш да имаш каквото си пожелаеш, само че не го знаеш. Би могла да хванеш Господа за шлифера. Тръгни с мен и ще видиш колко малко ще ти липсва Бенет. Ще изживеем цяла одисея. Аз ще открия Европа — ти ще откриеш себе си.
— Това всичко ли е? Кога започваме?
— Утре или вдругиден, или в събота. Щом свърши конгресът.
— И къде ще отидем?
— Ето тук е номерът.
— Никакви планове. Просто изчезваме. Ще бъде нещо като „Гроздовете на гневните“. Ще бъдем скитници.
— Гроздовете на гнева!
— Гневните.
[# Става дума за романа на Дж. Стайнбек, „Гроздовете на гнева“, известен у нас като „Гневът на мравките“. — Б. пр.]
— Гневът като гняв Господен.
— Гневните.
— Бъркаш, пиленце. Ти си необразован, както сам си призна. Стайнбек е американски писател — „Гроздовете на гнева“.
— Гневните.
— Окей, бъркаш, но карай да върви.
— Дадено, любов.
— Значи имаш предвид да заминем ей така, без определена цел?
— Целта за теб е да откриеш колко си силна. Целта е да започнеш да вярваш, че можеш да стъпиш на собствените си крака — това би трябвало да е достатъчна цел за когото и да било.
— А Бенет?
