че никой не би се заинтересувал от женската гледна точка. Не исках да рискувам да бъда наричана и с всички онези епитети, с които окачествяваха жените писателки (дори добрите), като: „умница, остроумна, блестяща, вълнуваща, но с липса на мащабност“. Желаех да пиша за целия свят. Трябваше да напиша „Война и мир“ — или нищо! Не понасях сюжети за „лейди-писател“. Нравеха ми се битки, кориди и сафарита в джунглата. Само че не знаех ни най-малка подробност за битки, кориди и сафари (както и повечето мъже). Линеех от чувство на абсолютно безсилие и мислех, че темите, по които бях компетентна, звучаха „тривиално“ и „женски“ — докато темите-тайни бяха „дълбоки“ и „мъжки“. Независимо какво предприемах, чувствах се обречена на провал. Без разлика дали щях да пиша, или нямаше да пиша. Бях парализирана.
Благодарение на късмета си, на тъгата, на странната си връзка с мъжа ми, на упоритата си решителност (в която тогава въобще не вярвах) успях все пак да натворя три стихосбирки през следващите три години. Изхвърлих двете; третата беше публикувана. Тогава започнаха серия нови проблеми. Трябваше да се справям със собствения си страх от успеха, което се оказа дори по-трудно, отколкото да надживея страха си от провала.
Ако се бях научила как да пиша, не трябваше ли също така да се науча и как да живея? Ейдриън, изглежда, искаше да ме научи как да живея. Бенет, изглежда, искаше да ме научи как да умра. А аз дори не знаех какво искам. Или ги схващах неправилно. Може би Бенет беше животът, а Ейдриън — смъртта. Може би животът беше низ от компромиси и тъга, докато екстазът завършваше неминуемо със смърт. Колкото и да бях встрастена почитателка на играта, не можех да различа сама играчите. Ако можех поне да разгранича доброто от злото, сигурно щях да направя своя избор, но в този момент бях по-объркана от когато и да било.
8.
ПРИКАЗКИ ОТ ВИЕНСКАТА ГОРА
Оковите на брака са толкова тежки, че трябват двама, за да ги носят — понякога дори трима.
Оттогава насетне се започна въртележката. Аз ходех на заседанията с Бенет, напълно убедена, че ще стоя до последната реплика, кълнях се пред самата себе си, че никога повече няма да се видя с Ейдриън, че всичко е приключило, че съм си взела своето и че вече — край; след което срещах Ейдриън и се предавах. Започнах да изпълнявам всички номера от популярните любовни песни и от най-лошите холивудски филми. Сърцето ми прескачаше. Виеше ми се свят, когато той се намираше наблизо. Той беше моето слънце. Сърцата ни си протягаха ръце. Когато се окажеше в същото помещение, аз изпадах в такова състояние на превъзбуда, че едва можех да се задържа на едно място. Беше някакъв вид лудост, пълно абсорбиране. Забравих статията, която се предполагаше, че трябва да пиша. Забравих всичко освен него.
Никой от номерата, които си прилагах по-рано, не минаваше вече. Опитвах се да се държа на разстояние от Ейдриън, използвайки ключови думи, като „съпружеска вярност“ и „прелюбодеяние“; казвах си, че той ще пречи на работата ми и че ако го имам, бих била прекалено щастлива, за да пиша. Опитвах се да си внуша, че наранявам Бенет, че наранявам себе си, че се излагам на показ. И наистина беше така. Но нищо не помагаше. Бях обсебена. В мига, в който влезеше в стаята и ми се усмихнеше — аз бях обречена.
След обяда на първия конгресен ден казах на Бенет, че отивам да плувам, и се измъкнах с Ейдриън. Отидохме с колата до хотела, взех банския си костюм, сложих си диафрагмата, събрах някои други принадлежности, после потеглихме за пансиона на Ейдриън.
Вече в стаята му, аз се съблякох чисто гола за нула време и легнах на леглото.
— Почти отчаяна, нали? — попита той.
— Да.
— Но защо, за Бога? Имаме толкова време.
— Колко?
— Колкото искаш — рече Ейдриън двусмислено. Сиреч, че ако ме зареже, вината ще бъде само моя. Психоаналитиците са такива. Никога не се чукайте с психоаналитик — е моят съвет към всички вас, младочки.
Във всеки случай не беше хубаво. Или не много. Беше само полунадървен и ме блъскаше и се въртеше диво вътре в мен, надявайки се, че няма да забележа. В крайна сметка получих някакво малко подобие на оргазъм и една путка, която ужасно ме болеше. Но бях доволна по някакъв особен начин. Сега ще успея да се освободя от него — мислех си, — не става за чукане. Сега ще мога да го забравя.
— Какво си мислиш? — попита той.
— Че ме начука наистина добре.
Спомних си, че бях използвала веднъж същата фраза и пред Бенет, но тогава тя беше много по- вярна.
— Ти си лъжкиня и лицемерка. Защо трябва да лъжеш? Знам, че не те начуках, както трябва. Мога да го направя и много по-добре.
Бях хваната натясно от неговата прямота.
— Добре — съгласих се мрачно, — не ме начука, както подобава. Признавам си.
— Това вече е по-добре. Защо винаги се опитваш да се правиш на социален работник? За да спасиш егото ми ли?
Той произнасяше „егоо“.
Замислих се за миг. Какво правех? Предполагах просто, че така трябва да се държа с мъжете. Ако не го правех, те щяха да се скапят или да полудеят. А аз не исках да накарам още един мъж да полудее.
— Слушай, изглежда, винаги мисля, че мъжкото его е толкова крехко, че трябва човек да го крепи нежно…
— Да, но моето не е чак толкова крехко. Мога да понеса признанието ти, че не съм те наебал, както трябва. Особено когато това е абсолютно вярно.
— В такъв случай, предполагам, че никога не съм срещала друг като теб.
Усмихна се доволно.
— Не, не си, патенце, и смея да кажа, че и занапред никога няма да срещнеш подобен. Казах ти, че съм антигерой. Не съм тук, за да те спася и да те отведа на бял кон.
За какво беше тук тогава, чудех се. Със сигурност — не за чукане!
Отидохме да плуваме на огромния обществен Schwimmbad в предградията на Виена. Никога през живота си не ми се бе случвало да видя толкова много препечена сланина. В Хайделберг нарочно бях избягвала обществените плувни басейни и сауни, а когато пътувахме — не посещавахме плажовете, населени с германци. Нарочно заобикаляхме Равена и другите тевтонски поселища. Но за сметка на това се зазяпвах завистливо в хубавите хлътнали пъпове из френската Ривиера и по богаташките, стегнати кореми из плажовете на Капри. Но тук бяхме заобиколени от планини от Schlag и Sacher Torte, преобразени в тлъстини.
— Като в „Страшният съд“ на Микеланджело е — рекох на Ейдриън. — Тоя, дето е на края на Сикстинската капела.
Той ми се изплези и ми направи гримаса.
— Хората наоколо просто се забавляват и си плуват, а ти втренчваш сатиричния си поглед в тях и виждаш навсякъде само разгул и поквара. Би трябвало да те наричам Мадам Савонарола.
— Правилно — съгласих се сговорчиво.
Щях ли някога да престана да се взирам, да правя дисекция и да разнищвам всичко? Вероятно — не.
— Но те наистина изглеждат като в „Страшният съд“ — додадох. — Божието отмъщение към германците за прасешката им природа е да ги направи да изглеждат самите те като прасета.
И Бога ми! Те изглеждаха: не само тлъсти, не само с друсащи се шкембета, провиснали ръце, двойни брадички и тресящи се бедра — но всичкото това бе и яркорозово. Пращящо. Изгоряло. По-червено от свинско печено по китайски. Изглеждаха като прасета сукалчета. Или пък като свинския зародиш, на който трябваше да правя дисекция във втори курс зоология — ватерло-оото в кариерата ми на колежанка.
