огледалото“ към някой комикс на ужасите, от „Големите надежди“ или от „Тайната градина“ към списание „Mad“.
Сред хаоса на семейството, в което израснах, бързо бях научила, че една внимателно нагласена пред лицето ви книга може да бъде непроницаем за куршумите щит, огнеупорна стена, шапка-невидимка. Научила се бях да намирам убежище зад книгите, да се правя, както казваха майка ми и баща ми, на „отнесен професор“. Те ми крещяха, но аз не ги чувах. Четях. Пишех. Бях се спасила.
Дядото на Бенет — този смел старец, който дошъл от Китай на двадесет години, който бил покръстен в Христовата вяра от някакъв мисионер с обещанието да го научи на английски (но така и не го сторил), който проповядвал Евангелието на китайските копачи от мините на Северозапад, който в крайна сметка завърши дните си като собственик на магазин за сувенири на Пел Стрийт и който никога през своите 99 или 100 години не се научи да изговаря правилно, още по-малко пък да пише, няколкото научени думи на разбираем английски, та ето той ме лансира, умирайки, в моята кариера на писател. Понякога смъртта е началото на нещата.
Докато Бенет страдаше мълчаливо през тази дълга зима, аз пишех. Изхвърлих всички свои поеми от колежа, дори публикуваните. Изхвърлих всички започнати фалшиви разкази и романи. Исках се обновена; исках, пишейки, да създам за себе си нов живот.
Потопих се в творчеството на други писатели. Поръчвах книги от Foyle’s в Лондон или карах приятелите и родителите си да ми ги пращат от Ню Йорк. Изучавах един по един съвременните поети или белетристи, четях и препрочитах творбите им, проследявах как те се променяха от произведение на произведение, подражавах на различен авторски стил всеки няколко месеца. През цялото време изпитвах ужас и гледах на себе си като на пълен „провал“. Някога, когато бях на около осемнадесет години (или нещо подобно) и мислех за тридесетте като за старческа възраст, аз си бях обещала да се самоубия, ако не публикувам първата си книга до навършването на моите двадесет и пет. И ето ме — вече на двадесет и пет! А току-що съм започнала!
Да изпращам работите си на списания беше абсолютно изключено. Макар да бях някогашната поетеса на класа в колежа и да притежавах всичките обичайни колежански отличия, сега се убедих, че нищо от това, което пишех, не ставаше за публикуване където и да било. Издателите на тримесечни списания ми се привиждаха като богоподобни същества; те не биха благоволили да прочетат нищо по-малко от шедьовър. И аз вярвах в това независимо от факта, че се бях абонирала за тези списания и четях почти в религиозен екстаз написаното в тях. Често пъти, трябва да призная, не струваше, но все пак убедена бях, че моята собствена работа сигурно е много, много по-лоша.
Живеех в свят, населен с призраци. Имах въображаеми любовни връзки с поети, чиито произведения следях редовно в списанията. Някои имена започваха да ми изглеждат почти въплътени. Четях биографични бележки за писатели и чувствах, че ги познавам. Странно е какво интимно приятелство може да имате с човек, когото никога не сте срещали, и колко погрешни могат да бъдат представите ви. По-късно, щом се завърнах в Ню Йорк и започнах да издавам стихосбирки, се запознах с някои от тези магически имена. Най- често се оказваха абсолютно различни от това, което си бях представяла. Умните в печатаното слово изглеждаха малоумни в действителността. Авторите на потискащи заупокойни поеми бяха понякога сърдечни и забавни хора. Очарователни писатели могат да се окажат най-лишените от чар хора. Щедри, с широко сърце писатели алтруисти биха могли да се проявят като стиснати, коравосърдечни и завистливи… Не че имаше някакво абсолютно правило, но обикновено ви очакваха изненади. Най-опасното нещо беше да се съди за характера на един писател по това, което е написал. Но с цялата тази действителност аз се сблъсках едва по-късно. В моя хайделбергски период се бях потопила в някакъв въображаем литературен свят, който, слава Богу, беше извън обсега на мръсната действителност. Любопитните ми отношения със списание „The New Yorker“ бяха един от аспектите на този свят.
По времето, което описвам, „The New Yorker“ (и всички други треторазредни издания) обикновено се изпращаше с кораб през Атлантическия океан. Може би поради тази причина три или четири броя (всеки един от тях най-малко отпреди три седмици) винаги пристигаха заедно, на тежък куп. Разкъсвах опаковките им, изпаднала сякаш в транс. Имах си ритуал, по който атакувах свещените пратки. Списанието нямаше даже съдържание — напълно обратната проява на снобизъм спрямо другите, в които всяко заглавие се предшества от срамежливи указателни чертички — аз започвах четенето отзад напред, преглеждах първо внимателно имената под дългите статии, проверявах щателно белетристите, проучвах, останала без дъх, поетите.
Вършех цялата тази работа обляна в студена пот, под думкащия акомпанимент на сърцето си. Онова, което ме ужасяваше, беше възможността да намеря стихотворение или разказ, или статия от някого, когото познавах. Някой, който се е проявявал като идиот в колежа или пък е бил известен с обстоятелството, че си бърка в носа, или който (в комбинация с първото или с двете неща) беше по-млад от мен даже само с един или с два месеца. Аз не просто само четях „Нюйоркър“, аз го изживявах по някакъв свой начин. Бях създала за себе си един особен „нюйоркърски“ свят (той се простираше някъде на изток от Уестпорт и на запад от Котсуолдс), в който Питър дьо Ври (с нежни игрословици на уста) държеше неизменната си чаша, пълна с „Писпортър“, в който Николо Тучи (облечен в лилав кадифен смокинг) флиртуваше на италиански с Мюриел Спарк, в който Набоков отпиваше на ситни глътки светлокафяво порто от коничен бокал (докато на малкия му пръст светеше рубин), в който Джон Ъпдайк се препъваше в швейцарските обувки на Маестрото, извинявайки се любезно (повтаряйки през цялото време, че Набоков е най-добрият английски писател, понастоящем с американско гражданство). Междувременно индийските писатели, заврени в един ъгъл, бръщолевеха с акцент (и излъчваха всепроникваща миризма на къри), а ирландските мемоаристи (в пуловери на рибари и с дъх на уиски) бяха заети главно да демонстрират презрение към превзетите, облечени в туид английски мемоаристи.
О, митологизирала съм и други списания и литературни издания, но „The New Yorker“ беше моят параклис още от детството. („Commentary“ например организираха гнили сбирки, където семити — с вид на болни от жлъчка и всеки от които се казваше Ървин — се притесняваха до смърт един другиго с проблемите на еврейството, на черните, на осъзнаването, докато си похапвах кълцан черен дроб и блюда от Нова Скотия.) Тези соарета ме забавляваха, но благоговение изпитвах само към „The New Yorker“. Никога не бих се осмелила да изпратя там собствените си жалки напъни, тъй че се чувствах оскърбена и изумена, ако срещнех някого, когото наистина познавах, на неговите страници.
Аз имах съвършено възвишена представа за това, какво означава да бъдеш автор. Представях си ги като тайнствено братство от смъртни, които стъпваха по-леко и по-чевръсто от другите хора, сякаш притежаваха невидими криле на раменете си. Те се усмихваха многозначително, разпознавайки се един другиго по някакъв таен знак — може би по нещо като пословичните радари на прилепите. Но в никакъв случай с нещо толкова елементарно като тайно ръкостискане.
Бенет беше индиректно въвлечен в моето писане, макар рядко да прочиташе и дума от него. Всъщност не изпитвах нужда чак толкова някой да чете творбата ми (защото тя беше по-скоро подготовка за моята бъдеща работа), а най-вече ми бе необходим някой, който да одобрява заниманията ми. Той правеше това. Понякога не беше много ясно дали Бенет е доволен от обстоятелството, че пиша, просто за да не го закачам в депресията му, или наистина се радва да играе ролята на Хенри Хигинс до своята Елиза Дулитъл. Така или иначе, факт беше, че той вярваше в мен дълго преди аз да си повярвам. Като че ли през този лош период от нашия брак ние се домогвахме един до друг индиректно, посредством моето писане. Макар че не четяхме страниците заедно, ние бяхме свързани от тях в уединението си.
И двамата се учехме как да изкараме наяве подсъзнанието си. Бенет седеше почти неподвижен в гостната, потънал в дълбок размисъл за смъртта на баща си, за смъртта на дядо си, за всичките тези кончини, които се бяха струпали на раменете му още когато едва ли беше достатъчно възрастен, за да се справи със собствения си живот. Аз седях в кабинета си и пишех. Учех се да се потапям дълбоко в себе си, за да спася остатъците от миналото. Учех се как да се промъкна в подсъзнанието си и как да уловя онези мои привидно случайни мисли и фантазии. Като ме изключи от своето мироздание, Бенет отвори вратите на световете, простиращи се вътре в собствената ми глава. Постепенно започнах да осъзнавам, че нищо от това, за което пишех в поезията си, не отговаряше на моите най-дълбоки чувства, че имаше едно голямо разминаване между вълненията ми и напечатаното върху листа. Защо? От какво ме беше страх? Изглежда, най-вече от самата мен.
Започнах два романа в Хайделберг. И в двата повествованието се водеше от мъж. Предполагах просто,
