дословното от всички изкуства, е редактирано.

Йержи Козински

Бенет спи. Обърнал е лицето си нагоре. Ръцете — встрани. Мери Уинклеман не е с него. Промъквам се в леглото си. Синя светлина се процежда вече през прозореца. Прекалено щастлива съм, за да спя. Но какво ще кажа на Бенет сутринта? Лежа в леглото и мисля за Ейдриън (той току-що ме докара и вече трябва да се е загубил отново и безнадеждно). Обожавам го. Колкото повече се изгубва, толкова по-съвършен изглежда в моите очи.

Събуждам се в седем и лежа още два часа в очакване и Бенет да се събуди. Той изръмжава, пръдва и става. Облича се в пълно мълчание, потропвайки из стаята. Аз пея. И подскачам напред-назад до банята.

— Къде изчезна ти снощи? — питам закачливо. — Навсякъде те търсихме.

— Къде съм изчезнал аз!

— От дискотеката — изведнъж се изпари. Ейдриън Гудлъв и аз те търсихме навсякъде…

— Вие сте ме търсили навсякъде? — Гласът му звучеше много саркастично и горчиво. — Ти и твоите „Liaisons dangeureuses“ — допълни той. Произнасяше заглавието неправилно. Обхвана ме жалост към него. — Трябва да измислиш някаква по-добра история от тази! Най-добрата отбрана е нападението — мислех си. Батската невеста съветва развратните съпруги: винаги обвинявай мъжа си първа.

— Къде, по дяволите, изчезна ти с Мери Уинклеман? Бенет ме изгледа сърдито.

— Ние си седяхме точно там, в съседното сепаре, и ви гледахме как почти се наебахте на дансинга. След това си тръгнахте…

[# „Опасни връзки“ (фр.) — роман от П. А. Ш. дьо Лакло. — Б. пр.]

[## Образ от „Кентърбърийски разкази“ на Чосър. — Б. пр.]

— Вие сте били там!

— На масата, точно зад преградата.

— Даже не съм видяла, че има преграда.

— Ти нищо не виждаше.

— Помислих, че сте си тръгнали. Въртяхме с колата цели часове, за да ви търсим. След това се върнахме обратно. И все се загубвахме.

— Бас ловя, че е така!

Прочисти си гърлото по навик, както правеше, когато беше нервен. Издаваше някакъв нисък звук, като предсмъртно изхъркване, но приглушено, почти безмълвно. Мразех този звук повече от всичко друго в брака ни. Това беше винаги лайтмотивът на нашите най-лоши моменти.

Изядохме закуската, без да говорим. Чаках със свито сърце да завалят нападките, но Бенет не ме упрекна повече. Вареното му яйце почукваше о порцелана, лъжичката му прозвънваше в чашата с кафето. В мъртвешката тишина, настанала между нас, всеки звук и всяко движение изглеждаха преувеличени, като в кадър, заснет в едър план. Той режеше бавно върха на яйцето си — това наподобяваше епична творба на Анди Уорхол. — Можеше да бъде наречена „Яйцето“. Шест часът, една мъжка ръка ампутира горния край на върха на яйце. В бавен каданс.

Мълчанието му изглежда странно сега, мислех си, защото много пъти ме е ругал за дребни пропуски — ако не направя кафето навреме сутрин, ако не изпълня негова поръчка или не му покажа някой пътен знак, когато пътувахме и се загубвахме в чужбина. Но сега — нищо.

Само прочистваше нервно гърлото си и гледаше втренчено в изрязания отвор на яйцето си. Кашлицата беше единственият му протест.

Кашлицата ме връщаше към един от най-лошите моменти от най-лошите ни времена, преживени заедно. Първата Коледа след женитбата ни. Бяхме в Париж. Бенет беше страшно депресиран и почти не можеше да излезе от това състояние, откак се бяхме оженили. Той мразеше армията. Мразеше Германия. Мразеше Париж. Мразеше мен, изглежда, като че ли аз бях виновна за всичко, та дори и за кой знае колко още неща. Ледени планини от огорчение и яд се простираха далеч надолу и под морската повърхност.

Въпреки дългия път от Хайделберг до Париж Бенет караше, без да ми продума. Мълчанието е най-тъпото от всички тъпи средства. То те забива като с чук в земята. Все по-дълбоко и по-дълбоко в собствената ти вина. То кара вътрешния ти глас да отеква в теб и да те обвинява много по-коварно, отколкото всеки друг би могъл.

Виждам ясно в паметта си целия епизод, сякаш сбито сниман черно-бял филм. С режисьор Бергман може би. Ние играехме самите себе си в киноверсия. Ако можехме само да избягаме от това, от задължението да пресъздаваме винаги самите себе си!

Бъдни вечер в Париж. Денят — в бяло и сиво. Те са се разхождали във Версай цяла сутрин, съжалявайки голите статуи. Статуите били искрящо бели. Сенките им — тъмносиви. Подкастреният жив плет лежал полегнал като сенките им. Студеният вятър свирел остро. Краката им били вкочанени. Стъпките им отеквали глухо в общ ритъм със сърцата им. Те били женени, но не били приятели.

Сега е нощ. Близо до „Одеон“. Близо до „Сен Сюлпис“. Изкачват се по стълбите на метрото. Чува се ехото от замръзнали крачки.

И двамата са американци. Той е висок и слаб, с малка глава. Ориенталски тип, с рошава черна коса. Тя е руса и дребна, и нещастна. Препъва се често. Той — никога. Той я мрази за това, че се препъва. Сега вече сме ви разказали всичко. Освен историята.

В следващия момент гледаме надолу, от върха на спираловидно стълбище в някакъв хотел на Левия бряг, докато те се изкачват към петия етаж. Тя го следва по завоите нагоре, нагоре. Гледаме върховете на техните глави, които подскачат равномерно. След това виждаме лицата им. Нейното изражение е кисело и тъжно. Стиснатата му челюст излъчва инат и упорство. Той продължава да си прочиства гърлото.

Стигат на петия етаж и намират стаята. Той отваря вратата без никакво усилие. Стаята представлява обичайната гледка в западнал парижки хотел. Всичко е овехтяло. Избеляла басмена покривка на леглото. Изнищено по ъглите килимче. Зад паянтова картонена преграда има мивка и биде. Прозорците вероятно гледат към покривите, ала сега са с плътно спуснати завеси от кафяво кадифе. Започнало е да вали отново и дъждът се чува едва доловимо; чука морзовата си азбука отвън по терасата.

Тя отбелязва наум как всички парижки хотели от по двадесет франка на вечер имат един и същ въображаем декоратор. Не може да сподели прозрението си с него. Ще я вземе за развалена жена. Но го казва на себе си. Мрази тясното двойно легло, хлътнало в средата. Мрази дългата тясна възглавница. Мрази праха, който избухва в носа й, когато отмята покривката. Тя мрази Париж.

Той се съблича, треперейки. Ще забележите колко е хубаво тялото му, без нито едно косъмче по него, колко е изправен гърбът му, колко са стройни и загорели прасците на краката му, колко са издължени пръстите на ръцете му. Но това тяло не е предназначено за нея. Той си облича пижамата някак с укор. Тя стои по чорапи.

— Защо винаги трябва да правиш така? Караш ме да се чувствам толкова самотна.

— Ти си виновна.

— Какво искаш да кажеш? Тази нощ исках да бъда щастлива. Бъдни вечер е. Защо ми се сърдиш? Какво съм направила?

Мълчание.

— Какво съм направила?

Той я поглежда, сякаш нейното незнание е поредната обида за него.

— Виж, нека просто да си лягаме и да спим. Нека просто да забравим.

— Да забравим какво?

Той не отвръща нищо.

— Да забравим факта, че ми се сърдиш? Да забравим, че ме наказваш за нищо? Да забравим, че съм самотна и ми е студено, така ли? Че е празник и че ти пак го развали? Това ли искаш да забравя?

— Няма да го обсъждаме.

— Да обсъждаме какво? Кое не искаш да обсъждаш?

— Млъкни! Не желая да крещиш в хотела.

Вы читаете Страх от летене
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату