„Манчестър Гардиън“, мъкнеше стегнато навит чадър (независимо от времето), произнасяше „банален“ (една от любимите му думи), провлачвайки втората сричка, и изпъстряше речта си с изрази като „шибан калпазанин“ и „мотам се“.
След като приключи кандидатстудентската кампания и агонията около очакването на съобщенията за приемането ни в колеж, ние шестимата „се мотахме“ основно в апартамента на моите родители. Чакахме с нетърпение свидетелствата си за зрелост, докато течеше последният мързелив пролетен семестър. Седнали на пода в гостната, консумирахме тонове плодове, сирене, сандвичи с фъстъчено масло и сладкиши, слушахме албумите на Франк Синатра и пишехме колективни епични творби, като се опитвахме да ги направим толкова порнографски, колкото позволяваше нашият ограничен опит. Творяхме на моята портативна машина „Оливети“, която преминаваше последователно от коляно на коляно. Ако присъстваше Джон — „пароксизмите на страстта“ се явяваха неизменно на дневен ред.
Повечето от тези колективни творби не оцеляха, но неотдавна попаднах на един откъс, който приблизително
[# Demi-vierge — полудевственица (фр.). — Б. пр.]
[## В САЩ тя привършва в началото на февруари. — Б. пр.]
отразяваше духа на всички други загубени шедьоври. Имахме навика да се впускаме направо в действието, по възможност без никакъв увод, така че текстът ставаше винаги някак накъсан. Според едно от правилата ни всеки автор разполагаше с три минути време, преди да предаде машината на следващия, и това естествено засилваше конвулсивния характер на прозата. Тъй като Пиа обикновено започваше, на нея се падаше привилегията да скицира в общи линии персонажите, с които впоследствие трябваше всички да се съобразяваме:
Дориън Феърчестър Федингтън IV беше разюздан известен поет, за когото дори най-добрите му приятели твърдяха, че скачал от леглото в поезията и от лошо към по-лошо. В сексуално отношение беше всеяден, но понякога предпочиташе камилите, подобно на девет десети от докторите. Въпреки това вкусът му клонеше обикновено към жените. Хермиои Фингърфорт беше жена или поне за такава и харесваше да се смята; и когато тя се натъкна на Дориън, не им трябваше много време, докато устните им се срещнат в поредица от интересни пози.
— Кожата е най-големият орган на тялото — му каза тя веднъж: небрежно, докато се печаха заедно голи на терасата на нейния пентхауз във Флетбуш.
— Говори само от свое име — отвърна той, скачайки отгоре й в неочакван пароксизъм на страстта.
— Марш! Марш от путката ми! — крещеше тя, като го буташе и бранеше прехвалената си девственост със слънчевия рефлектор от сребърно фолио.
— Да разбирам ли, че искаш това, което правя, да рефлектира върху мен? — попита хапливо той.
— Боже Господи! — извика сърдито тя. — Мъжете се интересуват от жени само колкото да се изпразнят.
Навремето всички ние смятахме, че това е най-смешната проза, писана някога. Този диалог имаше и продължение — нещо за някакъв хеликоптер на пътната полиция с двама полицаи вътре, който кацаше на покрива, и цялата сцена се превръщаше в оргия — но продължението, уви, не беше оцеляло. Ала и така фрагментът вярно отразяваше нещо от настроенията ни през онзи период от нашия живот. Зад престорения цинизъм и псевдосложността ни се криеше най-елементарната романтика, тип сапунена опера, откак Едуард Фицджералд беше пресъздал образа на Омар Хаям. И двете с Пиа желаехме някой, с когото да пеем сред дивата природа, и знаехме, че Джон Сток и Рон Перкоф не бяха това, което ни трябваше.
И двете бяхме книжни плъхове и когато животът ни разочароваше, се обръщахме към литературата — или поне към киноверсиите. Виждахме се като действащи лица и не можехме да разберем какво беше станало с всичките мъже герои. Те бяха в книгите. Те бяха във филмите. Само че забележително отсъстваха от нашия живот.
ИСТОРИЯ И ЛИТЕРАТУРА ПРЕЗ СУБЕКТИВНИЯ ПОГЛЕД НА ШЕСТНАДЕСЕТГОДИШНИТЕ
I
Дориън Грей имаше златни къдрици. Рет Бътлър беше елегантен, красив и смел.. Жулиен Сорел знаеше всичко за страстта. Граф Вронски беше чаровен по руски начин. Бих казала — има една шепа мъже, пред които с радост ще лазя по корем — и всички те, до един, са много заети в роман.
II
Преди Жулиета да навърши шестнадесет години,
тя помирила две враждуващи семейства.
И Нана беше обиколила всичките парижки барове
с алкохолици, скитници и пияници.
Ликът на Елена, казват, предвождал много голям
брой кораби.
Саломея трябваше само да свали своите
седем воала.
Хубостта на Естер спаси нейния народ.
Подвигът на Мария се прославя от всяка камбанария.
Пастирката съпруга на Луи предизвика народа да
се разбунтува.
[# Едуард Фицджералд, поет, преводач, пресътворил на английски език (1859) поемата на Омар Хаям (1050–1123) „Рубайат“. — Б. пр.]
Но ето ме мен, вече над шестнадесет, а светът е съвсем спокоен и тих.
Метриката беше неравномерна, но посланието изглеждаше ясно. С радост бихме лазили по корем, стига да можехме да намерим мъже, дето да си заслужават лазенето.
Момчетата, които срещнахме в колежа, бяха в известен смисъл дори по-лоши. Мекотелите Джон и Рон имаха поне добър характер и ни обожаваха. Те не притежаваха разума на Дж. Б. Шоу, нито тела като на Микеланджеловия Давид, но ни бяха предани и гледаха на нас като на създания с блестяща интелигентност и финес. Ала в колежа войната между половете започна не на шега и нашите тела и умове се раздалечаваха все повече и повече.
Намерих първия си съпруг още в първи курс и се омъжих за него след дипломирането, четири години по-късно, като междувременно изживях някои случайни експерименти и странични забежки. Преди да навърша двадесет и две, бях вече „стрелян заек“, с един брак, който се бе разпаднал при най-мъчителни обстоятелства. Пиа попадна на поредица копелдаци, които я наебаха и я разочароваха. От колежа тя ми изпращаше дълги епистоларни епични творби със ситния си бароков почерк и ми описваше в детайли всяко копеле, но аз някак си все не съумявах да ги различа един от друг. Всички те имаха сякаш хлътнали бузи и гладки руси коси. Тя си падаше по „шагеци“ от Средния Запад, така както някои еврейски момчета си падаха по „ишкситата“. Повтарям, всичките приятели на Пиа като че бяха все едно и също момче. Хък Фин без сал. Руса коса, сини дънкови дрехи и каубойски ботуши. И в крайна сметка те винаги я зарязваха.
Постепенно и двете все повече и повече започнахме да загубваме илюзиите си. Това бе неизбежно, разбира се, като се имат предвид абсурдните фантазии, от които изхождахме, макар че, убедена съм, не бяхме чак толкова по-различни от другите млади момичета (не говоря за това, че бяхме по-начетени и със сигурност много по-претенциозни). Искахме само мъже, с които да делим всичко. Беше ли желанието ни неизпълнимо? Защо? Бяха ли мъжете и жените несъвместими по природа? Или просто все още не намирахме тези, дето ни трябваха?
През лятото на 1965 г., когато и двете станахме по на двадесет и три и обикаляхме Европа заедно, нашето разочарование стигна дотам, че спяхме с мъже само за да се хвалим една на друга с броя на скалповете, окачени на коланите ни.
А във Флоренция Пиа перефразира Робърт Браунинг така:
Отвори путката ми и ще видиш издълбано на нея: Италия.
Спахме с момчета — продавачи на чанти пред „Уфици“, с двама черни музиканти — те пък живееха в някакъв пансион срещу „Пиаца“, с билетопродавачи от Алиталия, с пощальони от Америкън Експрес. Цяла седмица имах любовна авантюра с този женен италианец, който се казваше Алесандро и обичаше да му шепна мръсотии в ухото, докато ме чукаше. Желанието му обикновено ме караше да избухвам в истеричен
