смях, така че губех, всякакъв интерес към ебането. Последва друга едноседмична връзка с един американски професор по история на изкуството на средна възраст; наричаше се Майкъл Карлински, но подписваше любовните си писма „Микеланджело“. Той имаше още американска съпруга алкохоличка във Фиезоле, лъскава плешива глава, козя брадичка и страст към Granita di Caffee. Искаше да яде портокалови резенчета от путката ми, защото бил чел за това в „Уханната градина“. След професора идваше наред този италиански студент по певческо майсторство (тенор), който още на втората ни среща ми каза, че любимата му книга била „Жюстин“ на Сад, и ме попита дали искам да изиграем сцени от нея. Преживяване заради самия житейски опит — мислехме Пиа и аз, — но никога не го и видях повече. Най-хубавата част от тези авантюри беше истеричният ни кикот, с който си ги разправяхме една на друга. Иначе те бяха по-скоро лишени от радост. Наистина мъжете ни привличаха, но когато станеше дума до разбиране и задушевен разговор, се нуждаехме една от друга. Постепенно мъжете бяха сведени до равнището на сексуални обекти.
Има нещо много тъжно в това. Вероятно сме стигнали дотам, да приемаме лъжата и играенето на роли, както и компромисите, дотолкова, че те са станали нещо незабележимо и обичайно дори за самите нас. Ние автоматично започваме да имаме тайни от мъжете си. Никога не бихме допуснали те да научат например, че ги одумваме заедно, че обсъждаме начина, по който чукат, че имитираме като маймуни походката и говора им.
Мъжете винаги са ненавиждали женското клюкарстване именно защото подозират истината: техните размери са взети и сравнени. В най-параноичните общества (арабско, източноправославно, еврейско) жените се държат изцяло под покривало (или под фередже) и колкото се може по-отделени от света. И въпреки всичко те клюкарстват: първичната форма на зараждане на съзнанието. Мъжете могат да се подиграват на това, но не могат да го предотвратят. Клюката е опиатът на потиснатите.
Но кой беше потиснат? Пиа и аз се чувствахме „свободни жени“ (израз, който не значи нищо без кавички). Пиа беше художник. Аз — писател. В живота си освен мъже имахме и много други неща — имахме работата си, пътешествията, приятелите. Защо тогава нашият живот изглеждаше като поредица от тъжни песни за мъжете? Защо го свеждахме сякаш само до лов на мъжкари? Къде бяха тези наистина свободни жени, които не прекарваха цялото си съществувание, люшкайки се от мъж към мъж, които се чувстваха пълноценни със или без противния пол? Обръщахме се за помощ към нашите неуверени героини и, о, чудо! — Симон дьо Бовоар не правеше никога дори жест, без да се зачуди, какво ли щеше да си помисли Сартр! Лилиън Хелман искаше толкова много да бъде мъж като Дъшиел Хамет, за да я обича той, колкото обича себе си. Анна Уълф на Дорис Лесинг не можеше да се изпразни, освен ако не беше влюбена, нещо, което й се случваше изключително рядко. А останалите — жени писателки, жени художнички, — повечето от тях бяха плахи, свенливи и шизоидни. Срамежливи в живота си и смели единствено в изкуството си. Емили Дикинсън, сестрите Бронте, Вирджиния Улф, Карсън Макълърс… Фленъри О’ Конър, дето отглеждаше пауни и живееше с майка си. Силвия Плат, дето си пъхаше главата в митична фурна. Джорджия О’Кийф, сама в пустинята, привидно оцеляла. Каква група! Сурова, суицидална, странна. Къде беше женският Чосър?
Една юначна лейди — сочна, жизнерадостна, любвеобилна, както и талантлива! Към кого ли бихме могли да се обърнем за пример? Колет под своята галска негърска грива? Сафо, за която не се знае почти нищо? „Аз гладувам/ и чезна“ — казваше тя в моя собственоръчен аматьорски превод. Така и ние! Почти всички жени, които адмирирахме, се оказваха в голямата си част или стари моми, или самоубийци. Дотам ли водеше всичко това?
И така, търсенето на невъзможния мъж продължи.
Пия въобще не се омъжи. Аз го сторих два пъти — но търсенето още продължава. Всеки от безбройните ми психодоктори би могъл да ви каже, че аз търся баща си. Не го ли правеха всички? Обяснението въобще не ме задоволяваше. Не, не че изглеждаше грешно; то изглеждаше прекалено просто. Може би търсенето беше в действителност някакъв ритуал, в който много по-важен бе процесът, отколкото резултатът. Може би това беше някакво дирене. И вероятно въобще нямаше никакъв мъж, а само мираж, породен от нашите копнежи и пустотата. Когато си лягаш гладен, сънуваш, че ядеш. Когато си лягаш с пълен пикочен мехур, сънуваш, че ставаш да пикаеш. Когато си лягаш разгонен, сънуваш, че се чукаш. Може би невъзможният мъж не беше нищо друго освен привидение, създадено от нашите собствени силни желания. Може би той беше като безстрашния неканен гост, призрака-изнасилвач, когото жените очакваха да намерят под леглата си или в килерите. Или може би той беше наистина смъртта, последният любовник. В една поема аз си го представях като мъжа под леглото.
Мъжът под леглото
Мъжът, който чакаше там от години
Мъжът, който чака за моя плаващ бос крак
Мъжът, който мълчи, докато кълбета мъхурляк
се гонят в тъмнината
Мъжът, чийто дъх е диханието на малки бели пеперудки
Мъжът, чието дишане чувам, когато вдигам
телефона
Мъжът в огледалото, чието дъхване затъмнява
среброто
Скелетът в килера, който трака с топчетата
нафталин
Мъжът в самия край на пътя
Аз го срещнах нощес. Аз винаги го срещам
Той стои в кехлибарения въздух на един бар
Когато скаридите се гърчат като размахани пръсти
и яздят през въздушното пространство, забодени
на клечки за зъби-шишове
Когато ледът се пропуква и Аз почти пропадам
той наглася лицето си около празнините му
той насочва очите си без зеници към мен
Години е чакал, за да ме повлече надолу, да потъна
и сега ми казва
чакал е само, за да ме отведе вкъщи
Ние валсираме през улиците като смъртта и
девицата
Ние преплуваме през стената на стената на моята
стая
Ако той е моят сън, той ще се скатае обратно
в тялото ми
Дъхът му пише писма от влага по стъклото на
бузите ми
Аз се увивам около него като тъмата
Дъхвам в устата му
и го правя реален.
1,2,3
[# В оригинала е изписано със знака &. — Б. пр.]
7.
НЕРВНА КАШЛИЦА
На това, което си спомняме, му липсват твърдите очертания на факта. Помагаме си, като създаваме малки фикции, много изкусни и индивидуални сценарии, които доизясняват и дооформят нашето изживяване. Припомняното събитие става фикция или структура, създадена да подслони известни чувства. Това ми се струва очевидно. Ако не бяха тези структури, изкуството щеше да е прекалено персонално за артистите, които го създават, и много по-малко за публиката, която го възприема. Даже киното, най-
