— Във всеки случай той е импотентен през повечето време — рекох.
Сега ги бях предала и двамата. Бях открила на Ейдриън тайните на Бенет. И на Бенет — тези на Ейдриън. Разнасях клюки от единия до другия. А аз бях най-предадената от всички. Бях пример за предател. Нима изобщо не можех да бъда лоялна? Исках да умра. Смъртта е единственото подходящо наказание за предателите.
— Знаех, че ще се окаже импотентен или хомосексуалист. При всяко положение ясно е, че мрази жените.
— Откъде знаеш?
— От теб.
— Бенет, вярваш ли ми, че те обичам?
— Да, и това само прави нещата още по-лоши.
Стояхме и се гледахме един другиго.
— Понякога просто се уморявам да бъда сериозна толкова много. Искам да се смея. Искам да се забавлявам.
— Предполагам, че в края на краищата моята мрачност отблъсква всички — рече той тъжно. И после изброи момичетата, с които това се беше случило. Знаех ги по име. Прегърнах го.
— Бих могла да имам любовници и без ти да разбереш. Познавам много жени, които го правят… (В действителност познавах само три и те го бяха превърнали в постоянен навик.) Но това в известен смисъл ще бъде дори по-лошо. Да водя таен живот и да се прибирам вкъщи, при теб, сякаш не се е случило нищо. Не, ще ми бъде още по-непоносимо. Поне аз не бих могла да го понеса.
— Може би трябваше да разбера колко самотна си се чувствала — въздъхна той. — Може би грешката е моя.
След това правихме любов. Не се преструвах, не приемах Бенет за някой друг, а за самия Бенет. Не ми трябваше. Бенет бе мъжът, когото исках. По-късно си мислех, че той грешеше. Този брак беше мой провал. Ако го обичах достатъчно, щях да изцеря тъгата му, вместо да се оставя да бъда погълната от нея или да копнея да избягам.
— Няма нищо по-трудно от брака — казах.
— Наистина мисля, че аз те докарах дотук — рече той.
После заспахме.
— Това, че проявява своето проклето разбиране, ме кара в известен смисъл да се чувствам още по-зле. Господи, толкова виновна се чувствам!
— Е, и? Какво е новото? — попита Ейдриън. Бяхме открили нов плувен басейн в Гринцинг — малък и очарователен, с относително малко на брой дебели германци. Седяхме на циментовия му ръб и пиехме бира.
— Досадна ли съм? Повтарям ли се? — Все риторични въпроси.
— Да — отвърна Ейдриън, — но аз обичам да ми досаждаш. По-забавно е, отколкото, ако ме забавлява някой друг.
— Харесва ми да говоря с теб, когато сме заедно. Не се натягам да ти направя впечатление. Казвам ти каквото мисля.
— Това е лъжа. Нали вчера положи толкова труд да ме убедиш, че съм страшен чукач, а аз изобщо не се показах такъв.
— Правилно. — Отговорът ми дойде прекалено бързо.
— Но знам какво искаш да кажеш. Говорим си хубаво. Без напрежение и засечки. От време на време Естер изпада в някакви свои продължителни мрачни мълчания и аз никога не знам какво мисли тя. Ти си открита. Противоречиш си непрекъснато, но на мен точно това ми допада. Човешко е.
— И Бенет изпада в продължителни мълчания. Аз също бих предпочела да си противоречи, но той е прекалено съвършен. Няма да се ангажира с мнение, без да е сигурен, че то е окончателно. Не може да се живее така — да се опитваш през цялото време да бъдеш дефинитивен, — дефинитивна е само смъртта.
— Нека пак да поплуваме — рече Ейдриън.
— Защо си ми толкова сърдита? — попита Бенет по-късно същата вечер.
— Защото се отнасяш с мен като към някаква частна собственост. Защото твърдиш, че не можеш да проявиш разбиране към проблемите ми. Защото никога не казваш, че ме обичаш. Защото никога не ме лижеш. Защото ме упрекваш за всички свои нещастия. Защото изпадаш в тези продължителни мълчания и никога не позволяваш да те утеша. Защото ругаеш приятелите ми. Защото се затваряш и не допускаш никакъв човешки контакт. Защото ме караш да се чувствам задушена до смърт.
— Майка ти те е задушила, не аз. Аз съм ти дал всичката свобода, която си пожелала.
— Това е словесно противоречие. Човек не е свободен, когато свободата трябва да му бъде „дадена“. Кой си ти, че да ми „даваш“ свобода?
— Покажи ми само един човек, дето е напълно свободен. Кой? Има ли някой? Родителите ти са те изчанчили — не аз! Винаги ме упрекваш за това, което ти е сторила майка ти.
— Когато те критикувам по някакъв повод, ти ми навираш в носа поредната психоаналитическа интерпретация. И винаги е свързана с майка ми или баща ми — никога онова, което е между нас. Не можем ли просто да се ограничим до нас двамата?
— Бих искал да стане. Но не се получава. Ти непрекъснато преживяваш наново детството си независимо от това дали си го признаваш или не — какво, по дяволите, си мислиш, че правиш сега с Ейдриън Гудлъв? Та той изглежда точно като баща ти — или може би не си го забелязала?
— Не съм забелязала. Той въобще не прилича на баща ми.
Бенет изсумтя:
— Разсмиваш ме.
— Слушай — няма да споря с теб по въпроса дали прилича или не на баща ми, но това, по дяволите, е наистина първият път, когато си проявил някакъв интерес към мен или си се държал така, сякаш ме обичаш. Може би трябваше в действителност да начукам някого пред очите ти, та да разбереш, че ти пука за мен. Много е смешно, нали? Нима твоята психоаналитична теория не казва нищо по въпроса? Може би на дневен ред идва твоят Едипов проблем. Може би аз съм майка ти, а Ейдриън прилича на баща ти. Защо не седнем всички заедно и групово не разнищим случая? Всъщност мисля си, че Ейдриън е влюбен в теб. Аз съм само връзката между двамата. В действителност той иска теб.
— Не би ме учудило въобще. Казах ти: мисля, че е педал.
— Защо не преспим всичките заедно и не разберем в какво се състои проблемът?
— Не, благодаря. Но не разчитай да те спирам, ако това искаш.
— Няма.
— Давай! — изкрещя Бенет със страст, на каквато не предполагах изобщо, че бе способен. — Махай се с него! Никога вече няма да можеш да работиш сериозно. Аз съм единственият човек в живота ти, който те е крепял толкова дълго, продължавай и зарежи всичко! Съсипи се напълно и въобще не очаквай да свършиш нещо, което да си струва.
— Как можеш да очакваш да напишеш нещо интересно, след като те е страх да опиташ нещо ново? — попита Ейдриън.
Току-що му бях казала, че няма да замина с него и че съм решила да се завърна с Бенет у дома. Седяхме в триумфа на Ейдриън, паркиран на улицата зад университета. (Бенет участваше в заседанието на тема „Агресията в големите групи“.)
— Непрекъснато се хвърлям да опитвам нови работи и точно в това е проблемът.
— Глупости. Ти си изплашена малка принцеса. Предлагам ти да опиташ нещо, което наистина би могло да те промени, нещо, за което наистина би могла да пишеш, а ти бягаш. Обратно при Бенет и в Ню Йорк. Обратно в малката си безопасна, брачна, уютна дупчица. Господи, колко доволен съм, че не съм женен вече, щом бракът води именно към това. Мислех, че си с повече характер. След като прочетох всичките ти „чувствени и еротични“ стихове — в кавички, — имах по-добро мнение за теб. — И ме погледна с отвращение.
— Ако прекарвах цялото си време в опити да бъда чувствена и еротична, щях да съм прекалено уморена, за да описвам състоянието си — защитавах се.
