— Не! — отсичаше тя — Не ни интересува това. Не ви ли се намира нещо малко по-необичайно?
И тогава продавачката изнасяше всички смахнати цветове, които никой друг нямаше да купи и които биха отишли на разпродажбите, ако не беше майка ми. А по-късно двете щяхме жестоко да се караме, защото аз жадувах да бъда обикновена така страстно, както Джуд се стремеше да бъде необичайна.
— Не мога да понасям тази прическа (заключи тя, когато отидох на фризьор с Пиа и се върнах с прическа „а ла гарсон“, стопроцентово повторена от журнала „Севънтийн“), толкова обикновено е.
Не грозно. Не неподходящо. Но обикновено. Обикновеното беше чума, която трябваше да се парира по всякакви начини. Парираше се посредством честа редекорация. Всъщност майка ми мислеше, че всички дизайнери по обзавеждане (както и дизайнерите на дрехи и дизайнерите на аксесоари) в Америка заговорничеха, за да научат най-новите й идеи за вътрешно обзавеждане или за тоалети и неочаквано да ги популяризират. И беше вярно, че тя имаше почти свръхестествен усет за идната мода (или само така си въобразявах, подведена от нейния чар?). Джуд обзаведе къщата в „старо злато“ точно преди старото злато да стане най-популярният цвят за завеси, килими и тапицерии. Тогава тя се разкрещя, че всички са откраднали нейните идеи. Облицова с испански теракотени плочки фоайето, преди това да се разпространи „из всички yentas no Сентръл парк уест“ — от чиято компания тя внимателно се самоизключи. Донесе от Гърция бели козяци, преди магазините да ги внесат. Откри осветителни тела от ковано желязо за банята преди всички тези „педали декоратори“, както презрително ги наричаше.
Джуд имаше старинни месингови табли на кревата и сенници на прозорците, които се връзваха с тапетите на стените и с розовите и червени кърпи в баните й, когато още розовото и червеното се смятаха за авангардистка комбинация. Страхът й от обикновеното обаче се проявяваше най-силно в облеклото й. След като ние четирите пораснахме, двамата с баща ми пътуваха много по работа и отвсякъде тя мъкнеше странни аксесоари. Отидеше ли на театър, обличаше китайски копринени пижами, нанизваше халки от остров Бали на пръстите на краката си, обути в сандали, а на ушите си миниатюрни нефритени статуйки на Буда, приспособени във висящи обеци. Тътреше в дъжда чадър от намаслена оризова хартия и имаше тореадорски гащи от японска рисувана коприна. В един момент от моето юношество ми стана ясно, че тя желаеше по-скоро да изглежда смахната и грозна, отколкото обикновена и хубава. И често успяваше… Беше висока, плоска като дъска жена, с изтеглени скули и дълга червена коса, а странните й одежди и прекаленият й грим я правеха да изглежда като Чарлс Адамс. Естествено аз копнеех да имам изрусена и облечена във визон Мама, която да играе бридж, или поне да бъде някоя набита брюнетка, членка на Асоциацията на учителите и родителите, и, разбира се, да носи очила с формата на домино и обувки, препоръчани от Червения кръст.
— Не би ли могла, ако обичаш, да сложиш нещо друго? — умолявах я, когато се бе облякла за Деня на родителите в рисуваните си тореадорски панталони, в копринен розов пуловер „Пучи“ и с мексиканско наметало. (Паметта ми може би преувеличава, но ви дава ясна представа.) Тогава бях в седми клас и на върха на страстта си към обикновеното.
— Какво не му е наред на облеклото ми?
Какво ли му беше наред! Пъхнах се отново в дрешника й, търсейки напразно нещо обикновено. (Престилка! Пеньоар! Ангорско плетено комплектче! Нещо, което да наподобява майка от рекламите на Бети Крокър, майка с главно „М“.) Дрешникът смърдеше на Joy и на нафталин. Вътре имаше къси кадифени пелерини, боа от пера, велурени панталони, памучни кафтани от при Ацтеките, японски копринени кимона, ирландски къси голфове от туид, но абсолютно нищо, което да прилича на комплект от ангорска вълна.
— Просто бих желала да се облечеш по-обикновено — казах срамежливо, — така че хората да не се зазяпват.
Тя ме погледна кръвнишки и се изпъна с целия си ръст от метър и седемдесет и осем.
— Срамуваш се от собствената си майка? Защото, ако се срамуваш, Айсидора, то аз те съжалявам. Наистина те съжалявам. Няма нищо хубаво в това, да бъдеш обикновена. Хората просто не те уважават. Според последните проучвания хората тичат след тези, които са различни, след личностите, които вярват в собствения си вкус и които не следват стадото. Ще го разбереш. Човек не печели нищо, когато отстъпва под натиска на масовата вулгарност…
И потеглихме за училището в такси, изпълнено с лъх на Joy, и с развени от вятъра (фигуративно) мексикански ресни.
Само като си помисля за цялата тази енергия, за цялата тази зле насочена артистична агресия, които майка ми вложи в своята страст към чудати дрехи и нови декоративни схеми, то аз наистина започвам да съжалявам, че навремето тя не бе станала преуспяващ творец. Три генерации неуспели творци: дядо ми, който чукаше модели, проклинаше Пикасо и рисуваше упорито в стил Рембранд; майка ми, отказала се от поезията, която рисуваше артистични дрехи и налудничаво претапицирваше мебелите; сестра ми Ренди, която прегръщаше бременността, сякаш тя бе нова художествена форма, измислена от самата нея (както и Лала и Клое — верните й последователки).
Няма нищо по-свирепо от провалилия се творец. Енергията си остава, но като липсва отдушник, тя избухва в голяма черна яростна пръдня, дето опушва отвътре прозорците на душата. Колкото и да са ужасни понякога преуспяващите творци, няма нищо по-жестоко и по-нелепо от обратния им вариант. Дядо ми, както вече казах, с натрапчиво упорство рисуваше върху платната на майка ми, вместо да излезе и да си купи нови. Тя превключила на поезия за кратко време, за да се спаси от него, но тогава пък срещнала баща ми, който пишел текстове на песни и крадял нейни образи, които пробутвал в песните си. Творците са ужасни. „Никога, никога не се забърквай с мъж, който иска да твори“ — имаше навик да казва майка ми, а тя знаеше какво говори…
Друга интересна подробност беше, че и двамата — и майка ми, и дядо ми — намираха начин да омаловажат усилията на всекиго извън тях, който, изглежда, изпитваше удовлетворение да работи над нещо или постигаше умерен успех в някаква дейност. Имаше например един що-годе добър писател (чието име няма да спомена), който минаваше за приятел на родителите ми. Той бе написал четири романа, нито един от които не блестеше със стил, не стана бестселър, нито пък спечели награда, но все пак човекът изглеждаше доста доволен от себе си и като че ли се радваше на своя статус на местен мъдрец по коктейлите и на писател — постоянно присъствие в някакво средно училище в Ню Джърси, чието име ми убягва. Може би той всъщност обичаше да пише. Някои странни хора обичат.
— Не разбирам как все пак успява да ги произведе! — ще подхвърли майка ми, — той е толкова обикновен писател. Не е глупав, не е за подигравка… (Майка ми никога не нарича хората „интелигентни“; „не е глупав“ е най-многото, с което може да се ангажира.) Но книгите му са толкова обикновени… и никоя от тях все още не е направила касов удар…
Това е въпросът! Майка ми твърдеше, че уважава най-вече оригиналността, а тя уважаваше всъщност парите и наградите. Още повече че в нейните забележки по отношение на другите творци винаги се загатваше за безсмислието на тяхното постоянство, имайки предвид незначителната отплата, която получаваха. Виж, ако приятелят й романист бе спечелил „Пулицър“, наградата на NBA, или бе продал книга на киното — то това щеше да бъде нещо! Разбира се, тя би принизила и тези успехи, но уважението щеше да е изписано на цялата й физиономия. От друга страна, непретенциозното правене на нещата не значеше нищо за нея; вътрешните откровения, удоволствието от работата. Нищо. С такова отношение не е чудно, че беше стигнала до претапицирването.
Относно нейните интереси — по хронология. Мисля, че навремето си е започнала с нормалния за Провинциална-Лига-на-студентите-по-изящни-изкуства комунизъм, но постепенно, с превземащите я охолство и атеросклероза (едновременно, както често се случва), тя е приела нова, своя собствена марка религия, състояща се от две части Робърт Ардрей и една част Конрад Лоренц.
Мисля, че нито Ардрей, нито Лоренц са имали предвид това, което тя е извлякла от тяхно име: някакъв вид неохобсианизъм, доказващ, че животът е отвратителен, долен, животински и кратък; жаждата за положение, пари и власт е всеобща; завладяването на територия е инстинкт; и егоизмът следователно е най-важният закон на битието. („Не преиначавай думите ми, Айсидора; дори онова, което хората наричат алтруизъм е егоизъм под друго име.“) Мисля, че е напълно ясно — всичко това спъваше всяка моя възможност за творческа и бунтарска изява:
1. Не можех да стана хипи, защото майка ми вече се обличаше като хипи (докато вярваше в схващанията за териториалност и универсалност на войната).
2. Не можех да се разбунтувам против юдаизма, защото нямаше срещу какво да въстана.
