— Неискрена си — възкликна той, — пълна симулантка. Никога няма да намериш нещо, за което си струва да пишеш, ако не пораснеш. Смелостта е първият принцип. Ти си просто изплашена.
— Не ме тормози.
— Кой те тормози? Просто слизам на нивото ти! Ако не се научиш да бъдеш смела — няма да разбереш нищо за шибаното писане.
— А ти, по дяволите, какво знаеш за това?
— Знам само, че съм прочел нещичко от твоите писания и че там показваш частици от себе си. И ако не внимаваш, ще станеш фетиш за всякакви вманиачени типове. Всички смахнати на света ще ти се струпат на главата.
— Вече ми се е случвало до известна степен. Моите стихове са щастливи ловни полета за всички мозъци, дето им е избил балансът — изплагиатствах аз Джойс, но Ейдриън, бидейки неграмотен, нямаше да забележи. Месеци наред след като излезе първата ми книга, получавах безброй странни телефонни обаждания и писма от мъже; кореспондентите ми предполагаха, че правя всичко, за което пишех, и че го правех с всеки и навсякъде. Внезапно станах нещо като обществена собственост. Усещането беше чудновато. В известен смисъл всеки наистина пише, за да съблазни света, но когато това се случи, започва да се чувства като курва. Несъответствието между живота и творбата се оказва по-голямо от всякога. А хората, съблазнени от произведението ви, са съблазнени обикновено поради всякакви погрешни причини. Или пък поради истинските причини? Дали пък всички смахнати на този свят имат телефонния ви номер? И дори не само вашия.
— Мислех, че между нас наистина се случваше нещо хубаво — рече Ейдриън, — но сега вече — край! Защото тебе просто те е шубе. Наистина ме разочароваш… Е хайде, не ми е за първи път да ме разочарова жена. Оня ден, когато те видях да се караш на регистрацията, си помислих: ето наистина една превъзходна жена — истински борец. Тя не приема живота на колене. Но съм сбъркал, изглежда. Ти не си авантюристка. Принцеса си. Извини ме, че се опитах да смутя твоя малък, сигурен брак. — Той завъртя ключа в контакта и подкара колата, за да подчертае думите си.
— Да ти го начукам, Ейдриън! — Възклицанието ми беше неубедително, но това бе всичко, за което можах да се сетя в момента.
— Остави ме мене — иди си вкъщи и си го начукай сама. Върни се към битието си на осигурена дребнобуржоазна женичка, която през свободното си време пише.
Думите му бяха най-грубите от всичко, което ми беше наговорил досега.
— А ти какво си мислиш, че си бе — осигурено дребнобуржоазно докторче, което си играе на екзистенциалист през свободното си време? — почти виках аз.
— Хайде, само че, ако обичаш, крещи по-силно, патенце — въобще не ме притеснява. Не съм длъжен да давам отчет за живота си пред теб. Аз знам какво правя. Ти си тази, която е така дяволски нерешителна. Ти си тази, която не може да реши дали да бъде Айсидора Дънкан, Зелда Фицджералд или Марджори Морнингстар! — И Ейдриън форсира мотора драматично.
— Заведи ме вкъщи — рекох.
— С удоволствие, стига да ми кажеш къде беше това.
За момент замълчахме. Ейдриън продължаваше да форсира мотора на място и не правеше никакъв опит да потегли, а аз просто седях, разкъсвана на две от моите демони близнаци. Щях ли да бъда просто една домакиня, която пише през свободното си време? Това ли беше моята съдба? Щях ли да продължа да изпускам приключенията, които ми се предлагаха? Щях ли да продължа да живея като лъжкиня? Или щях да направя така, че моите фантазии и животът ми да се слеят в едно, макар и само за миг.
— А ако променя решението си? — рекох.
— Много е късно. Ти вече провали всичко. Никога вече няма да бъде същото. Честно казано, не знам и дали все още искам да те взема.
— Ти наистина си жесток човек! Един кратък момент нерешителност, и се отказваш от мен. Очакваш да зарежа всичко — живота си, съпруга си, работата си — ей така, без никакво колебание, да те последвам в Европа, както повелява някаква недопечена лейнгианска идея за изживявания и приключения. Поне да ме обичаше.
— Не намесвай любовта тук и не оплесквай всичко. Само като чуя подобно нещо — и капут! Какво общо има в тая работа любовта?
— Много.
— Пълни дрисни. Когато казваш любов, ти имаш предвид сигурност. Добре, но такова нещо „сигурност“ не съществува. Дори ако си отидеш вкъщи, при сигурното си мъжленце, не е речено, че утре няма да се строполи мъртъв от сърдечен удар или че няма да те зареже заради някоя друга мацка, или че просто няма да престане да те обича. Можеш ли да гадаеш бъдещето? Можеш ли да предсказваш съдбата? Кое те кара да мислиш, че твоята сигурност е толкова сигурна? Само едно е сигурно — че ако се откажеш да опиташ, никога повече няма да получиш този шанс. Смъртта е дефинитивна, както каза вчера.
— Не мислех, че си ме слушал.
— Ето колко ти е акълът. — Той се взираше в кормилото.
— Ейдриън, ти си прав за всичко освен за любовта. Любовта наистина има значение. Има значение това, че Бенет ме обича, а ти — не.
— Е, добре, а кого обичаш ти? Замисляла ли си се някога? Или проблемът е по-точно кого можеш да експлоатираш и да манипулираш? А може би е в това кой ти дава повече? Или в края на краищата става въпрос за пари?
— Тъпо е.
— Така ли? Понякога си мисля, че ти просто знаеш колко беден съм, знаеш, че искам да пиша книги и че изобщо не ми пука дали практикувам медицината — за разлика от твоите богаташи американски доктори.
— Напротив, бедността ти се нрави на моя обратен снобизъм. Аз харесвам бедността ти. От друга страна, ако успееш като стария Рони Лейнг — няма да си беден. Ще стигнеш далеч, момчето ми. Психопатите винаги успяват.
— Защо ми се струва, че цитираш Бенет.
— Но нали ние вече се разбрахме, че си психопат.
— Ние, ние, ние — самодоволното изредактирано „ние“. Господи, сигурно е ужасно удобно да си натопен в брачната досада и да употребяваш изредактираното „ние“. Но нали то е присъщо и на изкуството? И дали това удобство не окарикатурява човека? Не е ли крайно време да промениш живота си?
— Яго — ето кой си ти. А защо не — змията от Райската градина.
— Ако това, което имаш ти, е рай — благодаря на Господа, че не ми го е отредил.
— Трябва да се връщам.
— Къде да се връщаш?
— В рая. При удобната ми дребна, брачна досада. Към изредактираното „ние“ и към карикатурите. Трябват ми за опора.
— Точно както аз ти трябвам за опора, щом ти стане скучно с Бенет.
— Виж, ти сам го каза — всичко е свършено.
— Точно така.
— Добре, откарай ме тогава до хотела. Бенет скоро ще се прибере. Не искам пак да закъснявам. Тъкмо ще е чул доклада за „Агресията в големите групи“ — може пък и да го наведе на някоя мисъл.
— Ние сме малка група.
— Вярно, но човек никога не знае.
— Сигурно истински би ти харесало, ако те пребие, нали? Тогава ще се почувстваш същинска мъченица.
— Възможно е. — Подражавах като маймуна на Ейдриъновата студенина. Това го вбесяваше.
— Виж — защо да не направим просто нещо колективно — ти и аз, и Бенет. Бихме могли да прекосим континента a trois .
— С мене нямаш проблеми. Но ще трябва да убедиш и него. Няма да ти е лесно. Той е просто един буржоазен доктор, женен за малка домакиня, която писателства през свободното си време. Непоклатим е — за разлика от тебе. Сега, моля те, закарай ме вкъщи.
