Ейдриън включи колата този път вече на сериозно и потегли. Поехме по обичайния си криволичещ маршрут, из крайните виенски улици; естествено, губехме се на всеки завой.
След около десет минути такова возене ние започнахме да се смеем отново в приповдигнато настроение. Общата ни некадърност винаги успяваше да породи у нас някакво взаимно задоволство. Това не можеше да трае дълго, разбира се, но поне за момента беше опияняващо. Ейдриън спря колата и се наведе да ме целуне.
— Не се прибирай — рече ми, — нека прекараме нощта заедно.
[# A trois — тримата (фр.). — Б. пр.]
Борех се със себе си. Какво бях аз — изплашена домакиня ли?
— Добре — отвърнах (и моментално съжалих). В края на краищата какво можеше да промени една- единствена нощ? Нали се връщах в Ню Йорк с Бенет.
Вечерта, която последва, беше само поредният от тези мъгляви сънища. Започнахме да пием в някакво работническо кафене на Рингщрасе, целувахме се и пак се целувахме между бирите, давахме си бира от моята в неговата уста и от неговата в моята, слушахме жадно как една възрастна натруфена дебелана критикува разходите, свързани с американската космическа програма, и как тези средства би трябвало да бъдат похарчени тук, на Земята (за да се построят крематориуми?), вместо да се пръскат на вятъра на Луната, после ядохме (целувайки се и по време на вечерята) в един открит ресторант-градина, хранихме се един другиго с Leberknodel и Bauernschnitzel на страстни хапки и много пияни се прибрахме в пансиона на Ейдриън; там за пръв път се любихме, както трябва.
— Мисля, че бих те обичал — ми каза той, докато ме ебеше, — ако вярвах в любовта.
В полунощ си спомних внезапно за Бенет, който ме чакаше вече шест часа в хотела, и скочих от леглото, слязох долу до телефонния автомат, взех на заем два шилинга от сънения портиер и се обадих. Беше излязъл. Оставих жестоко съобщение, което гласеше: „Ще се видим сутринта“, после накарах телефонистката от централата да запише моя телефонен номер и адреса. И се върнах в леглото, където Ейдриън хъркаше като прасе.
Около час лежах будна и разтревожена; слушах Ейдриън как хърка и мразех себе си за своята непочтеност. Бях неспособна да се отпусна достатъчно, за да заспя. В 1 часа след полунощ вратата се отвори и вътре влетя Бенет. Беше ми достатъчен само един поглед и разбрах, че ще ни разпартушини и двамата. Дълбоко в себе си изпитах задоволство — заслужавах да бъда убита. Ейдриън също.
Вместо това Бенет се съблече и ме наеба яростно точно там, върху леглото, долепено до Ейдриъновото. По средата на въпросното странно изпълнение Ейдриън се събуди и загледа с очи, блеснали като на боксов фен по време на особено садистичен мач. Когато Бенет свърши и все още лежеше без дъх върху ми, Ейдриън се наведе и започна да гали гърба му. Бенет не реагира. Преплетени и потни, най-накрая заспахме и тримата.
Разказах тези събития възможно най-простичко, защото онова, с което бих могла да ги разкрася, вероятно нямаше да ги направи по-шокиращи. Целият епизод беше безмълвен — сякаш и тримата играехме заедно в пантомима и всеки от участниците бе репетирал ролята си толкова години, че тя му бе станала втора природа. Ние само повтаряхме в движения онова, което бяхме правили във фантазията си много пъти. Всичко случило се — от оставянето на адреса при телефонистката до Ейдриъновите ласки по хубавия, тъмен гръб на Бенет — беше така неизбежно, както в гръцките трагедии или като в кукленото шоу „Пънч и Джуди“. Спомням си някои подробности: хриптящото хъркане на Ейдриън, разяреното лице на Бенет, когато влетя в стаята (и в бърза последователност вътре в мен), начина, по който заспахме, вплетени един в друг, големия комар, дето смучеше омешаната ни кръв и ме тормозеше с налетите си. Пробудих се в синята светлина на ранното утро, за да открия, че съм го смазала при някое от обръщанията си. Беше оставил кървава следа на чаршафа като петно от менструация на миниатюрна жена.
На сутринта ние се отрекохме един от друг. Нищо не се бе случило. Просто сън. Слязохме по бароковите стъпала, все едно че бяхме отделни наематели, които за пръв път се срещат на извитата стълба.
В столовата закусваха петима от английските и френските участници в конгреса. Те обърнаха като един главите си и зяпнаха в нас. Поздравих ги прекалено сърдечно, особено Рубен Финкел — червенокос, мустакат англичанин с ужасен кокни акцент. Цинично ухилен като Хъмбърт Хъмбърт, той ни беше засичал безброй пъти с Ейдриън из плувните басейни и кафенетата; често си мислех, че ни следи с бинокъл.
— Здрасти, Рубен! — рекох.
Ейдриън също го поздрави, но Бенет не каза нищо. Продължи да върви напред като в транс. За момент ми проблесна, че може би нещо повече се беше случило между двамата мъже през нощта, но аз бързо го пропъдих от съзнанието си. Защо?
Ейдриън предложи да ни закара до хотела. Бенет рязко отказа. Ала после, като не можахме да намерим такси, Бенет в крайна сметка отстъпи; отстъпи безмълвно, дори без да кимне на Ейдриън. Ейдриън вдигна рамене и хвана волана. Аз се свих на две на лилипутската задна седалка. Този път Бенет даваше указания и ние не се загубихме. Но през целия път между нас цареше ужасно мълчание, като изключим директивите на Бенет. А на мене ми се говореше. Бяхме преживели нещо много важно заедно и нямаше смисъл да се преструваме, че не се е случило. То можеше да стане началото на някакъв вид разбирателство между нас, а вместо това Бенет се беше заинатил да го отрича. И Ейдриън не помагаше много. Всичките им приказки за анализи и самоанализи не струваха пукната пара. Изправени пред истинско събитие в собствения им живот, те се оказаха неспособни дори да го обсъдят. Хубаво беше да си аналитик-воайор и да правиш дисекция на нечии чужди хомосексуални желания, на нечий друг Едипов триъгълник, на нечие друго прелюбодеяние, но изправени лице в лице със собствените си проблеми, те бяха загубили и ума, и дума. И двамата гледаха право напред, като сиамски близнаци, сраснали на съдбоносно, но иначе невидимо място, отстрани на врата. Кръвни братя. А аз бях жената, която им бе погодила мръсен номер. Жената, която бе допринесла за тяхното падение. Пандора и нейната кутия на злото.
9.
КУТИЯТА НА ПАНДОРА, ИЛИ МОИТЕ ДВЕ МАЙКИ
Всяка жена е и майка си. Това е основното.
Разбира се, в началото бе майка ми. Майка ми: Джудит Столоф Уайт, позната също като Джуд. Няма нищо неясно в нея. И все пак е много трудно да се пресъздаде тя на хартия. Моята любов към нея, както и омразата ми са така загадъчно преплетени, че едва мога да различа самостойния й образ. Никога не знам кой кой е. Тя е аз и аз съм тя и ние всички сме заедно. Пъпната връв, която ни свързва, изобщо не е била прерязвана, тъй че е заболяла, загнила и почерняла. Болезнената нужда, която изпитвахме една от друга, ни караше взаимно да се отричаме. Искахме да се изядем. Искахме да се удушим с любов. Искахме да избягаме една от друга, крещейки от паника, преди да са се случили тези неща.
Когато мисля за майка си, аз завиждам на Александър Портной. Ах, защо нямах истинска еврейска майка — класифицирана и картотекирана, — същинска литературна собственост. (Винаги завиждам на писателите за роднините им: на Набоков и Лоуел, и Тучи за техните килери, пълни с елегантни аристократични скелети, на Рот и Белоу, и Фридман за техните попродители, лепкави като пасхално вино, мазни като мацхол-бол супа. )
Майка ми миришеше на Joy или на Diorissimo и изобщо не готвеше. Когато се опитам да сведа до основното онова, на което ме е научила за живота, се получава ето какво:
1. Преди всичко никога не бъди ординерна.
2. Светът е място на хищници: яж по-бързо! „Ординерен“ беше най-лошата обида, която тя можеше да намери за каквото и да било. Спомням си, когато понякога пазарувахме заедно, как смразяваше продавачките в „Сакс“ с презрителния си поглед, докато ни препоръчваха някоя рокля или чифт обувки с обяснението, че са „много популярни — вече сме продали петдесетина тази седмица“. Толкова й трябваше.
[# Мацхол-бол супа (евр.) — супа варена в квас — Б. пр.]
