отново всички тях. Разбира се, не се чувстваше и намек за начина, по който те го бяха напуснали през 1938 г. Без петдесет-членен оркестър, който да свири в тяхна чест валса „Синият Дунав“, без някой да ги отрупва с herzlichenf Griissen и с безплатен Schnaps.
Когато пристигна храната, стадото от психоаналитици в официално облекло се втурна с мучене и грухтене към масите.
— Бързо, те се блъскат, за да бъдат на първа линия! — изблея една матрона с акцент, напомнящ Флетбуш, наслоен с оттенъци на Скерсдейл и Ню Скул.
— Вече им сервират кейк в съседната зала — додаде друга стокилограмова хубавица, напъхана в костюм с панталон в канареножълто и цялата святкаща от фалшиви диаманти.
— Не се блъскайте! — извика изискан (или може би изгасващ) на вид по-възрастен психоаналитик, облечен в демодиран смокинг и с пояс на шотландски карета. Той беше премазан между някаква жена, която се мяташе към блюдото с пуйка, и мъж, току-що домогнал се до местното блюдо. От единия до другия край на масите не можеше да се види нищо друго освен дълги ръце, които грабеха хищно храна със сребърни вилици.
Докато траеше това удивително представление, от балкона над централната бална зала свиреха прочувствено цигулките. Псевдоготическите арки на високия таван бяха осветени от хиляди псевдосвещи и само неколцина твърдоглавци продължаваха да се въртят на дансинга под звуците на заглъхващия виенски валс. О, пътешествия, приключения, романтика! Аз излъчвах здраве и добро самочувствие, каквито можеше да излъчва жена, наебана за един ден четири пъти от двама различни мъже, но в съзнанието ми беше истинска бъркотия от противоречия. И, уви, не можех да ги проумея всичките.
Понякога ставах предизвикателна и мислех, че имам абсолютното право да сграбча всяко удоволствие, което ми се предлага, докато трае краткият ми престой на тази земя. Защо пък да не бъда щастлива и да не живея като епикурейка? Какво лошо имаше в това? Знаех, че жените, които извличаха най-много полза от живота (и от мъжете), бяха същите, които изискваха най-много; знаех, че ако се държите така, сякаш сте ценена и желана, и мъжете ви намират ценена и желана; че ако отказвате да бъдете изтривалка, никой не би си позволил да ви третира като такава. Знаех, че сервилните жени ги стъпкват и че към жените, дето се държаха като кралици, се отнасяха като към такива. Но в момента, в който предизвикателното ми настроение отминеше и аз се преизпълвах с мъка и отчаяние, изпитвах ужас, че ще загубя и двамата мъже и че ще бъда изоставена съвсем сама, изпитвах жал към Бенет, проклинах себе си за своята нелоялност и се презирах безкрайно за какво ли още не. После исках да изтичам при Бенет и да помоля за прошка, да се хвърля в краката му с предложението да му износя дванадесет деца незабавно (най-вече за да циментирам собствените си окови), да му обещая да му служа като вярна робиня в замяна на каквато и да била сделка, стига тя да включваше сигурност. Готова бях да стана сервилна, преситена, захаринено сладка: сиреч, целия вързоп лъжи, който откакто свят светува, минава за женственост…
Ала нито една от тези линии на поведение не изглеждаше смислена и аз го знаех. Нито да доминираш, нито да бъдеш доминирана. Нито да бъдеш кучка, нито да бъдеш сервилна. И двата варианта можеха да се окажат капани. И двата не водеха доникъде освен към самота, и двата следователно трябваше да бъдат избягвани. Но какво можех да сторя? Колкото повече се мразех, толкова повече намразвах себе си за това, че се мразех. Безнадеждно беше.
Прекарвах като на скенер лицата от тълпата, за да открия Ейдриън. Но нито едно от тях не ме задоволяваше. Всичките ми изглеждаха груби и грозни. Бенет знаеше какво правя и проявяваше влудяващо разбиране.
— Изглеждаш като в „Миналото лято в Мариенбад“ — рече той. — Случило ли се е, или не се е случило? Единствено психоаналитикът й знае със сигурност.
Беше убеден, че Ейдриън „само“ олицетворяваше баща ми — в такъв случай това беше Kosher. Само! Накратко казано, просто „разигравах“ Едипова ситуация, както и „неосъществена трансференция“ спрямо моя германски психоаналитик д-р Хаппе, да не говорим за д-р Колнър, когото току-що бях напуснала. Бенет можеше да разбере всичко. Всичко, докато ставаше дума за Едипов комплекс. Всичко, докато ставаше дума за трансференция, а не за любов.
В известен смисъл Ейдриън беше по-лош.
Срещнахме се на страничното стълбище под готическата арка. И той като мен беше преизпълнен с интерпретации.
— Продължаваш да тичаш напред-назад помежду ни — рече. — Чудя се кой от нас е Мами и кой Тати?
Изпитах внезапния налудничав импулс да си събера багажа и да се махна далеч и от двамата. Може би не ставаше въпрос да избирам между тях, а просто да избягам и от двамата. Уповаваща се на собствените си ръце. Стига с тези безсмислици да тичам от един мъж
[# Кашер (евр. — храна, отговаряща на сир. религ. изисквания. — Б. пр.]
към следващия. Време е поне веднъж да стъпя на собствените си два крака. Защо това ми изглеждаше толкова страшно? Другите възможности бяха още по-лоши, нали? Един цял живот фройдистки интерпретации или един цял живот лейнгиански интерпретации! Какъв избор! Бих могла поне да се влея в редиците на религиозните фанатици, на учените чудаци или на доктринерите марксисти. Всяка една система е усмирителна риза, ако се придържате настойчиво и всеотдайно към нея без никакъв хумор. Но аз не вярвах в системите. Човешкото същество беше несъвършено и във висша степен абсурдно. В какво вярвах тогава? В хумора. В присмеха над системите, над хората, над самата себе си. В присмеха даже над собствената си нужда да се смееш през цялото време. Във виждането на живота като противоречив, многостранен, разнообразен, смешен, трагичен и с мигове на жестока, безбожна красота. Във виждането на живота като плодов кейк заедно с вкусните сливи и лошите ядки — еднакво предназначени да бъдат погълнати лакомо, защото не можете да се наслаждавате само на сливите, без от време на време да се натравяте и от ядките. (Поразказах нещичко от това на Ейдриън.)
— Животът като плодов кейк! Страхотно речовита си, нали? — каза Ейдриън предимно като констатация, отколкото като въпрос. — Е, и? Кое му е новото? Или искаш да направиш просто нещо ново?
И ме дари с влажна, лигава целувка; езикът му беше една от сливите в плодовия кейк.
— Докога ще продължаваш да ме нараняваш по този начин? — попита Бенет, когато се прибрахме в хотела. — Няма да търпя до безкрайност.
— Съжалявам — отвърнах. Прозвуча толкова неубедително.
— Мисля, че трябва да се махаме оттук, да вземем следващия самолет и да се връщаме в Ню Йорк. Не можем да продължаваме с това безумие. В ужасно състояние си, като омагьосана, като полудяла. Искам да те отведа у дома.
Започнах да плача. Исках да се върна у дома. И същевременно никога да не се връщам повече там.
— Моля те, Бенет. Моля те, моля те, моля те.
— Молиш ме за какво? — озъби се той.
— Не знам.
— Даже не ти стиска да останеш с него. Ако си влюбена, защо тогава не поемеш последствията и не заминеш при децата му в Лондон? Но не можеш да направиш дори това. Не знаеш какво искаш! — Спря за малко. — Трябва да заминем веднага.
— Каква полза? Ти никога вече няма да ми вярваш. Провалих всичко. Безнадеждно е.
И мисля, че наистина повярвах в тези си думи.
— Може би, ако се приберем вкъщи и ако се подложиш веднага на психоанализа, ако разбереш защо си го направила, ако го превъзмогнеш, може би ще успеем да спасим брака си.
— Ако отново се подложа на психоанализа! Това ли е условието?
— Не заради мен, а заради себе си. Само така няма да продължиш да правиш тези неща.
— Правила ли съм го някога преди? Правила ли съм го? Даже когато си се държал отвратително с мен, даже когато не ми говореше в Париж, даже през всичките тези години в Германия, когато бях толкова нещастна, когато имах нужда да се обърна към някого, когато бях самотна и изолирана от теб и от постоянната ти депресия — никога не съм се забърквала с другиго. Никога! Макар че ме предизвикваше. Казваше ми, че не знаеш дали искаш да бъдеш женен за мен. Казваше, че не знаеш дали искаш да бъдеш женен за писателка. Казваше, че са ти чужди моите проблеми. Никога обаче не си ми казал, че ме обичаш. И щом заплачех и се чувствах нещастна, защото онова, което исках, беше малко нежност и близост, ти ме
