руси коси и сини очи и очевидно той беше любимото внуче. На Коледа, когато цялото семейство се събираше в апартамента на родителите ми, Адам изглеждаше като истински ариец сред децата от Третия свят.
И така аз останах единствената сестра без Kinder и никой нито за миг не допускаше да забравя това обстоятелство. Точно когато Пиер и Ренди заедно с цялото си котило бяха последния път в Ню Йорк, излезе от печат първата ми книга. Насред обичайната ни шумна кавга (за нещо безумно идиотско) Ренди нарече поезията ми „чекиджийство и ексхибиционизъм“ и ме упрекна за моя „стерилитет“.
[# Дете (нем.). — Б. пр.]
— Държиш се, сякаш писането е най-важното нещо на света! — крещеше тя.
Цяла седмица се бях старала да се изявявам като разумен и спокоен човек, за да бъде направен психоанализ на семейните ни отношения, така че сега с мъка овладях надигащия се в мене гняв.
— Ренди — отвърнах, — аз трябва да мисля, че писането е най-важното нещо на света, за да мога да продължа да пиша; но теб никой не те кара да споделяш моите мании, така че защо аз да съм длъжна да споделям твоите?
— И да не си посмяла да ни сложиш мен и мъжа ми, и децата ми в мръсните си писаници, чуваш ли? Ще те убия само ако ме споменеш по какъвто и да е повод! И ако не те убия собственоръчно, тогава ще го направи Пиер! Разбра ли?
Последва дълга и оглушителна дискусия за автобиографичното начало срещу художествената измислица, в която споменах и имена като Хемингуей, Фицджералд, Бозуел, Пруст и Джеймс Джойс; напразно.
— Публикувай проклетите си мръсни книги посмъртно — дереше се Ренди — дори и ако съдържат само думичка в някой образ, който да напомня смътно за мен!
— И предполагам, че ще ме убиеш, за да не забавиш публикацията.
— Имам предвид след като ние умрем, не след като ти умреш.
— Да го приема като покана ли?
— Заври си литературните намеци отзад! Мислиш се дяволски умна, нали? Само защото беше драскачка и зубрачка, и отличничка в училище? Само защото беше амбициозна и се чукаше поред с всички гадни псевдоинтелектуалци? Знаеш много добре, че и аз имам талант да пиша колкото теб, само че никога няма да падна дотам да разкривам себе си пред другите по начина, по който го правиш ти! Не искам хората да знаят тайните ми фантазии. Не съм смърдяща ексхибиционистка като теб, това е всичко!… Върви по дяволите, махай се оттук! Вън! Чуваш ли?
— Това „тук“ случайно е къщата на Джуд и на баща ми, не твоята.
— Махай се! Главата ми се пръска вече от идиотщините ти! — Ренди побягна към банята, притискайки слепоочията си.
Беше познатата стара психосоматична стъпка встрани. Всеки от нашето семейство я танцуваше при удобен случай. Главата ми се пръска от теб! Получавам разстройство от теб! Получавам плесен в чатала от теб! Получавам слухови халюцинации от теб! Получавам сърдечен удар от теб! Хваща ме рак от теб!
Ренди изплува от банята с наскърбен израз на лицето. Овладяла се бе и сега се опитваше да бъде толерантна.
— Не исках да се караме — каза.
— Ах!
— Не, наистина. Правя го само защото си моя сестричка и аз наистина мисля, че си тръгнала по лош път. Имам предвид, че наистина би трябвало да спреш да пишеш и да си родиш едно бебе. Ще видиш, че носи много по-голямо удовлетворение от писането…
— А ако точно от това се плаша?
— Какво искаш да кажеш?
— Виж, Ренди, може и да се стори абсурдно на някой, който има девет деца, но на мен те въобще не ми липсват. Искам да кажа, че обичам твоите деца, и на Клое и на Лала, но аз съм истински щастлива с работата си и точно сега не желая никакво по-голямо удовлетворение. Трябваха ми години, докато се науча да седя на бюрото си в продължение на повече от две минути, докато свикна със самотата и с ужаса от издънването, с потискащата тишина и с празния лист бяла хартия. И сега, когато мога вече да го понеса… сега, когато мога най-накрая да го направя… Наистина желая да продължа. Не искам нищо да ми пречи точно в този момент. Боже Господи! Толкова време ми трябваше, за да стигна дотук!…
— Наистина ли смяташ да прекараш така остатъка от живота си? Да седиш в стаята и да пишеш поезия?
— Защо не? Какво му е толкова по-лошото в сравнение с това да имаш девет деца?
Тя ме погледна със задоволство.
— Нямаш думата по въпроса за децата!
— А ти нямаш думата по въпроса за писането! — Бях наистина отвратена от себе си. Думите ми звучаха адски инфантилно, но Ренди винаги ме е карала да се чувствам на пет години.
— И все пак на теб би ти харесало да имаш деца — настояваше тя, — наистина ще ти хареса.
— За Бога! Сигурно си права! Само че една Етел Кенеди ни стига в семейството — защо, по дяволите, ти е още една? И защо трябва да го правя, щом изпитвам толкова съмнения? Защо трябва да се насилвам! От какъв зор? Твой? Мой? На още неродените отрочета? Да не би случайно човешкият вид да изчезне, ако аз нямам деца!
— Но не искаш ли да опиташ поне от любопитство?
— Предполагам… въпреки, че любопитството не е точно моята стихия. Освен това имам време…
— Почти на тридесет си. Нямаш чак толкова време, колкото си мислиш.
— О, Боже! Ти наистина не можеш да понасяш някой да върши нещо друго извън това, което си правила ти. Защо трябва аз да копирам твоя живот и твоите грешки? Не съм ли свободна да направя своите собствени шибани грешки?
— Какви грешки?
— Като тези да накараш децата си да мислят, че са католици, да лъжеш за религията си, да се отречеш от себе си… от това, което си…
— Ще те убия! — крещеше Ренди истерично и приближаваше към мен с вдигната ръка.
За да избягна удара, се шмугнах в дрешника на преддверието, както правех често в детството си. В ония години Ренди ме биеше най-редовно. (Ако имах дете, поне никога нямаше да направя грешката да родя повече от едно. Предполага се, че да си единствено дете е страшна психологическа обремененост, но това беше най-голямата ми мечта от най-ранна възраст.)
— Пиер! — чувах да крещи Ренди през вратата. Превъртях ключа и дръпнах шнура на лампата. Облегнах се на самуреното палто на мама (миришеше още на добрия стар „Жоа“ и древния „Диорисимо“),4 после седнах долу под него по турски, между ботушите. Над мен висяха още два реда връхни дрехи, закачени високо горе на тавана. Стари кожени палта, английски детски
пелерини с кожени гамаши, якета за ски, дъждобрани, тренчкоти, шлифери от времето, когато ходехме по лагери, училищни блейзери с надписани отзад, на врата, имена и със забравени в джобовете ключове за кънки, велурени вечерни палта, брокатени палта, палта за игра на поло, визонени палта… Тридесет и пет години купуване, харчене, отглеждане на деца и викане… И какво можеше да покаже майка ми срещу това? Самуреното си палто, визона си или негодуванието си?
— Айсидора! — Отвън вече беше Пиер. Хлопаше по вратата.
Седях на пода и люлеех колене. Нямах намерение да ставам. Толкова хубаво миришеше на нафталин и на „Жоа“.
— Айсидора!
Наистина, мислех си, някой ден бих искала да имам дете. Едно много умно и духовито малко момиченце; то ще порасне и ще стане жената, която аз никога не бих могла да бъда. Едно много свободолюбиво малко момиченце, без никакви белези от рани нито по мозъка, нито по душата. Без никаква ласкателна сервилност, без никаква подкупваща съблазнителност. Едно момиченце, дето ще казва това, което мисли, и ще мисли това, което казва. Никакво хитруване, никаква неискреност, защото то няма да мрази нито майка си, нито себе си.
— Айсидора!
Това, което всъщност исках, беше да родя самата себе си — малкото момиченце, което бих могла да
