от този сорт деца, които знаеха думи като „клон“.)
Всъщност в библиотеката на родителите ми имаше дебела потъмняла книга, озаглавена „Златният клон“. Разгръщах страниците й, взирах се напразно да намеря нещо за „истинския златен лист“. Но там беше пълно само с някакви сексуални глупости. (По същото това време криех „Обичай без страх“ в шкафа, под бельото си.)
И така — стояхме при Маман и Пана в името на „добрата северна светлина“ и „истинския златен лист“ — или поне така казваше майка ми. Междувременно баща ми бродеше по света във връзка със своя @цацка- бизнес, майка ми го чакаше вкъщи, раждаше деца и крещеше на родителите си. Баща ми беше дизайнер на кофички за лед, които приличаха на халби за бира, и на халби за бира, които приличаха на кофички за лед. Правеше и керамични животни, по цели семейства, привързани едно за друго с фини златни верижки. Беше натрупал почти състояние — учудващо, но факт. Можехме лесно да се изнесем другаде, но очевидно майка ми не искаше или не й позволяваше някаква друга причина.
[# 40 фута = приблизително 12,19 м. — Б. пр.]
Фина златна верижка привързваше майка ми към нейната майка, а мен пък към моята майка. Всички наши нещастия бяха навървени на една и съща (бързо потъмняваща) златна верижка.
Разбира се, майка ми разсъждаваше върху това по патриархален начин, по традиционния начин на жените, бъкащи от талант и амбиция, които непрекъснато бременееха.
— Жените не могат да правят и двете неща — казваше тя. — Трябва да избираш. Или изкуството, или децата.
С име като Айсидора Зелда беше повече от ясно какво ще избера: всичко предложено на майка ми, но отхвърлено от нея.
Как бих могла да махна диафрагмата си и да забременея? Това, което другите жени вършеха, без да се замислят, беше за мен велико дело, дело от огромно значение. То бе отрицанието на името ми, на моята съдба и на майка ми.
Сестрите ми бяха различни. Гундра Миранда наричаше себе си Ренди и се ожени на осемнадесет години. Ожени се за ливанец, лекар в Бъркли, роди четирима синове в Калифорния, след което се премести със семейството си в Бейрут; там изфабрикува още пет дъщери. Въпреки привидния бунт на доброто еврейско момиче от Сентръл парк уест, оженило се за арабин, тя водеше в Бейрут най-обикновения семеен живот, който човек можеше да си представи. Изпитваше почти религиозна почит към Kinder, Kiiche, Kirche — особено католическата, посещаваше я редовно, за да впечатли арабите със своето нееврейство. Не че те обичаха, разбира се, кой знае колко католиците, но тази алтернатива все пак беше по-добрата. И двамата с Пиер, моя зет, вярваха в Робърт Ардри, Конрад Лоренц и Лайънел Тайгър, все едно че те бяха Исус, Буда и Мохамед. „Инстинкт! — сумтяха. — Чист животински инстинкт!“ Бяха намразили битниците от времето на своето следване и проповядваха
[# Бъркли — университетската болница на Калифорнийския университет. — Б. пр.]
[## Децата, кухнята, църквата — трите „К“, представляващи интересите на жената, алюзия с трите „К“ на хитлеристката идеология. — Б. пр.]
теориите за безнравствеността на противозачатъчните средства и абортите, за териториалната зависимост и универсалността на войната. По онова време, изглежда, наистина вярваха във Великата духовна верига и в Божественото право на кралете. Междувременно продължаваха да се плодят.
(Защо трябва хора с висши гени да използват противозачатъчни средства, докато всички тези нежелателни елементи се развъждат по загиващия свят? — беше старият рефрен, с който Ренди обявяваше гръмко всяка нова бременност.)
Лала, третата ми сестра, беше с четири години по-малка и женена за негър. Както и в случая с Ренди, неконвенционалният избор въвеждаше в заблуда. Лала замина за Оберлин, където се запозна с Робер Годар — възможно най-белия бял негър в историята, откакто съществува този израз. Моят зет Боб е в действителност с цвят на какао, но съзнанието му е толкова бяло, колкото членът на всеки член на ку- клукс-клана. Аз не знам нищо за неговия член, но това, че беше успял да влезе в училище като Оберлин, ме изумяваше, както може би озадачаваше и самия него. След колежа той се записа в Медицинския факултет на Харвард и бързо се ориентира къде зимуват раците: в ортопедичната хирургия. Сега Робер четири дни седмично намества крака, кове тазове и, разбира се, прибира огромни суми от застрахователните компании. Останалите три дни преминават в езда на коне в един първокласен клуб с ограничен достъп, намиращ се в модерното, но иначе със смесено население предградие на Бостън, където те с Лала живееха.
И как само живееха! Заобиколени от най-внушителното количество електрически джаджи, което може да се види извън „Хемашър-Шлемър“: като се започнеше от електронни ледоразбивачки, виноохладители, машини за синтезиране на шум от морски вълни край леглата, автоматични яйцебелачки, овлажнители на въздуха, други устройства за поглъщане на влагата, автоматични шейкъри за коктейли, косачки за трева с дистанционно управление, градинарски ножици, програмирани да подкастрят живия плет в най-причудливи фигури, вибратори, дето обменяха пластовете вода във ваните, бидета с въртяща се струя, светещи огледала за бръснене, които излизаха от стените, цветни телевизионни приемници, скрити зад най-банални репродукции на модерна графика, и се стигнеше до бара във фоайето — той пък изпълзяваше иззад стената, щом се звъннеше на входната врата. Звънецът изсвирваше първите няколко такта от песента „Когато светците маршируваха…“ — единствена и последна отстъпка, която Боб беше направил на негърското.
[# Става дума за интеграцията на негрите в обществото на белите.]
Всички ние предполагахме, че с тези техни джаджи, с конете и трите автомобила (по един за всекиго от съпрузите и третия за бялата им южноамериканска икономка) сестра ми и Робер няма да намерят време дори да помислят за създаването на деца — за най-голямо облекчение на родителите ми, считах аз. Внучетата арабчета бяха все пак друга работа — поне имаха прави коси.
Както и да е, оказа се, че сме грешили. В действителност Лала беше вземала хапчета за фертилитет цели двадесет и четири месеца (както ни уведоми по-късно тя, а и всички вестници), докато миналата година роди петорка близначета. Останалото (според популярния израз) е отминала история. Може даже да сте виждали в списание „Тайм“ статията, озаглавена „Квинтата на Годар“; в нея ги описват като „мънички, сладички, с цвят на кафе мръвчици“.
„Оо!“ — възкликнала майката Лала Жюстин Годар (родена Уайт), двадесет и четири годишна, когато й казали, че родила пет близначета.
И сега животът на Лала и Боб е преизпълнен със счупени кости, джаджи, коне, драпане по социалната стълбица, петорка близнаци (те между другото носят най-обикновените имена, за които родителите им са могли да се сетят: Тими, Сузи, Ани, Джени и Джони). Колкото до доктор Боб — то той печели сега повече от всякога, тъй като се оказа, че освен с инжекции витамин Б другият добър начин да направиш кариера в медицината е да имаш петорка мулатчета. А Лала ми пише веднъж в годината, за да ме пита защо не престана „да опърдявам всичко наоколо с поезията си“ и „не свърша нещо смислено“, като например да си родя пет близначета.
След арабина на Ренди, негъра на Лала и убеждението на първия ми съпруг, че е Исус Христос, родителите ми изпитаха истинско чувство на полуоблекчение, когато се омъжих за Бенет. Те нямаха каквото и да било против расата му, но изпитваха върховно отвращение от неговата религия: психоанализата. Страдаха от налудничавото чувство, че Бенет може да чете мислите им. В действителност, когато той изглеждаше най-проницателен, злокобен или загадъчен, обикновено мислеше за дребни неща — дали да смени маслото на колата, да си хапне ли пилешка супа с фиде за обяд, или да си поспи. Но никога не успях да ги убедя в това. И баща ми, и майка ми упорито си втълпяваха, че той прониква дълбоко в душите им и че вижда там онези грозни тайни, които самите те искаха да забравят.
Остава само Клое Камий, родена през 1948, по-малка от мен с шест години. Бебето на семейството. Клое с остроумието си, с острия си език и върховния си мързел да направи каквото и да било с тях. Закръглената, хубава Клое с нейните тъмни коси, сини очи и съвършена кожа. С единствения чифт разкошни цици в цялата тази откровено плоскогърдеста фамилия. Клое естествено се омъжи за евреин. Не нашенски евреин, а внос. (Никой в това семейство не падна дотам, че да се ожени за момче от съседния праг.) Мъжът на Клое — Абел — е израилтянин от германо-еврейски корен. (Членове на неговата фамилия притежавали по-рано казиното в Баден-Баден.) И Абел, разбира се, влезе в цацка-бизнеса на баща ми. Към умението на бившия комедиант от Кетскил Маунтин той приложи усвоеното в Уартън Скул. Родителите ми първо се разбунтуваха, но след като всички взеха да богатеят, приеха безусловно зет си. Абел и Клое имаха един син — Адам, — с
