Погледнато в историческа перспектива,
трябва да имаме предвид, че осигуряването
на потомство е далеч най-важното, тъй като
без това не би могло да има продължение
на човешкия род…
Така че женският оргазъм е просто нервна
кулминация на сексуалните отношения…
и като такъв е само относителен разкош
от гледна точка на природата.
Той може да бъде разглеждан като вид
поощрителна премия, подобна на онези,
дето понякога намираме в опаковките
на някои зърнени храни. Хубаво е да ти се
падне премия, но и без нея продуктът има
своята ценна хранителна стойност.
В съня си виждах Ейдриън и Бенет да се люлеят ту нагоре, ту надолу, яхнали двата края на дъската на детската площадка в Сентръл парк, където ходех като малка.
— Може би тя трябва да бъде подложена на психоанализа в Англия — казваше Бенет от своя край на люлката, вдигнат високо горе, във въздуха. — Ще ти пратя паспорта и досието й.
В същия момент краката на Ейдриън бяха стъпили на земята и той започна да клати силно люлката, както правят дангалаците, щом нахълтат на детската площадка при малчуганите.
— Престани веднага! — виках. — Ще го нараниш! — Но Ейдриън продължаваше да се хили и да клати люлката.
— Не виждаш ли, че ще го убиеш! Престани! — опитвах се да изкрещя, ала както във всеки сън, думите ми се изкривяваха. Изпитвах ужас, че Ейдриън ще събори Бенет на земята и ще му счупи гръбнака. — Моля те, спри! Моля те! — проплаках.
— Какво има? — промърмори Бенет. Бях го събудила. Винаги говорех насън и той винаги ми отговаряше.
— Какво става?
— Люлееше се с някого на климушка. Изплаших се.
— Оо… — обърна се Бенет.
Нищо по-нормално нямаше от това да ме прегърне, но се намирахме в отделни легла в двата срещуположни края на стаята и вместо да го стори, той заспа отново.
Сега вече бях напълно будна и чувах птичия хор в градината зад хотела. Първоначално гълчавата ми подейства успокоително, но после се сетих, че отвън цвърчаха германски птички, и отново се почувствах потисната. Дълбоко в себе си мразех да пътувам. И вкъщи не можех да си намеря място, ала в мига, в който се отдалечах от дома, започвах да чувствам как заплахата на някаква страшна орис надвисва и над най- простите ми действия. Защо ли всъщност се бях завърнала в Европа? Целият ми живот беше раздробен на парчета. Две години лежах в едно легло с Бенет и си мислех за други мъже. Две цели години обмислях дали да забременея, или да се чупя и да видя малко повече свят, преди да се установя и да се заема с нещо, което изискваше постоянство. Как ли решаваха хората дали да забременеят, чудех се. Как вземаха такова страховито решение? В известен смисъл това беше толкова арогантно решение. Да поемеш отговорността за един нов живот, когато не знаеш какво ще се случи с теб. Предполагам, че повечето жени забременяват, без да размишляват по тези въпроси, защото, ако го сторят, то сигурно ще се преизпълнят със съмнения. У мене нямаше и следа от сляпата вяра в съдбата, която, изглежда, хранеха другите жени. Аз исках винаги да контролирам съдбата си. Бременността ми изглеждаше като покъртителна абдикация от престола на контрола. Нещо да расте вътре във вас, нещо, което евентуално ще узурпира целия ви живот. Откакто се помня, използвах диафрагма, така че бременността за мен не можеше да бъде случайност. През двете години, през които вземах хапчета, не съм пропуснала нито ден. Колкото и да бях немарлива към всичко друго, в това отношение бях желязна. Измежду моите приятелки аз бях единствената, която не бе правила аборт. Какво не беше наред с мен? Сбъркана ли бях? Просто нямах нормалния и натрапчив женски инстинкт да бъда напомпана. Като си помислех само, че аз, която не мирясвах, аз с моите копнежи по безцип-ебачи и непознати типове от влакове — аз да бъда вързана за бебе! Как можех да пожелая подобна съдба на едно бебе?
— Ако не беше ти, щях да стана известна художничка — имаше навика да казва бясната ми червенокоса майка. Тя била следвала изящни изкуства в Париж, учила анатомия и рисуване, акварел и графика и даже вземала уроци как да стрива собственоръчно бои. Познавала известни художници, известни писатели, известни музиканти и известни безделници, авантаджии. Танцувала гола в Булонския лес (пак според думите й), седяла в Les Deux Magots,
[# Диафрагма — дамско противозачатъчно средство — Б. пр.]
[## Les Deux Magots — кафене в Париж, посещавано от известни интелектуалци. — Б. пр.]
облечена в черна кадифена пелерина (ако можеше да й се вярва), возела се по парижките улици права върху калниците на коли марка „Бугати“ (така казваше), ходила на гръцките острови три и половина десетилетия преди Жаклин Кенеди Онасис (все така според думите й) и чак тогава се завърнала у дома, оженила се за някакъв си комедиант, въздух под налягане, от Кетскил Маунтинс, който почти надминал себе си в @уагса-бизнеса, и му беше родила четири дъщери, получили всичките възможно най-поетичните имена: Гундра Миранда, Айсидора Зелда, Лала Жустин и Клое Камий.
Къде беше вината ми?
Прекарала бях целия си живот с чувството, че имам някаква вина. И в известен смисъл може би носех отговорност. Родители и деца са свързани с пъпна връв, и то не само в утробата. Тайнствени сили ги скрепяват. Ако моето поколение смята да прекара обаче времето си, разобличавайки родителите си, то тогава справедливо е да им отпуснем равно време и на тях.
„Аз щях да бъда известна художничка, ако не бяхте вие, деца“ — повтаряше майка ми и дълги години вярвах на думите й.
Разбира се, винаги бе съществувал и проблемът за нейния собствен баща: също така художник, изпитващ фанатична завист към таланта й. Тя беше отишла в Париж, за да избяга от него; да я питаш защо после се беше върнала в Ню Йорк, беше се нанесла в жилището му и бе живяла там, докато навършила четиридесет години. Двамата си поделяли и ателието, и от време на време той рисувал върху нейните платна (разбира се, само когато нямал подръка чисти). В Париж тя била станала кубист и почти развила свой собствен стил в някаква съвременна тенденция, но Папа, за когото рисуването започвало и свършвало с Рембранд, й се подигравал, докато накрая я отказал от опитите й; просто започнала да забременява.
„Проклети модерни цапаници — мръщел се Папа. — Врели-некипели.“
„Защо не си се изнесла?“ — изричам тези думи, претегляйки цялата двойственост, която се крие зад тях, понеже знам, че тогава може би аз нямаше да бъда родена.
Ние израснахме в обширен четиринадесетстаен апартамент на Сентръл парк уест. Таванът течеше (живеехме на последния етаж), бушоните гърмяха веднага, щом сложехме да опечем една филийка в тостера, ваните бяха на куцукащи крака, водопроводът бе ръждясал, печката в кухнята изглеждаше като нещо от клиповете по телевизията за добрите-стари-времена-на-прабаба-ми, а рамките на прозорците бяха толкова първобитни, че вятърът свиреше през тях. Но това бе „Стенфордското бяло здание“ и имаше „две ателиета със северна светлина“ и библиотека с „облицовани стени“, „прозорци в оловни рамки“, а „високият четиридесет фута“ таван на дневната беше „истински златен лист“. Спомням си, че ехото на тези фрази, заучени сякаш от реклама за недвижим имот, отекваше през цялото ми детство. Златен лист. Представях си кленов лист, направен от злато. Но как бяха закрепили листата на тавана? И защо те не приличаха въобще на листа? Може би първо ги бяха стрили, а след това направили от тях боя. И къде, чудех се, човек можеше да намери „истински златен лист“? Сигурно растяха по истински златни дървета? Или по златни клони? (Бях
