Британски:
Британска тоалетна хартия. Начин на живот. Гланцова. Отказва да попива, да омеква и да се мачка. (Непреклонна докрай.) Почти държавна собственост. В най-добрата й разновидност ще я срещнете с напечатани по нея пропагандни лозунги.
Британският клозет — последно убежище на колониализма. Водата те залива отгоре, цял Ниагарски водопад, а ти се чувстваш като велик пътешественик изследовател. Пръски в лицето ти. За кратък миг (докато дърпаш веригата) Великобритания отново господства над морета и океани. Веригата е елегантна. Същински кордон на звънец за прислугата в господарски замък (отворен за посещения срещу жълти стотинки в неделите).
Германски:
Германските клозети съблюдават класовото разделение. Във вагони трета класа: груба кафява хартия. В първа класа: бяла хартия. Наречена Spezial Krepp. (НЕ изисква превод.) Германският клозет е уникален с малката си платформичка (държи първо място в света), на която пада лайното. Тя ви дава възможност да го разглеждате внимателно, докато си мислите за кого ще гласувате на следващите избори или какво ще споделите с вашия психоаналитик. Много полезна е също така за копачи от диамантени мини, решили да изнесат скъпоценни камъни в червата си. Германските клозети представляват всъщност ключът към ужасите на Третия райх. Хора, които могат да създадат такива клозети, са способни на всичко.
Италиански:
Понякога можете да изчетете цели откъси от „Corriere della Sera“, преди да си обършете задника с новините. Но по принцип в Италия тоалетните функционират светкавично и лайното изчезва много преди да успеете да скочите, за да се обърнете и му се порадвате. Оттук и италианското изкуство. Германците имат собствените си лайна, по които да се прехласват. Поради липса на такива — италианците създават скулптури и картини.
Френски:
В старите парижки хотели — великански железни стъпенки, разположени от двете страни на смърдяща дупка. Във Версай — портокалови дръвчета, засадени, за да неутрализират миризмата на отходна яма. @II est defendu de faire pipi dans la chambre du Roi. Осветлението в парижките клозети — включва се само след щракване на ключалката отвътре.
Някак не мога да проумея френската философия @& литература vis a vis националния подход към лайното. Французите имат много абстрактно мислене, което не им попречи да родят самобитен поет от величината на Понж, написал епична поема за сапуна. Но каква е тук връзката с клозетите?
Японски:
Клеченето — основен факт от живота в Ориента. Тоалетната чиния — вкопана в пода. Отзад — икебана. В случая има някаква връзка със Зен. (Разбирай — със Сузуки.)
[# Забранено да се пишка в стаята на Краля (фр.). — Б. пр. На фр. език в текста — merde. — Б. пр.]
Минаваше 12, когато се добрахме най-накрая до хотела и разбрахме, че ни се предоставя мъничка стая на най-горния етаж, току под покрива. Исках да протестирам, но Бенет предпочиташе повече от всичко да се тръшне да почива. Пуснахме щорите, за да ни предпазват от слънчевата светлина, съблякохме се и се срутихме в леглата без даже да разопаковаме багажа си. Въпреки непознатата обстановка Бенет заспа веднага. Аз се мятах и се боричках още известно време с пухения юрган, докато накрая се унесох и заплувах сред сънища, изпълнени с нацисти и самолетни катастрофи. Стрясках се постоянно, скачах със сърцебиене и с тракащи зъби. Всъщност това бе обикновената паника на първия ден, прекаран далеч от дома, но този път се чувствах още по-зле, защото се намирах отново в Германия. Вече дълбоко съжалявах, че се бях завърнала тук.
Към три и половина се събудихме и доста лениво се любихме на едно от единичните легла. Все още с чувството, че сънувам, си представях, че Бенет е някой друг. Но кой? Нямах ясен отговор на този въпрос. А и никога не съм имала. Кой наистина беше мъжът-призрак, дето ме преследваше през целия ми живот? Баща ми? Немският ми психоаналитик? Безцип-ебачът? Защо неговото лице никога не идваше на фокус?
Около четири вече препускахме със Strassenbahn-a към Виенския университет, за да се регистрираме за участие в конгреса. Денят се оказа ясен, небето — синьо, с абсурдно пухкави бели облачета. Тропах по улиците с високите си токчета, мразех германците и ненавиждах Бенет за това, че не беше непознатият от влака, за това, че не се усмихваше, за това, че беше страшен чукач, но никога не ме целуваше, за това, че ми запазваше час при психоаналитика, снабдяваше ме с перилни препарати и скъпи електроуреди, ала не ми купуваше цветя. И никога не ми говореше мръсотийки. И не ме гепваше вече за задника. Нито пък ми правеше френска любов. Но какво толкова може да се очаква след пет години брак? Кикотене в тъмното? Щипане по задника? Лизане? Е, добре — поне само понякога. Изобщо какво всъщност искате вие жените? Фройд формулира този въпрос, но така и не успя да му отговори напълно. Как точно, госпожи, обичате да ви чукат? Предпочитате може би мъж, който би ви лизал, когато сте в мензис? Мъж, който, без да каже гък, би ви целувал сутрин, преди да сте си измили зъбите? Мъж, който би се кикотил с вас, щом загасите осветлението?
[# Strasscnbahn (нем.) — трамвай. — Б. пр.]
Твърд кур — отсякъл Фройд, вземайки тяхната мания за наша.
Фалоцентрик — нарекъл пък някой някога Фройд. Защото докторът считал, че слънцето се върти около пенис. А дъщерята — също.
И възможно ли е било да се протестира? Преди и жените да започнат да пишат книги, медалът имал само една страна. Векове наред книгите били писани само със сперма, не и с менструална кръв. До 21-вата си година аз например мерех оргазмите си с тези на леди Чатърлей и се чудех какво не ми беше наред. А изобщо не ми хрумваше, че Леди Чатърлей беше всъщност мъж. Че тя беше всъщност Д. Х. Лоурънс.
Фалоцентрик. Един и същ проблем и при мъжете, и при жените. Моя приятелка наскоро попадна на следното твърдение:
ПРОБЛЕМЪТ НА МЪЖЕТЕ СА МЪЖЕТЕ.
ПРОБЛЕМЪТ НА ЖЕНИТЕ — ПАК МЪЖЕТЕ.
Веднъж, за да впечатля Бенет, му разказах за церемонията по посвещаването на Ангелите на ада, в частта й, когато новопосветеният трябва да излиже жена си, която е в мензис, пред очите на всички присъстващи.
Бенет не отвърна нищо.
— Е, не е ли интересно? — ръчках аз. — Страхотно е!
Пак нищо.
Продължих да човъркам.
— Защо не си купиш кученце и не го обучиш? — рече накрая той.
— Заслужаваш да те опиша в „Нюйоркски психоаналитик“ — отвърнах му аз.
Медицинският факултет на Виенския университет представлява сграда с колони, студена като пещера. Едва издрапахме по безкрайните стълби. Горе, около бюрото за регистрация, се мотаеха тълпи от психодоктори.
Млада австрийска досадница, облечена в червено и с очила във формата на домино, побъркваше всички с регистрационните документи. Говореше измъчен английски, зазубрен от учебник. Бях сигурна, че е жена на някой от австрийските участници. Едва ли беше повече от 25-годишна, но се усмихваше с цялото самодоволство, полагащо се на една истинска фрау Доктор.
Показах й писмото си от списание „Voyeur“, но тя отказа да ме регистрира.
— Защо?
— Защото не зме оторизирани да допускаме вътре пресата — отвърна ехидно госпожата. — Зстрашно зъ-жалявам.
— Сигурно!
Чувствах, че гневът нахлува в главата ми като пара в тенджера под налягане. Нацистка кучка — мислех си, — проклета тъпанарка!
Бенет ме погледна, сякаш ми казваше с поглед: „Успокой се!“ Не понасяше да правя сцени на публично място. Опитът му да ме озапти обаче само ме разяри допълнително.
— Вижте, ако не ме допуснете на конгреса, ще напиша и за това!
