Знаех, че след като започнат заседанията, можех да вляза директно в залата и без значка, така че разправията всъщност нямаше кой знае какво значение. А пък и не ми пукаше дали въобще ще публикувам въпросната статия. Аз бях шпионин, изпратен на разузнаване от външния свят. Шпионин в храма на психоанализата.

— Сигурна съм, че не искате да опиша как психоаналитиците се страхуват да допуснат журналисти на своите срещи, нали?

— Зстрашно зъжалявам — непрекъснато повтаряше австрийската кучка. — Но аз наизтина не зъм оторизирана да ви пусна…

— И само изпълнявате заповеди, предполагам!

— Замо имам нареждания, които зледвам — настояваше дамата.

— Вие и Айхман.

— Моля? — не ме чу тя.

Но беше някой друг. Обърнах се и го видях — рус, чорлав англичанин, с лула, стърчаща от устата му.

— Ако поне за малко престанете да демонстрирате параноя и използвате чара си вместо груба сила, сигурен съм, че никой не би могъл да ви устои — уточни той. Усмихваше ми се по начин, по който може да се усмихва само мъж, дето все още лежи върху теб след особено хубаво чукане.

— Трябва да сте психоаналитик — отбелязах. — Никой друг не би подхвърлял наоколо така свободно думата „параноя“.

Непознатият се ухили.

Носеше много тънка бяла памучна индийска риза; през нея прозираха къдравите, рижи косми на гърдите му.

— Нахална путка! — изтърси той. След което сграбчи с пълна шепа задника ми и го замачка продължително и игриво.

— Имаш хубав задник — каза ми. — Ела, аз ще се погрижа да влезеш в залата.

Разбира се, оказа се, че не притежава никакви пълномощия, но това разбрах едва по-късно. Щъкаше напред-назад толкова делово, че човек можеше да го вземе за най-главния на конгреса. Той наистина председателстваше едно от предварителните заседания, но по въпроса за пресата беше пълен аут. Всъщност кой ли го беше грижа за пресата? Единственото, което исках, беше да продължи да ме стиска по задника. Бих го последвала навсякъде. В Дахау, Аушвиц, където и да било. Погледнах отсреща към Бенет — говореше много сериозно със свой колега от Ню Йорк.

Англичанинът се беше промушил през тълпата и сега въртеше на шиш заради моя милост момичето от регистрацията. После се върна при мен.

— Вижте, тя каза, че трябва да почакате и да говорите с Родни Леман. Той е мой приятел от Лондон и ще дойде тук всеки момент, така че… защо междувременно не отидем до кафенето отсреща да изпием по една бира, а после да го потърсим?

— Все пак да се обадя на мъжа си — казах. Това щеше да бъде нещо като рефрен през следващите няколко дни.

Като че ли се зарадва на новината, че имам мъж. Поне не изглеждаше разочарован.

Попитах Бенет дали после ще дойде при нас в кафенето отсреща (като, разбира се, се надявах, че няма да го направи прекалено скоро), а той само махна с ръка, за да ме отпрати. Беше потънал в разговор за контратранференцията.

Аз пък последвах пушека от лулата на англичанина надолу по стълбите, а после през улицата. Димеше напред подобно на локомотив, а лулата пуфкаше като парен котел, който сякаш го задвижваше. Аз просто бях щастлива, че съм един от закачените за него товарни вагони.

Настанихме се в кафенето, моя милост — пред четвърт бяло вино, той — на бира. Носеше индийски джапанки и ноктите на краката му бяха мръсни. Изобщо не приличаше на психодоктор.

— Откъде сте?

— От Ню Йорк.

— Имам предвид предците ви?

— Защо искате да знаете?

— Защо отклонявате въпроса ми?

— Не съм длъжна да ви отговарям.

— Знам.

Дърпаше от лулата и гледаше в празното пространство. В ъглите на очите си имаше стотици малки бръчици, а устните му бяха извити сякаш в усмивка дори когато не се усмихваше. Знаех, че ще кажа „да“ на всичко, което би ми поискал. Единственото ми притеснение беше, че няма да го направи достатъчно скоро.

— Полски евреи, от една страна, руски, от друга…

— Така си и мислех. Приличате на еврейка.

— А вие приличате на английски антисемит.

— О, хайде! Обичам евреите…

— Някои от най-добрите ви приятели са…

— Не, просто някои еврейски момичета са дяволски добри в леглото.

Не можех да измисля нищо остроумно, с което да отговоря. Боже Господи, ето го! Истински Б. Ц. Е.! Безцип-ебач парекселанс. За Бога, какво чакаме? Сигурно не Родни Леман.

— Аз също обичам китайците — додаде той. — А вие имате хубав мъж.

— Бих могла да ви уредя с него… В края на краищата и двамата сте психоаналитици, колко му е да се изчукате под портрета на Фройд.

— Тъпа путка! — прекъсна ме той. — Всъщност харесвам китайките! Но ме възбуждат страшно и сприхави еврейки от Ню Йорк. Всяка жена, която може да извърти скандал като вашия на регистрацията, ми изглежда доста обещаваща.

— Благодаря. — Поне мога да оценя комплимент, когато го получа. А гащите ми вече бяха достатъчно мокри, за да се измият с тях улиците на Виена. — Вие сте единственият човек измежду познатите ми, който мисли, че приличам на еврейка — казах, опитвайки да върна разговора на по-неутрален терен. (Стига секс. Нека останем при фанатизма.) Това, че му приличах на еврейка, всъщност ме възбуждаше. Обаче само Господ знаеше защо.

— Вижте, аз не съм антисемит, но вие сте. Защо си въобразявате, че не приличате на еврейка?

— Защото хората винаги ме вземат за германка. И защото съм прекарала половината си живот, слушайки антисемитски вицове, разказвани от типове, които предполагаха, че не съм еврейка!

— Ето това мразя у евреите — въздъхна събеседникът ми. — Те са единствените, на които е разрешено да разправят антисемитски вицове! Крайно нечестно е. Защо аз ще трябва да бъда лишен от удоволствието на мазохистичния еврейски хумор? Само защото съм гой?

Думата гой звучеше в устата му толкова нееврейски!

— Не го произнасяте правилно.

— Кое? Гой?

— О, не. Това е добре, но става дума за мазохистичен. (Типът насреща ми произнасяше Първата сричка мейс точно като англичанин.) — Трябва да внимавате при изричането на идиш думи, като мазохистичен например — казах. — Ние, евреите, сме много обидчиви.

Поръчахме си нови питиета. Той продължаваше да се прави, че търси наоколо Родни Леман, а аз пък съвсем професионално пробутвах номера със статията, която уж щях да пиша. Почти бях убедила самата себе си. Това впрочем ми беше един от най-големите проблеми. Не винаги съумявах да убедя другите в нещо, но неизменно успявах да сторя това със самата себе си. Пълен провал съм, ако трябва да се злоупотребява с нечие доверие.

— Наистина имате американски акцент — отбеляза той, усмихвайки се със своята „току-що начукана“ усмивка.

— Аз нямам акцент — вие имате.

— Ак-сент — натърти той, подигравайки ме.

— Да ти го начукам!

Вы читаете Страх от летене
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату