в другата влажна гърда. Колебае се помежду им като парализиран между два отблъскващи магнита. Трапът и махалото. Хипнотизиран е. Тя втренчено следи през прозореца дърветата, сякаш за пръв път в живота си вижда маслинено дърво. Войникът се изправя непохватно, с полупоклон към дамите, и се бори да отвори прозореца. Когато сяда отново, ръката му уж случайно докосва корема на вдовицата. Тя сякаш не забелязва. Той слага лявата си длан на седалката помежду им и започва да подпъхва и да обвива с настойчиви пръсти меката плът на бедрото й. Тя продължава да гледа втренчено всяко едно маслинено дърво, сякаш е самият Господ, който току-що ги е създал и сега се чуди как да ги нарече.
Междувременно огромната дебелана прибира фоторомана в лъскавата си зелена найлонова мрежа, пълна със смрадливи сирена и почернели банани. Бабата загъва някакви остатъци от салам в мазно парче вестник. Майката навлича пуловер на момиченцето и обърсва лицето му с носна кърпичка, грижливо напоена с майчина плюнка. Скърцайки, влакът спира на гара, която (може би) се казва Прици, и дебелата, майката, бабата и момиченцето напускат купето. Композицията потегля отново. Отново започва да подскача и златният кръст между влажните гърди на вдовицата, пръстите лазят под бедрата й, а тя продължава да фиксира маслините. Тогава пръстите се плъзгат между бедрата й, разтварят ги и продължават нагоре към голотата около дебелите черни чорапи и колана с жартиерите, вмъкват се под него към влажното пространство между краката й, а там няма гащи.
Влакът влиза в galleria, т.е. тунел, и в него целият символизъм е изконсумиран на тъмно.
Следват войнишкият ботуш във въздуха, черните стени на тунела, хипнотичното клатене на влака, който се изнизва от тунела с дълго и пронизително изсвирване.
Без да каже нито дума, тя слиза на спирка, наречена може би Бивона. Пресича релсите, стъпвайки внимателно, с крака, обути в тесни черни обувки и дебели черни чорапи. Той гледа втренчено след нея, сякаш е Адам, който се чуди как да я нарече. Тогава скача от влака и се втурва подире й. Точно в този момент по успоредния коловоз тръгва дълга товарна композиция, скрива я от погледа му и му препречва пътя. След двадесет и пет товарни вагона тя е изчезнала завинаги.
Ето един сценарий на безцип-ебане. Безцип, видите ли, не защото „дюкяните“ на европейските мъже са повечето с копчета, отколкото с ципове, и не защото героите са така смайващо привлекателни, а защото случката притежава светкавичната сбитост на съня и е лишена от всякакви угризения и от чувство за вина; няма приказки за нейния починал съпруг или за неговата годеница; няма разсъждения; няма въобще никакви приказки. Безцип-ебането е абсолютно чиста работа. То е без всякакви задни помисли. Няма надцакване. Мъжът не „взема“, а жената не „дава“. Никой не се опитва да сложи рога на мъжа или да унижи жената. Никой не се опитва да доказва нещо или да получи нещичко от другия. Безцип-ебането е най- чистата история на света. То е по-голяма рядкост и от еднорог. И на мен не ми се беше случвало никога да срещна такъв. Когато имах усещането, че почти съм успяла, откривах просто кон с картонено образувание или двама клоуни, пъхнати в бутафорен костюм на еднорог. С Алесандро, флорентинския ми приятел, почти се случи. Но той се оказа в крайна сметка само клоун в костюм на еднорог. Разгледай този гоблен, моят живот.
2.
ВСЯКА ЖЕНА ОБОЖАВА ФАШИСТА
Всяка жена обожава фашиста. Ботуш в лицето, брутално жестоко сърце на звяр като теб.
В 6 часа сутринта се приземихме на франкфуртското Flughafen и се довлякохме до транзитния салон, който въпреки блясъка и излъскания си под ми навяваше мисли за лагери на смъртта и депортиране. Чакахме цял час, докато боингът презареди. Психоаналитиците седяха вдървено в излетите от плексиглас столове, подредени в непоклатими редици: сиво, жълто, сиво, жълто, сиво, жълто… Монотонните краски се връзваха единствено с безрадостния израз на лицата им.
Повечето мъкнеха скъпи камери и въпреки длъжките им коси, пробни бради, очила с телени рамки (и жени, облечени с приемлив за средната класа бохемски повей: сандали от телешка кожа, мексикански шалове, ковани сребърни бижута) от тях се излъчваше порядъчност. Мрачното излъчване на притворството. То, като се замисля, ме смущаваше най-вече при психоаналитиците. Обстоятелството, че приемаха безапелационно обществения ред. Че имаха полулеви политически убеждения, че подписваха петиции за мир и украсяваха кабинетите си с репродукции на Guernika и че в крайна сметка всичко това беше само камуфлаж. Иначе опреше ли работата до съдбоносни въпроси, като тези за семейството, положението на жените, притока на пари от пациент към доктор, — те мигом ставаха реакционери. Превръщаха се в същите безкомпромисни и себични използвачи, като някогашните социални дарвинисти от викторианската епоха.
„Но жените винаги държат властта зад трона“ — ми беше казал последният мой психоаналитик, докато се опитвах да му обясня колко непочтена се чувствах в моментите, когато трябваше да се правя на прелъстителка, за да получа от мъжката половина това, което исках.
[# Летище (нем.) — Б. пр.]
Ала окончателният скандал между нас избухна само няколко седмици преди пътуването до Виена. И без друго не изпитвах кой знае какво доверие към Колнър, продължавах да ходя при него с оправданието, че пред кого ще си разкривам душата, си е моя работа.
„Не виждате ли — крещях от кушетката, — че точно тук е белята!. Това, че за да манипулират мъжете, жените си служат със сексапил, а по този начин сподавят яростта си и никога не могат да бъдат открити и честни!“
Доктор Колнър схващаше като невротичен проблем всяко нещо, което макар и бегло му напомняше за Women’s Lib. Всеки протест срещу конвенционалното женско поведение беше задължително „фаличен“ и „агресивен“. Бяхме спорили дълго по тези въпроси, докато най-накрая неговите локуми за „властта зад трона“ ме накараха да проумея как всъщност ме работеше.
— Твърде далече съм от разбиранията ви — почти му виках аз — и не уважавам вашите съждения, както не уважавам вас самия за това, че ги поддържате. Ако вие убедено вярвате в тезата за властта зад трона, как бихте могли да проумеете каквото и да било за мен или за онова, с което се боричкам? Не, аз не искам да живея с нещата, с които вие живеете. Не искам този начин на живот и не виждам защо трябва да бъда оценявана с неговия аршин. Мисля си също така, че вие нищо не разбирате от жени.
— А може би вие не разбирате нищо от това какво значи да си жена? — контрираше ме той.
— О, Боже! Сега пък ми пробутвате последния си номер. Та повече от ясно е, че мъжете винаги и единствено са дефинирали женствеността като способ да държат противния пол в подчинение. Откъде- накъде ще се съобразявам с вашето разбиране за жената? Вие жена ли сте? И защо да не слушам поне веднъж само себе си? Защо да не слушам другите жени? Та аз разговарям с тях. Те споделят с мен и дяволски много са онези, които се чувстват по същия начин, макар да не носим етикет „Одобрен модел домакиня“ от американски психоаналитик.
Продължихме така още известно време, като и двамата се разхождахме назад-напред, крещейки. Мразех се за това, че звучах адски шаблонно, досущ като долнопробна брошура, както и поради обстоятелството, че бях принудена да заемам кретенски противостоящи позиции. Знаех, че загърбвам всякаква изтънченост. Знаех, че имаше и други психоаналитици — моят германски аналитик например, — които не достигаха до подобно рутинно женомразство. Но ненавиждах Колнър още и заради неговото тесногръдие, а и за това, че ми губеше времето и парите с претоплените си клишета за мястото на жените. Кому бе нужна тази идиотщина? Подобна щуротия можеше да ти се падне и от баница с късмети. Само че поне нямаше да струва 40 долара за всеки сеанс от петдесет минути.
[# Женско движение за получаване права на жените. — Б. пр.]
— Добре, щом изпитваш подобни чувства към мен, защо просто не се откажеш и не си тръгнеш на секундата? — избълва Колнър. — Защо продължаваш да висиш и да слушаш лайнените ми приказки?
Ето това беше Колнър. Почувстваше ли се атакуван, ставаше нагъл и сипеше мръсотии, за да покаже колко е съкрушен.
