уханието на божури в луксозен апартамент през юнска нощ, за светлината съвсем в края на кея във „Великия Гетсби“… Не самите тези неща — защото се знае, че скуката на богатите е по-голяма и от нашата, — а представите, които те пораждат. Язвителните, горчиво-сладки думи от любовните песни на Коул Портър, тъжните сантиментални стихове на Роджърс и Харт, всичките романтични глупости, за които копнееш с едната половинка на сърцето си и на които горчиво се подиграваш с другата.
Да израснеш жена в Америка. Каква уязвимост! От малка главата ти се пълни с реклами за козметика, с любовни песни, полезни съвети, куроскопи, холивудски клюки и морални дилеми на ниво телевизионна сапунена опера. Какви песнопения звучат от рекламите за хубав живот! Какъв странен катехизис!
„Грижи се за дупето си“, „Изчервявай се на място“, „Обичай косата си“, „Искаш ли по-хубаво тяло? Ние ще префасонираме това, което имаш“, „Сиянието на лицето ти да идва от него, а не от кожата ти“, „Далеч си стигнала, скъпа!“, „Как да заковеш всеки мъж от зодиака“, „Звездите и твоята чувственост“, „На мъж се предлага Къти Сарк“, „Диамантите са за цял живот“, „Ако ви трябва дамски душ…“, „Трайност и свежест вървят заедно“, „Как разреших проблема с интимната си миризма“, „Момиче, да не ти пука!“, „Дамите навред обичат «Шанел» №5!“, „Кое кара срамежливото момиче да се отпусне?“, „Femme, ние го нарекохме на теб!“
Изглежда, всички реклами и куроскопи трябваше да внушават, че ако притежаваш достатъчно нарцисизъм и полагаш съответните грижи за миризмите си, косата си, циците, миглите, под мишниците, чатала, звездите от хороскопа си, белезите си, избора на уискито си на бара — то ти ще срещнеш красив, могъщ, потентен и богат мъж, който ще задоволи всяко твое желание, ще запълни всяка една дупка, ще накара сърцето ти да прескача (или да спира), очите ти да плачат от радост. И естествено заедно с него ще полетите към луната (за предпочитане на невидими ангелски крила), където ще живеете напълно щастливи завинаги.
Най-умопомрачителното в цялата тази идиотщина беше, че дори да си достатъчно умна, дори да си прекарала младостта си единствено в четене на Джон Дън и Шоу, дори да си учила история, зоология или физика с желанието да посветиш живота си на трудна и пълна с предизвикателства кариера — да, дори да направиш всичко това, не можеш да се измъкнеш: главата ти е пълна със сапунени копнежи, в които плува всяка гимназистка. Видите ли, независимо от това дали коефициентът ти за интелигентност достига 170 или само 70, мозъкът ти пак беше промит. Само украсата бе различна. Само приказките звучаха малко по- интелигентно. Под цялото това лустро ти копнееш да бъдеш унищожена и пометена от любов, да бъдеш изпълнена от гигантски фалос, от който бликат сперма, сапунени мехури, коприна, сатен и, разбира се, пари. Никой не си беше направил труда да ти каже какво всъщност представлява бракът. За разлика от европейките ти не беше въоръжена дори с философията на цинизма и прагматизма. Трябваше да не пожелаваш друг мъж след сватбата, както и съпругът ти да не пожелава друга жена. А после идваше желанието и ти изпадаше в паника и себененавист. Каква порочна жена си! Как може да си падаш по чужди мъже? Как можеш да се втренчваш в подутината под панталоните им? Как можеш да стоиш на съвещание и да си представяш чукането на всеки един от господата в стаята? Как можеш да седиш във влака и да ебеш с очи напълно непознати спътници? Как можа да изработиш всичките тия истории на мъжа си? Някой някога да ти е казал, че навярно те нямат нищо общо с него?
А другите копнежи, които бракът задушава? Например копнежът от време на време да хванеш гората, да разбереш дали все още можеш да мислиш самостоятелно, да разбереш дали ще успееш да оцелееш сама в горска хижа, без да полудееш; накратко, да разбереш все още ли си целокупна, след като си била години наред половинката от нещо (като двата задни крака на бутафорните кончета по панаирите, които всъщност са двама души, скрити под покривало).
След пет години брак ме беше хванала лудостта; лудостта за мъже, за самота. Лудост за секс и лудост за отшелнически живот. Всички тези чувства бяха противоречиви — нещо идиотски лошо. Знаех, че моите желания бяха и неамерикански — което пък беше още по-лошо. Ерес е в Америка да живееш по друг начин освен като половинка от съпружеска двойка. Самотата е неамериканска. Може да бъде простена на мъж — особено ако е „бляскав ерген“, който излиза с „кандидат-звезди“ през краткия интервал между два брака. Но за жената се предполага винаги, че е сама, защото е зарязана, а не защото това е собственият й избор. И към нея се отнасят като към пария. За жената просто няма достоен начин да живее сама. Е, може и да се справя финансово (не чак така добре като мъжа), но емоционално нея никога не я оставят на мира. Приятелите, роднините, колегите не й позволяват нито за миг да забрави липсата на съпруг, липсата на деца, накратко — своето себелюбие; всичко това е упрек към американския начин на живот.
Нещо повече: самата тя (макар да знае колко нещастни са омъжените й приятелки) също не си дава мира. Живее така, сякаш е постоянно пред прага на някакво голямо събитие. Сякаш очаква прекрасният принц да я вземе и отведе от „всичко това“. Кое всичко? Самотата да живееш затворена в собствената си душа? Убеждението, че ти си си ти, вместо да бъдеш половинка от нещо друго.
Моят начин да се спася от цялата тази идиотщина не се свеждаше (все още) до това да си намеря любовник, нито пък (все още) да хвана гората, а да си развинтвам фантазията на тема „Безцип-ебане“. Безцип-ебането бе повече от ебане. Нещо като платоничен идеал. Безцип, защото щом сте заедно, циповете изпадат като листенца от роза, бельото отлита подобно на духнато глухарче, езиците се преплитат и се разтопяват. Цялата ти душа изтича през езика в устата на любовника ти.
За истинското, върховно, с оценка „шестица“ безцип-ебане никога не трябва да познаваш добре мъжа. Бях забелязала например как всички мои увлечения се изпаряваха веднага, щом се сприятелях с господина, започнех да съчувствам на проблемите му и да изслушвам брътвежите за жена му, бившите му жени, за майка му и децата му. След това можех да го харесвам, дори да го обичам — но без страст. А аз търсех страстта. Бях научила също така, че най-сигурният начин да прокудиш увлечението е да пишеш за някого, да наблюдаваш тиковете и гримасите му, да разчлениш личността му в категории. След това той ставаше закарфичено насекомо, изрезка от вестник, класирана в папка. Можех да харесвам неговата компания, дори понякога да му се възхищавам, но никога повече нямаше да бъда във властта му, да ме кара да се будя разтреперана посред нощ. Вече не го сънувах. Той имаше лице.
Другото условие за безцип-ебането беше краткостта. А анонимността пък го правеше почти неземно.
Докато живеех в Хайделберг, пътувах четири пъти седмично до Франкфурт за консултации при моя психоаналитик. Пътуването траеше цял час в едната посока и влаковете станаха важна част от моя измислен живот. В експресите срещах постоянно хубави мъже, които едва говореха английски, а поради моето незнание на френски, италиански и дори немски техните клишета и баналности ми убягваха. Колкото и да ми е неприятно да го призная, в Германия има все пак някой и друг хубав мъж. Преди години бях гледала някакъв италиански филм, който ме беше вдъхновил за един от сценариите на безцип-ебането. С течение на времето го разкрасявах все повече и докато пътувах назад-напред между Хайделберг и Франкфурт и от Франкфурт до Хайделберг, мислено го разигравах стотици пъти:
Мръсно купе на европейски влак (втора класа). Твърди седалки от изкуствена кожа. Плъзгаща се врата към коридора. А зад прозореца преминават маслинени дървета. От едната страна седят две сицилиански селянки с едно дете помежду им. Изглежда, са майка, баба и внучка. И двете се надпреварват да тъпчат момиченцето с храна. Отсреща до прозореца седи хубава млада вдовица с плътен черен воал и тясна черна рокля, която подчертава пищната й фигура. Тя обилно се поти, а очите й са подпухнали. Седалката по средата е празна. Мястото до вратата е заето от една страхотно дебела мустаката жена. Огромните й кълки преливат и на свободната площ до нея. Тя чете долнопробен фотороман, в който героите са заснети модели, а диалозите излизат от устата им във вид на облачета дим. Петимата се клатушкат в такт с влака, вдовицата и дебеланата мълчат, майката и бабата говорят ту на детето, ту помежду си за храна. И точно тогава, скърцайки, влакът спира на гара, която (може би) се казва Корлеоне. В купето влиза висок флегматичен войник, небръснат, с разкошна коса и трапчинка на брадата, с мързелив, но някак си дяволит поглед; войникът се оглежда нахално, забелязва половинката празно място между дебелата и вдовицата и сяда с флиртаджийски извинения. Макар че е потен и рошав, той представлява великолепно парче плът, леко вмирисана от горещината. Скърцайки, влакът потегля.
Тогава се съсредоточаваме само върху клатушкането на вагона и ритмичното триене между бедрата на войника и тези на вдовицата. Разбира се, той е притиснат също и към ханша на дебелата, а тя пък се опитва да се отдръпне; нещо напълно излишно, защото юнакът въобще не я забелязва. Само гледа как се люлее големият златен кръст между гърдите на вдовицата, в дълбокото й деколте. Бум. Пауза. Бум. Ту в едната, ту
