Джеймс Джойс
В Деня на бръшляновия лист1
Старият Джак разрови позагасналите въглени с парче мукава и равномерно ги разстла върху тлеещата купчина жар. Когато тънкият пласт покри купчината, лицето му потъна в мрачевина, но щом той пак подзе да раздухва огъня, сгърбената му сянка пролази нагоре по отсрещната стена и лицето му бавно се освети. То беше лице на стар човек, много кокалесто и космато. Влажните сини очи примигваха срещу огъня, а влажната уста сегиз-тогиз се разтваряше, после се затваряше и неволно предъвкваше един-два пъти. Когато въглените се разпалиха, той остави парчето мукава до стената, въздъхна и рече:
— Тъй е по-добре, господин О’Конър.
О’Конър, млад човек с прошарени коси и лице, загрозено от множество петна и пъпки, тъкмо си бе свил елегантна цилиндрична цигара, но разбрал, че го заговарят, разсеяно развали творението си. Сетне отново започна разсеяно да си свива цигара и след миг размисъл се реши да оближе хартийката.
— Каза ли господин Търни кога се връща? — запита той с пресипнал фалцет.
— Не каза.
О’Конър сложи цигарата в устата си, взе да рови в джобовете си и извади тесте тънки картички.
— Ще ви намеря кибрит — рече старецът.
— Няма смисъл и това ще свърши работа — каза О’Конър.
Той избра една от картичките и прочете напечатаното:
Г-н Ричард Дж. Търни, П. Н.2 най-почтително моли за Вашия глас и Вашето съдействие при предстоящите избори в района на Кралската борса.
О’Конър беше нает от агента на господин Търни да агитира хората в част от района, но понеже времето беше студено и дъждовито, а и обувките му пропускаха, той прекара голяма част от деня седнал пред огъня в комитетската стая на улица „Уиклоу“ с Джак, стария пазач. Те си стояха така, откак късият ден бе взел да се смрачава. Денят беше 6 октомври и навън бе студено и неприветливо.
О’Конър откъсна ивица хартия от картичката, запали я и си запали цигарата с нея. Пламъкът освети върху ревера на сакото му лъскав и тъмен бръшлянов лист. Старецът внимателно го наблюдаваше, сетне пак взе парчето мукава и бавно зараздуха огъня, докато събеседникът му пушеше.
— Да, тъй си е — подзе той, продължавайки разговора. — Просто да се чуди човек как да възпитава децата. Кой да знае, че ще се извъди такъв! Пратих го при Христовите братя и направих де що можах за него, а ето че все на пиене го кара. Исках да го направя що-годе почтен човек.
Той бавно постави мукавата на мястото й.
— Да не бях стар човек, щях да му запея на друг глас. Щях да грабна тоягата и да удрям, доде имам сили — по-рано често съм го правил. Майка му, нали разбирате, само му пуска фитили…
— Ей това разваля децата — рече О’Конър.
— Точно тъй си е — каза старецът. — Храни куче да те лае. Види ли, че съм си посръбнал, на главата ми се качва. Накъде отива светът, щом синовете държат такъв език на бащите?
— На колко е години? — запита О’Конър.
— Деветнайсет — отвърна старецът.
— Защо не го наредиш на някаква работа?
— Какво ли не съм му говорил на това пиянище, откак напусна училището?
О’Конър съчувствено поклати глава, а старецът се смълча и пак се загледа в огнището. Някой отвори вратата на стаята и викна:
— Здравейте! Това да не е франкмасонско събрание?
— Кой е? — запита старецът.
— Какво правите на тъмно? — обади се гласът.
— Вие ли сте, Хайнс? — запита О’Конър.
— Да. Какво правите на тъмно? — каза Хайнс, пристъпвайки към светлината.
Беше висок и строен млад човек със светлокафяви мустачки. От периферията на шапката му висяха дъждовни капчици, аха-аха да паднат, сакото му бе с вдигната яка.
— Казвай. Мат — рече той на О’Конър, — как вървят работите?
О’Конър поклати глава. Старецът се вдигна от огнището, запрепъва се из тъмното, после се върна с два свещника, поднесе ги един подир друг към огъня и ги постави на масата. Те осветиха почти празната стая и огънят загуби веселия си цвят. Стените на стаята бяха голи, ако изключим един екземпляр от предизборен манифест. По средата на стаята имаше малка маса, отрупана с книжа.
Хайнс се облегна на камината и попита:
— Плати ли ти?
— Още не — отвърна О’Конър. — Дано не ни върже тенекията тая вечер.
Хайнс се изсмя.
— Все ще ти плати. Не бери грижа — рече той.
— Ако е сериозен, дано да побърза.
— А ти как мислиш, Джак? — насмешливо каза Хайнс, обръщайки се към стареца.
Старецът се върна към мястото си до огнището и рече:
— Не е да ги няма. Не е като другия негодник.
— Кой друг негодник? — запита Хайнс.
— Колгън — презрително отвърна старецът.
— Защото Колгън е работник, затова ли го казваш? Има ли някаква разлика между добрия и честен зидар и кръчмаря, а? Та нима работникът няма същото право да бъде в кметството като всеки друг, а? Та ако щеш и повече право от ония парвенюта, които клатят шапка на всеки с пет метра титла! Не съм ли прав, Мат? — обърна се Хайнс към О’Конър.
— Май че си прав — отвърна О’Конър.
— Единият от тях си е обикновен честен човек, у когото няма шикалкавене. И отива там, за да представлява трудовите класи. А тоя службогонец, за когото работиш, иска само да се намести някъде на топло.
— Разбира се, че трудовите класи трябва да бъдат представени — рече старецът.
— Работникът — подзе Хайнс — само опъва каиша за тоя, що духа. Но всички чакаме на него. Работникът не търси тлъсти служби за син, племенник и шурей. Работникът няма да стъпче честта на Дъблин в калта, за да угоди на един немски монарх3.
— Какво? Какво? — попита старецът.
— Не знаеш ли, че са намислили да връчат приветствен адрес на крал Едуард4, ако дойде тук догодина? Защо ни е потрябвало да правим метани на чужд крал?
— Нашият човек няма да гласува за адреса — рече О’Конър. — Той излиза с патриотическа платформа.
— Няма ли? — каза Хайнс. — Само почакай да видиш дали няма да гласува. Знам си го аз. Нали знаеш приказката — Търни лъже, дето свърне.
— Бога ми! Може би си прав, Джо! — рече О’Конър. — Както и да е, дано се вести с пароците.
Тримата мъже се смълчаха. Старецът взе да ръчка въглените. Хайнс си свали шапката, поизтърси я, сетне оправи яката на сакото си и на ревера му се показа бръшлянов лист.
