— Стигнахте ли вече?
— Да, благодаря… Благодаря.
Хенчи се върна със свещника, остави го върху масата и пак седна до камината. Настъпи кратко мълчание.
— Кажи ми, Джон — поде О’Конър, докато си палеше цигарата с друга картонена картичка.
— Мм?
— Що за човек е тоя?
— Питай нещо по-лесно — отвърна Хенчи.
— Двамата с Фанинг май са много гъсти. Често ги виждам заедно в „Кавана“. Свещеник ли е наистина?
— Мммм, абе май че е… Нали знаеш, стадо без мърша не може. Не са много, слава богу, ама се намират… Нещо не му е провървяло…
— Как свързва двата края? — запита О’Конър.
— И това е тайна.
— Свързан ли е с някаква черква или конгрегация.
— Не — прекъсна го Хенчи. — Според мен работи за своя сметка. Бог да ме прости, помислих си, че е дошла бирата.
— Има ли изгледи да пийнем нещичко? — попита О’Конър.
— И мене ми пресъхна гърлото — рече старецът.
— Три пъти му казах на оня тарикат — започна Хенчи — да ни прати една каса бира. Преди малко пак го питах, но той се облегнал връз тезгяха, приказва си с градския съветник Каули и се прави на утрепан.
— Трябваше да му напомниш — каза О’Конър.
— Нали ти казвам, че говореше със съветника Каули. Почаках малко, дорде да хвана окото му, и викам:
— Ония там са намислили нещо — замислено рече О’Конър. — Вчера ги видях тримцата да си шепнат при ъгъла на „Сафък“.
— Знам аз каква им е играта — каза Хенчи. — В днешно време трябва да дължиш пари на градските старейшини, ако искаш да станеш кмет. Като нищо ще те направят кмет. Дявол го взел, хубаво съм си намислил и аз да стана градски старейшина. Какво ще кажете, бива ли ме за тая работа?
О’Конър се засмя.
— Ако е само да дължиш пари…
— Да изляза с фиакъра от кметството, потопен в съдийския си форматни, пардон, хермелин, и с нашия Джак, застанат прав зад мен с напудрена перука, а?
— А мене ще вземеш за частен секретар, Джон.
— Непременно. Отец Кион ще го направя мой частен изповедник. Ще си устроим семейно пиршество.
— Бога ми, господин Хенчи — каза старецът, — и няма да се стискате като някои от тия сегашните. Оня ден говорих със стария Кигън, портиера.
— Какво? — запитаха Хенчи и О’Конър.
—
В тоя момент се почука и едно момче си подаде главата на вратата.
— Какво има? — попита старецът.
— От „Черният орел“ — рече момчето, влезе с рамото напред и със звън на бутилки остави на пода кошница.
Старецът помогна на момчето да прехвърли шишетата от кошницата на масата и ги преброи. После момчето окачи кошницата през ръка и запита:
— А бутилките?
— Какви бутилки? — рече старецът.
— А че остави ни първо да ги изпием — рече Хенчи.
— Заръчаха ми да питам за бутилки.
— Ела утре — каза старецът.
— Ей, момче — рече Хенчи, — я изтичай до О’Фаръл и го помоли да ни услужи с един тирбушон — за господин Хенчи, тъй да му кажеш. Веднага ще го върнем, кажи. Остави кошницата тук.
Момчето излезе, Хенчи взе радостно да потрива ръце и каза:
— Е, няма що, не бил чак толкова лош, поне си държи на думата.
— Няма чаши — каза старецът.
— Не се тревожи за това, Джак — отвърна Хенчи. — Баща ти все от чаша ли е пил?
— Както и да е, по-добре тъй, отколкото никак — каза О’Конър.
— Абе той не е лош човек — рече Хенчи, — само дето е заборчлясал на Фанинг. Той доброто ни мисли, ама толкова му стига ръка.
Момчето се върна с тирбушона. Старецът отвори три бутилки и вече се канеше да върне тирбушона, когато Хенчи запита момчето:
— Ами ти, младо, ще пийнеш ли за компания?
— Много сте любезен, господине — отвърна момчето.
Старецът неохотно отвори друга бутилка и му я подаде.
— На колко си години? — запита го той.
— На седемнайсет — каза момчето.
Понеже старецът не продума повече, момчето взе бутилката, рече:
— Ето как започва — каза старецът.
— Това са първите стъпки — добави Хенчи.
Старецът раздаде трите бутилки, които бе отворил, и тримата едновременно отпиха от тях. После всеки постави бутилката си върху полицата над камината, да му е подръка, и със задоволство дълбоко пое дъх.
— Е, днес свърших добра работа — рече Хенчи след кратко мълчание.
— Тъй ли, Джон?
— Да, осигурих му няколко сигурни гласа на улица „Досън“ заедно с Крофтън. Между нас казано, Крофтън е добро момче, но не струва пет пари като агитатор. Няма приказка на кучето си да викне, камо ли с човек да говори. Оставя ме да приказвам, а той стои и зяпа.
В тоя миг в стаята влязоха двама мъже. Първият от тях беше толкова дебел, че синият му шевиотен костюм се пукаше по шевовете на приведеното му туловище. Имаше едро лице с изражение на биче, опулени сини очи и прошарени мустаци. Другият, много по-млад и слаб от първия, имаше тясно и добре избръснато лице. Той носеше много висока обърната яка и бомбе с широка периферия.
— Здрасти, Крофтън — рече Хенчи на дебелака. — За вълка говорим, а той…
— Отде дойде пиенето? — запита младият. — На кой му се е отелил волът?
— Мм, да, разбира се, на Лайънс окото все в пивото — рече О’Конър и се засмя.
— Тъй ли агитирате вие двамцата? — каза Лайънс. — А ние с Крофтън да търсим гласове в студа и дъжда!
— Я върви по дяволите! — рече Хенчи. — Аз за пет минути ще събера повече гласове, отколкото вие двамата за цяла седмица.
— Отвори две бутилки, Джак! — рече О’Конър.
— Че как — обади се старецът. — Как да ги отворя, като няма тирбушон.