— Ако този човек беше жив5 — рече той, сочейки бръшляновия лист, — и дума нямаше да става за някакъв приветствен адрес.

— Така си е — рече О’Конър.

— Здраве да е и дано бог ни върне ония времена! — каза старецът. — Тогава имаше плам в тая работа.

В стаята пак настана тишина. Подир малко през вратата се втурна дребен човечец с хремав нос и премръзнали уши. Той забърза към огнището и тъй взе да търка ръце една о друга, сякаш възнамеряваше да изкара искри от тях.

— Няма пара, момчета — рече той.

— Седнете тук, господин Хенчи — каза старецът и му предложи своя стол.

— Стой си на мястото, Джак, стой си на мястото — отвърна Хенчи.

Той кимна едва-едва към Хайнс и седна на опразнения от стареца стол.

— Обходи ли „Ейнджър“? — запита той О’Конър.

— Да — каза О’Конър и почна да рови в джобовете си за бележника.

— Посети ли Граймс?

— Посетих го.

— Е, той как е?

— Не даде дума. Никому няма да кажа как ще гласувам, казва. Но мисля, че с него е наред.

— Откъде знаеш?

— Попита ме кой издига кандидатурата. Казах му и споменах името на отец Бърк. Мисля, че с него всичко е наред.

Хенчи взе да подсмърча и започна страшно бързо да разтърква ръце над огнището. Сетне рече:

— За бога, Джак, донеси малко въглища. Все нещо е останало.

Старецът излезе от стаята.

— Не върви — рече Хенчи и заклати глава. — Питам аз оня тарикат, а той ми казва: Вижте какво, господин Хенчи, когато видя, че работите потръгнат, няма да ви забравя, можете да разчитате на мен. Мръсен дребен негодник! Тъй де, какво можеш да очакваш от такъв?

— Казах ли ти, Мат? — рече Хайнс. — Търни лъже, дето свърне.

— Охо, и още как! — каза Хенчи. — Гледай го само как те гледа с тия свински очички. Да пукне дано! Та не можеше ли да се разплати като хората, вместо да казва: Вижте какво, господин Хенчи, ще трябва да поговоря с господин Фанинг… доста пари похарчих… Проклетият му тарикат! Забрави как баща му беше вехтошар на „Мерилейн“.

— Абе това вярно ли е? — запита О’Конър.

— Вярно е я — отвърна Хенчи. — За пръв път ли го чуваш? Неделя заран, преди да отворят кръчмите, ходеха при него да си купят жилетка или панталони, уж де! Но старият гявол все си имаше по някоя бутилчица, скътана настрана. Сега ясно ли ви е? Там най-напред му се отвориха очите.

Старецът се върна с няколко бучки въглища и ги разхвърли тук-там по огъня.

— И таз хубава! — рече О’Конър. — Той да не си мисли, че ще му работим даром.

— Нищо не мога да направя — каза Хенчи. — Като се върна у дома, току-виж, съм заварил съдия- изпълнителя да описва мебелите.

Хайнс се изсмя, дръпна се от камината и се накани да си върви.

— Като дойде крал Еди, всичко ще се нареди — рече той. — Та така, момчета, засега ще си вървя. Пак ще се видим. Довиждане.

Той бавно излезе от стаята. Нито Хенчи, нито старецът обелиха зъб, но точно преди вратата да се затвори, О’Конър, който се бе загледал мрачно в огнището, внезапно извика:

— Довиждане. Джо!

Хенчи изчака, сетне кимна към вратата.

— Я кажи — рече той, — тоя приятел що ще тука? И какво иска от нас?

— Ех, бедният Джо! — възкликна О’Конър и хвърли фаса си в огнището. — И той го е закъсал като всички ни.

Хенчи смръкна тъй енергично и се изхрачи тъй обилно, че за малко не загаси огъня, който възропта със съскане.

— Откровено да ви кажа личното си мнение — подзе той, — за мен тоя е с ония. Ако питате мен, той е доносник на Колгън. Хайде, наобиколи оттатък и виж да надушиш как вървят техните работи, те няма да те усетят. Загряваш ли?

— Не, на Джо му е чист косъмът — каза О’Конър.

— Баща му беше честен почтен човек — призна Хенчи. — Бедният Лари Хайнс! Извършил е не едно добро дело, дордето беше жив! Нашият приятел е голямо бижу, но боя се, не от деветнайсет карата диамант. Дявол да го вземе, знам какво е да си без пари. Но от къде на къде някой ще живее на чужд гръб. Как може да няма капчица мъжко достойнство.

— Абе то и мен не ми харесва, дето се мъкне тука — каза старецът. — Да си работи там за своите, а не да идва тука да ни шпионира.

— Не знам — колебливо подзе О’Конър, докато вадеше тютюн и хартия. — Според мен Джо Хайнс е честен човек. И какво перо има! Спомняте ли си оная работа, дето я написа?

— Някои от тия радикали и фенианци6 са големи лисици, мен ако питате — каза Хенчи. — Откровено да ви кажа личното си мнение за тия хитреци на дребно, според мене половината от тях са на заплата в полицията.

— Де да знае човек — рече старецът.

— Казвам ви, с положителност знам, че е истина — рече Хенчи. — Ченгета са… Абе не искам да кажа, че Хайнс… По дяволите, не ми се вярва да е паднал дотам… Но има едно дребно кривогледо аристократче7, нали се сещате за кой родолюбец намеквам?

О’Конър кимна.

— Ето ти пряк потомък на майор Сир8, ако искаш да знаеш. Чистокръвен патриот! Готов е да продаде родината си за трийсет сребърника — аха — и ще падне на колене да благодари на Исуса Христа, че си има отечество за продан.

Някой почука на вратата.

— Влез! — каза Хенчи.

На вратата се появи човек, който приличаше на беден свещеник или беден актьор. Черната му дреха бе плътно закопчана около късото му тяло и трудно бе да се отгатне дали носи яка на духовник или на мирянин, понеже яката на дрипавия му сюртук, чиито излъскани копчета отразяваха светлината на свещите, бе вдигната около врата му. Носеше шапка от твърд черен филц. Лицето му, цялото лъснало от дъждовни капчици, приличаше на влажен кашкавал освен там, гдето изпъкваха двете розови петна на ябълчните кости. Внезапно той разтвори широко дългата си уста, за да изрази разочарование, и в същото време ококори сините си блеснали очи, за да изрази радост и изненада.

— Ах, отец Кион! — възкликна Хенчи, скачайки на крака. — Вие ли сте! Влезте!

— Не, не, не — бързо рече отец Кион, свивайки устни, сякаш говореше на дете.

— Няма ли да влезете, да поседнете?

— Не, не, не — рече отец Кион със сдържан, снизходителен, кадифен глас.9 — Не искам да ви безпокоя сега! Само надникнах за господин Фанинг…

— Той е наблизо, в „Черният орел“ — каза Хенчи. — Но няма ли да дойдете и да поседнете за малко?

— Не, не, благодаря. Имах малко работа с него — каза отец Кион. — Благодаря, наистина ви благодаря.

Той се отдръпна към вратата, а Хенчи грабна един от свещниците и отиде да му свети по стълбището.

— Моля, не си правете тоя труд!

— Не, по стълбището е много тъмно.

— Не, не, добре виждам… Благодаря, наистина ви благодаря.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату