— Няма да пия от магьосническите ви отвари — изръмжа враждебно той.
— Както желаете — отвърна кратко Сейдри, вдигна таблата и се обърна да си върви.
— Сложила ли си отрова в бирата? — попита подире й той.
— Ти да не ме мислиш за глупачка? Последния път имах дяволски късмет, че лорд Ролф не ме наказа. Никога не бих се осмелила да повторя. Виж, ще си хапна от хляба и сиренето, ако това ще те успокои.
— Я да те видя — подкани я той.
Сейдри си отчупи залък хляб и съвсем малко парченце от сиренето и спокойно ги мушна в устата си. Знаеше, че хапчица от сиренето няма да й навреди. Постът я наблюдаваше внимателно, но очевидно се успокои и изяде останалото с голям апетит.
Сейдри го прокле наум. Закъсняваше. Скоро новобрачните щяха да влязат тържествено в параклиса и отсъствието и щеше да събуди подозрения. Тя грабна таблата, прибра полите си и ускори крачка. За да почете празничния ден, беше избрала черна одежда, защото за нея беше ден на траур.
Селяните и норманите вече се бяха подредили по продължение на пътя от господарския дом до параклиса, малка каменна постройка в края на селото. Мястото на Сейдри беше доста напред, редом с Ателстън. Изпитателният му поглед й беше неприятен, тя сведе глава и сърцето й натежа от болка. Хората наоколо пускаха шеги и избухваха във весел смях, всички се радваха на предстоящото празненство. Въздухът ухаеше на пресен хляб, печено месо и сладкиши. Небето беше блестящо синьо, слънцето грееше. Децата викаха и пискаха от удоволствие, кучетата лаеха възбудено. Сейдри подръпна неспокойно колана си.
— Идват — извика някой и сред множеството се надигна ликуване.
Алис седеше грациозно на гърба на благородната бяла кобила, ескортирана от Гай и Белтен. Носеше великолепна сватбена премяна, снежнобяла, цялата обшита с перли. Тя започна да шие роклята с помощта на слугините си още в деня след пристигането на норманина и сега беше много горда от постигнатото. Тънък воал, поръбен със златни конци, се спускаше над лицето й, но не беше в състояние да скрие тържествуващата усмивка. Гъстата тъмна коса беше навита на букли и падаше свободно до талията. Господарката на Елфгар беше прекрасна булка. Чиста и непорочна, готова да посрещне жениха си. Сейдри с мъка потисна гаденето си.
Ала когато видя Ролф, престана да диша.
Норманинът беше възседнал могъщия си боен кон и двамата образуваха едно цяло. Конят беше богато украсен, гърбът му беше покрит с плат в царскосиньо, извезано със злато. Гривата и опашката бяха сресани и увити със сини и златни панделки, сбруята и юздите също бяха украсени, дори стремената блестяха в златно и синьо. Животното потропваше неспокойно, тъй като господарят го принуждаваше да върви съвсем бавно.
Туниката на Ролф беше от най-фино царско синьо кадифе и блестеше на слънцето. В това облекло рицарят приличаше на древен бог. Селяните поздравиха господаря си с плахо уважение и безкрайно учудване. Този мъж беше неземно красив. Червена наметка, подплатена със златна коприна, се спускаше на богати дипли от раменете му. Лявата ръка почиваше върху дръжката на меча, украсена с рубини, сапфири и топази; на безименния пръст блестеше огромен пръстен с печат, заобиколен с черни перли. Панталонът беше тъмночервен, чорапите сини. Златните шпори на ботушите искряха под слънчевите лъчи.
Той седеше изправен, без да се усмихва. Сейдри не можеше да откъсне поглед от неземното видение. Мразеше го за всичко, което беше причинил на нея и братята й; мразеше го, защото се женеше за сестра й и в същото време преследваше с похотта си нея, Сейдри, но най-много го мразеше за тази божествена красота. В гърлото й се надигна жлъч. Когато мина бавно покрай нея, той я погледна пронизващо. Тя можеше само да се надява, че е разтълкувал правилно омразата в очите й.
Защо сърцето й биеше така мъчително, защо я пронизваше непоносима болка? Венчавката се извърши пред параклиса, за да я видят всички, и не трая дълго. Церемонията свърши за няколко минути. Хванати за ръце, младоженците се обърнаха към ликуващото множество. От всички страни им хвърляха цветя и пъстри панделки. Грамадният златнорус младоженец редом с крехката тъмна булка… Вече бяха мъж и жена, господар и господарка на Елфгар.
23
Постът отново се присви от болка и хукна към храстите.
Сейдри, която беше напуснала незабелязано шумния празник, стоеше зад близкото дърво и чакаше напрегнато. В горичката зад нея беше вързана кафявата кобила. Когато постът се скри в храстите, младата жена се промъкна безшумно към падащата врата.
В сватбата участваше цялото село и наоколо не се виждаше жива душа. Сейдри дръпна бързо желязното резе и с мъка отмести тежката каменна плоча.
— Моркар! Моркар!
Тя се вгледа напрегнато в мрака и видя брат си, свит в един ъгъл.
— Ти ли си, Сейдри?
Тя хвърли въжената стълбичка.
— Побързай! Трябва да се измъкнеш оттук!
Моркар беше прекарал само два дни в мрачната дупка и все още имаше достатъчно сили. Изкатери се сръчно по люлеещата се стълбичка, но когато излезе под ярката слънчева светлина, извика от болка.
— Нищо не виждам!
Сейдри бутна каменната плоча на мястото й и сложи резето. После хвана брат си за ръка и го потегли към горичката.
— Ще ти мине — прошепна утешително тя. Едва когато затича, усети, че Моркар куцаше. Кракът му беше превързан.
Двамата навлязоха в горичката и спряха. Очите на Моркар привикваха бавно към светлината. Той се обърна към сестра си и я прегърна с безкрайна нежност.
— Бог да те благослови — прошепна трогнато той.
— Как е кракът ти?
— Зараства. Норманинът изпрати една слугиня да почисти раната и да ме превърже — отговори бързо той и отвърза кобилата.
Не само бедрото, ръката му също беше грижливо превързана, установи учудено Сейдри. Моркар се метна на гърба на коня.
— Бог да те благослови — извика Сейдри.
— Теб също, сестричке — засмя се мъжът и сините му очи засвяткаха. Беше бледен, но си бе останал предишният Моркар, горд, красив и дързък. — Ще се върна — обеща той.
После обърна коня и препусна в галоп към края на гората. Сейдри го проследи, докато се скри от погледа й, и се отпусна трепереща в тревата. И изведнъж избухна в сърцераздирателен плач.
Ролф не се усмихваше.
Седеше до съпругата си под голямото орехово дърво и наблюдаваше норманите и селяните, които ядяха и пиеха, смееха се и танцуваха. Той не ядеше, нито пиеше. Главоболието му не беше отслабнало, все още му се гадеше. Възприемаше веселата бъркотия наоколо като в мъгла, всичко му се струваше някак си недействително. Вече беше женен мъж.
Лицето на Алис беше порозовяло от вълнение, тя огризваше внимателно едно кокалче. Когато усети погледа му, тя вдигна глава. Очите й бяха големи, блестящи, пълни със страх. Усмихна му се, но Ролф не отговори на усмивката й. Даже се извърна настрана. Изведнъж закопня да възседне жребеца си и да полети като вихър през гората. Бързата езда щеше да му се отрази много добре. На всяка цена трябваше да си възвърне поне част от старата жизненост. Беше смъртно уморен, като че цяла нощ не беше затворил очи. Никога не беше преживявал такъв тежък махмурлук.
— Не сте ли гладен, милорд? — попита го за трети път Алис.
— Не.
— Нима празничният обяд не е според желанията ви?
— Всичко е както трябва — отговори мрачно той и отново си пожела жена му да не беше толкова
