— Ти щеше да се гордееш с мен. Не помолих за милост. Дори не виках.
— Гордея се с теб — усмихна се топло Едуин. — Искаш ли да ни помогнеш, Сейдри? Макар че ще поемеш голям риск?
— Знаеш, че съм готова да ви помагам.
— Много добре. Продължавай да се ослушваш. Справяш се добре. Трябва да знаем какво планира норманинът. Не мога да чакам случайни вести, не мога да вярвам на слуховете. Трябват ми подробности.
Сейдри го погледна въпросително.
— Той… докосвал ли те е?
Мина доста време, преди тя да проумее смяната на темата. Лицето й отново пламна.
— Значи го е правил — установи глухо Едуин. Моркар скочи и отново се закле, че ще убие лично норманското куче. Едуин му даде знак да замълчи, вдигна брадичката на сестра си и я погледна право в очите.
— Още ли си девствена, Сейдри?
Тя се изчерви до корените на косите.
— Да.
— Той не се бои от теб като другите мъже, нали?
— Да.
— Казаха ми, че е луд по теб. Вярно ли е?
— Аз… мисля, че да.
Едуин отстъпи назад, без да я изпуска от очи.
— Той е красив мъж.
Сейдри зяпна смаяно. В гърдите й се надигна неясно предчувствие. Обзе я ужас.
— Едуин?
— Сейдри, ти можеш да придобиеш голяма власт над него, ако проявиш малко повече сръчност и увереност. Жената винаги има власт над мъжа.
Моркар извика възмутено, но веднага затисна устата си с ръка. Сейдри гледаше брат си с ням ужас.
Гласът на Едуин беше дълбок и будеше доверие.
— Не ми е лесно да те помоля за това. Ако не можеш да понесеш милувките му, ще проявя разбиране. Мислих дълго, сестричке, и те питам: какво е твоята девственост в сравнение с победата ни в тази война?
Сейдри беше изумена. Все още не искаше да повярва на чутото. Той искаше от нея да се отдаде на норманския враг, да се пожертва. Едуин, големият й брат, нейният идол.
— Ако доброволно станеш негова любовница, Сейдри, ако съумееш да се доближиш до него, ще можеш да му изтръгнеш всички тайни.
— Не мога да повярвам, че искаш това от нея — проговори с едва сдържан гняв Моркар.
Едуин го погледна замислено.
— Аз не й заповядвам. И не ми е никак лесно да й отправя тази молба. Но ако аз можех да дам онова, което може да даде тя… — Той помълча малко и добави с твърд глас: — За Елфгар съм готов да пожертвам всичко.
Едуин искаше от нея да влезе в леглото на норманина, да му стане любовница, да му продаде тялото си. Защо тази мисъл беше толкова потискаща? Сега беше война. Животът й, девствеността й бяха без значение. Онова, което беше важно, беше Елфгар, наследството на братята й, освобождаването на графство Мерсия, победата над норманите. Господи, тя нямаше избор!
— Ще го направя, Едуин.
Погледът на брат й беше изпълнен със съчувствие.
— Знаех, че така ще отговориш.
Устните й затрепериха. Една сълза се отрони от окото й.
— Но Едуин… Какво ще стане, ако норманинът не ме иска?
— Тогава няма какво да губиш — отговори кратко той.
34
Какво да стори, та да прелъсти норманина?
Сейдри лежеше свита на кълбо на нара си в голямата зала и не можеше да затвори очи. Непрекъснато размишляваше над новото си положение и почти не обърна внимание на завръщането на Ролф и хората му. Сърцето й тежеше от болка, мъчеха я страхове и съмнения, макар че напразно се стараеше да прогони унинието си. Трябваше да повярва на Едуин. Той беше неин брат и господар. Толкова искаше да му помогне. Нямаше причина да трепери от страх. Опасенията й бяха напразни.
Но нищо не беше в състояние да прогони потиснатостта й. Рицарите на Ролф влязоха шумно в залата и веднага поискаха ядене и вино. Тя чуваше гласа на водача им във веселата бъркотия; той явно беше в добро настроение. Сейдри се обърна настрана и огледа насядалите около масата мъже. Погледът й потърси мъжа, който беше завладял мислите й. Той беше в центъра на новата й задача. Ролф стоеше пред камината и топлеше ръцете си. Беше обърнал към нея смело изсечения си, горд профил. Да, той наистина беше красив мъж. Косата му блещукаше златна на фона на пламъците. Алис му поднесе чаша вино и той я изпразни на един дъх. Тя му каза нещо и той й дари една от редките си усмивки. Усмивката му винаги напомняше на Сейдри за изгрева на слънцето. Сякаш усетил погледа й, той се обърна и я погледна право в лицето.
Сейдри сведе глава и се обърна на другата страна. Още не беше готова да започне с прелъстяването. Беше много рано за това. В гърдите й се надигна отчаяние, примесено със срам.
Тя не беше изкусителка, нямаше представа откъде да започне и как да продължи. Нима не беше претърпяла пълен провал с първия кралски пратеник? Преди Едуин да й направи това предложение, тя беше на мнение, че норманинът я желае, но сега я мъчеха страхове и съмнения. Ами ако само си играеше с нея на котка и мишка? Ако желанието му да я има беше само плод на фантазията й? Ако в последния момент усетеше отвращение от злия й поглед, както беше станало с другите мъже? Ако я отблъснеше?
А после се появи и друга страшна мисъл. Какво щеше да стане, ако плановете й се увенчаеха с успех, ако го приемеше в леглото си и по време на акта избухнеше в сълзи и му признаеше всичко?
Най-сетне Сейдри заспа и бе споходена от безумни сънища.
Тя, изкусителката, вървеше към него, облечена само с тънка риза. Намираха се на полянка сред гората, пламтящият му поглед я пронизваше. Сейдри се чувстваше уверена в себе си. Засмя се и затанцува за него. Въртеше се, извиваше се, за да му покаже цялата красота на тялото си. А той я гледаше жадно…
Тя бе свалила дрехите си. Пристъпваше към него съвсем гола. Той я поглъщаше с поглед. Сейдри не усещаше страх, потиснатостта й беше изчезнала, изпълваше я само радостно очакване.
Тя беше съвсем близо до него, когато той избухна в смях.
Смееше се и не искаше да спре. Сейдри замръзна на мястото си. Тогава разбра той й се надсмиваше. Не я желаеше. Тя, глупачката, само си беше въобразявала. Никой мъж досега не я беше пожелавал. Изведнъж се появи Алис и също избухна в смях.
— Вещица! — изкрещя пискливо тя. — Вещица! Той е мой!
Алис прегърна Ролф, който продължаваше да се смее с пълно гърло. Сейдри искаше да потъне в земята от срам, искаше да умре. Как можа да се случи това…
— Вещицата да бъде бичувана! — заповяда през смях Ролф.
— Сто удара с камшик — подкрепи го тържествуващо Алис.
Сейдри поиска да помоли за милост, но с ужас установи, че гласът й отказва. Камшикът изсвистя, първият удар се стовари върху гърба й. Тя изпищя от болка. Подигравателният глас на Алис я накара да стисне зъби. Ролф продължаваше да се смее, явно намираше ситуацията безмерно смешна — той не я желаеше, искаше само да я подиграе.
После някой я прегърна, за да я утеши. Бичуването беше свършило. Сънят й беше неразбираем, объркващ, но тя знаеше, че лежи в обятията на Ролф.
— Не плачи — утешаваше я той. — Не плачи.
