Сейдри се събуди с мокро от сълзи лице. Войниците вече ставаха от наровете си, кучетата се мотаеха наоколо и лаеха. Сейдри лежеше неподвижна, сърцето й биеше до пръсване. Помнеше всяка подробност от съня, който беше много по-страшен от първия й кошмар, преживян след бичуването. Ръцете й трепереха. Тя беше глупачка. Та това беше само сън! Но изглеждаше толкова истински, толкова близък до действителността.
Това е само сън, повтори си строго тя. Ти знаеш, че той те желае. А пък ако те отблъсне, какво от това? Преживяла си достатъчно обиди от страна на мъжете, нали? Сигурно няма да бъде по-лошо от досегашното — а и ще си спестиш нощите с него.
Вече нямаше право да отлага неизбежното.
Трябваше да бъде много внимателна, да се прави на срамежлива и в същото време да го дразни и примамва. Пред очите й отново оживяха подробности от съня, но тя побърза да ги прогони. Трябваше да бъде силна и смела. Сейдри излезе навън, изми се на кладенеца и веднага забеляза, че охраната й не беше вдигната. Днешният й пазач бе съвсем млад, почти дете, името му беше Уилфрид.
Преди норманинът да се засели в Елфгар, Сейдри се къпеше в реката, извън селото, на скрито място в гората. Отдавна не беше ходила там, защото се страхуваше от натрапниците. Сега й хрумна чудесна идея: можеше да помоли Ролф да й позволи да се изкъпе в реката без придружител.
Естествено той щеше да отхвърли молбата й. Тогава тя щеше да му подметне, че той лично би могъл да я придружи, щом й няма доверие. Обзе я неизпитвана досега възбуда, примесена със страх. Щом стигнеха на брега, тя щеше да го помоли да се обърне, за да може да се съблече и изкъпе. Сигурно нямаше да мине много време и щеше да се озове в прегръдката му. По-добре е да свърша работата си колкото може по бързо, повтаряше си тя с лудо биещо сърце. Сигурно щеше да мине доста време, преди той да й се довери дотолкова, че да я посвети в плановете си.
Единствената й грижа беше, че планът й не е достатъчно добре обмислен. Е, каза си решително тя, скоро всичко ще се изясни.
Когато тръгна към новата кула, тя установи разочаровано, че планът й трябваше да почака, тъй като норманинът и дузина от рицарите му бяха възседнали могъщите си бойни коне. Сейдри остана загледана във величествената фигура на седлото. С каква лекота седеше на коня, как го укротяваше само с едно движение. По едно време той се обърна към нея, но тя устоя на напора да извърне лице и посрещна спокойно погледа му.
В очите му се появи учудване. Сейдри не отмести поглед и забеляза как учудването се превърна в пламък. Стомахът й се сви на топка. Под искрящия жаден поглед тялото й се стегна, дъхът й се ускори. Май не съм особено сръчна, каза си сърдито тя и побърза да се извърне.
Лицето й пламтеше от срам. Най-добре да влезе в кулата. Беше съвсем близо до стълбището, когато той препусна към нея и едрият черен жребец й препречи пътя. Сейдри се отдръпна страхливо, но Ролф приближи коня си към нея, докато гърбът й се опря в стената. Той се наведе от седлото с дръзка усмивка и блестящи очи.
— Не можах да устоя на поканата — прошепна пламенно той.
Сърцето й се качи в гърлото.
— Това не беше покана — отговори с необичайно писклив глас тя, забравила, че трябваше да го прелъсти, не да му противоречи.
— Така ли? — ухили се той и се наведе още по-близо до нея. — Тогава бъди по-предпазлива с погледите, Сейдри. Това между нас не е лека игра.
— Аз… исках само… — измънка тя и не можа да продължи. Кракът му докосна бюста й и това я обърка напълно. Хищническата усмивка и пронизващият поглед я накараха да загуби самообладание.
— Какво искаше? — Усмивката му стана още по-широка. Очевидно му доставяше удоволствие да я гледа в това неловко положение. — Вероятно си се възхищавала на външността ми — предположи той.
Сейдри се вкопчи веднага в тази възможност.
— Сам знаете — отговори тихо тя, стараейки се да се овладее, — че жените не могат да ви устоят. Знам, че се наслаждавате на това.
— Радвам се, когато ме следи твоят поглед, Сейдри — поправи я лениво той. Конят му се движеше неспокойно. Случайно ли беше това? Коляното на Ролф се допря до гърдите й. Връхчетата им веднага се втвърдиха и опънаха тънкия плат на ризата. Заля я гореща вълна.
— Аз съм само една обикновена жена — прошепна с пресекващ глас тя. — Не съм вещица, и вие го знаете. Жена от плът и кръв.
— Не е нужно да ми го напомняш — отговори меко той и протегна ръка към нея. Показалецът му докосна бузата, продължи надолу към гърлото. Погледът му беше устремен към гърдите й. Сейдри почти се задушаваше от усещане, на което не беше в състояние да даде име — а може би не искаше да го назове. Много добре помнеше как ръцете му бяха милвали гърдите й и сега се запита дали той пак ще я докосне. Плътта й копнееше да го усети.
Разбира се, той не можеше да го направи на публично място, пред очите на хората си. Ролф я пусна, конят се отдръпна назад и увеличи разстоянието помежду им. Усмивката замръзна на устните му, светлината в погледа му угасна. Той обърна рязко коня си, вдигна десница и даде знак на хората си да го следват. Малкият отряд мина с гръм и трясък по падащия мост.
Сейдри скръсти ръце пред гърдите си. Мъглата на упоението, предизвикана от близостта му, постепенно се разсея. Когато отново беше в състояние да разсъждава разумно, тя си каза, че той наистина я желае. Това не беше само плод на въображението й. Не беше чак толкова трудно да го прелъсти. Но защо сърцето й примираше от болка?
Сейдри се обърна към стълбището, за да влезе в кулата. Едва тогава видя Алис, застанала на най- горното стъпало. Лицето й беше зачервено, в очите й пламтеше дива ревност.
Алис. Обстоятелство, което не беше взела предвид. Напълно беше забравила да съобрази плановете си и с Алис. Със съпругата на Ролф.
35
Каква игра играеше тази малка вещица?
След обяда Ролф седя дълго във високия си стол, начело на масата, загледан замислено в жената, която седеше в другия край на залата. През цялото време, докато обядваха, тя му хвърляше кокетни погледи, но в тях имаше и детинска безпомощност, плахост, която лишаваше от убедителност опитите й да го прелъсти. Ако не я желаеше толкова силно, наивните й опити за кокетство щяха да го развеселят. Но той я желаеше с всяка фибра на тялото си. Членът му беше набъбнал и пулсираше болезнено. Той премести тежестта си, потърси по-удобна поза. Откъде беше дошла тази промяна в настроението й след толкова гняв и омраза?
Каква беше целта й?
Дали да я постави на изпитание, за да открие докъде е готова да стигне в играта си?
А може би се лъжеше? Може би това не беше игра. Той знаеше, че и тя полага усилия да скрие желанието си. Може би тя го желаеше също така силно, колкото той нея. Може би беше готова да се поддаде на желанието. Може би му бе простила жестокото наказание. Ролф се прокле наум и си заповяда да внимава. Не можеше да се поддаде на мечтите си.
Той не беше забравил клетвата си. Но ако тя продължаваше да го предизвиква с тези плахи, но еднозначни погледи, той неизбежно щеше да загуби самообладание, да прати по дяволите клетвата си и да я вземе. Ролф стисна здраво зъби, за да се овладее.
Той успя да откъсне погледа си от нея и се обърна към Гай и Ателстън, които разговаряха за шотландските нападения над северните граници. След като Уилям беше прогонил клана Кемпбъл в Кимбрия, по крайбрежието, особено в близост до Еошайър, отново се беше стигнало до кървави сблъсъци, и този път подклаждани от клана на Кемпбъл от Танталон.
— Днес дузина овце, утре цяло стадо — говореше раздразнено Гай. — Но тези кучета не познават господаря ми. Той ще ги натика всичките в морето!
Ателстън се усмихна на младежката разпаленост на Гай.
— Шотландците са големи хитреци, а Кемпбълови са най-хитрите между тях — намеси се Ролф. — По-
