— Добре ли си? — попита провлечено той и сподави смеха си. Хвана я за ръцете и я притегни толкова близо, че телата им се докоснаха.
Грейс се дръпна силно назад. Той я пусна неохотно. Брошурите се пръснаха по цялата веранда. Тя коленичи и почна да ги събира. Лицето й пламтеше. За беда предателското й сърце заби лудо в гърдите й.
— Дай да ти помогна — каза Рейд и коленичи до нея. — Къде си хукнала така? Или ме видя, че идвам по алеята? — закачи я той.
— Хм — каза Грейс. Вдигна очи към него. Това бе грешка.
Светлосините му очи бяха насочени неподвижно към нея. Щом срещна погледа му, й се стори, че целият свят замръзва на място. За един продължителен миг не успя да отмести погледа си. Той приклекна съвсем близо до нея. В ирисите му имаше златисти точици. Неговите мигли бяха къси, но гъсти и наситено тъмнокафяви. Насмешливи бръчки се спускаха встрани от крайчеца на очите му. Докато го гледаше, тя забеляза, че веселостта в очите му изчезва, а на нейно място лумва нещо съвсем друго. Синьото ставаше видимо по-ярко, нажежаваше се и потъмняваше. Погледът му беше толкова изразителен, че Грейс излезе веднага от унеса си. Тя посегна напосоки към брошурите най-близо до ръката си, като гледаше надолу, навсякъде другаде, само не в него.
Ръката му хвана нейната и я задържа.
Тя застина отново. Долавяше дишането си, чувстваше как сърцето й учестява биенето си. „По дяволите“, помисли си тя, „по дяволите“. Усещаше, че едрата му силна и твърда ръка и коленете му са на сантиметри от гърдите й. Панталоните се прилепваха плътно до мощните му бедра и се бяха обтегнати от приклякването. Погледът на Грейс се насочи нагоре и неизбежно се спря на леката, подозрителна издутина на неговия чатал.
Когато усети накъде гледа, тя се дръпна рязко и се изправи. Той стана мигновено заедно с нея.
— Успокой се — прошепна той. — Отпусни се, Грейс. Тя изобщо не желаеше да среща пак погледа му.
— Закъснявам — каза тя. Чувстваше се напълно объркана. Обзе я нов пристъп на решителност и започна да събира брошурите. Какво й ставаше?
— Закъде си тръгнала? — попита Рейд, докато й помагаше. След това хвърли поглед на заглавието на брошурата в ръката си: „Реч на Елизабет Кади Стентън за развода“, и се разсмя. Тя изтръгна листовете, като го гледаше гневно. Той посегна и я погали леко под брадичката.
Тя се дръпна, нагласи всичко под ръката си и намръщена го подмина.
— Забрави това, скъпа — извика й той, вдигна чантичката и тръгна след нея. — Къде отиваш, Грейси? Трябва ли ти придружител?
Тази мисъл я ужаси.
— Със сигурност не ми трябва — извика тя.
— Не искаш ли да пояздиш?
Предложението беше примамливо, тъй като й се налагаше да върви пеш. Но по-скоро би умряла, отколкото да приеме предложение от този непоносим негодник.
— Не, благодаря ви — отвърна тя с леденостуден тон и потегли с решителна крачка по алеята.
— Пеш ли ще вървиш? — попита недоверчиво Рейд, който тръгна след нея. — Къде отиваш? Как ще вървиш пеш? Знаеш ли, че единствената причина, поради която дойдох в Мелроуз бе, че исках да те видя?
Тя изсумтя.
— И двата ми крака са силни и здрави, мистър Браг, а белите ми дробове са в отлично състояние. Със сигурност имам сили да вървя пеш.
Той се усмихна, докато я гледаше отстрани.
— Готов съм да свидетелствам, че „белите ти дробове“ са в отлично състояние.
Грейс долови погледа и намека му и почервеня силно. Реши да не му обръща внимание. Той не заслужаваше това. Може би това беше проблемът — че вместо да го подминава пренебрежително, тя му позволяваше да я дразни. Това очевидно му доставяше огромно удоволствие. След това тя забеляза, че Рейд е спрял и не върви вече подире й. Едва се удържа да не се озърне назад, за да го види какво прави. Успя да продължи пътя си по алеята. Твърдо реши да не се обърква от това, че той се е отказал толкова бързо.
Но след десет минути се огледа назад, защото чу приближаването на някакъв кабриолет. В него седеше разположеният удобно Рейд, който се усмихваше. Целият му вид бе на съвършен джентълмен южняк. На Грейс направо не й се вярваше, че той е толкова дързък и настойчив. Реши да не му обръща внимание, когато кабриолетът я настигна и започна да се движи покрай нея.
— Хайде, Грейс, позволи ми да те откарам в града.
Тя не отговори.
— Как смяташ да се върнеш след това? След няколко часа ще се стъмни. Не бива да скиташ сама наоколо през нощта. Може да се загубиш или да ти се случи още по-лошо нещо.
— По-вероятно е да ми се случи нещо „по-лошо“, както се изразявате, ако пътувам именно с вас! — тя остана твърде доволна от остроумния си отговор. Той й хареса много.
— О, Грейси, това не е справедливо. Не се ли държах като джентълмен онази нощ?
— Не си спомням нищо — излъга тя с поруменели бузи. Съмняваше се, че ще забрави някога страстния му и дрезгав глас. Дори сега този спомен предизвикваше странни усещания в стомаха й.
— Нямаше да забравиш нощта, ако те бях целунал — изрече напрегнато той. — Виж какво, Грейс, искам само да те откарам. И наистина изминах целия път до Мелроуз само за да те видя.
Лицето му се озари от усмивка, с която той искаше да я убеди да му повярва.
До дома на Сара Белели имаше около две мили, а Грей много обичаше да се вози. Но не смееше да му отстъпи дори и за такава дреболия. Не му вярваше. Дали пък не вярваше на себе си?
— Не, благодаря ви, мистър Браг. Няма ли да спрете да ми досаждате най-сетне? Защо не си спомните за Луиза. Сигурна съм, че тя се чуди къде сте в момента.
— Съмнявам се — отвърна Рейд.
— Нямам нужда от вашия кабриолет — заяви твърдо Грейс.
За нейна изненада той прие думите й с усмивка.
— Белите дробове са си твои.
Нощта бе изпълнена с благоухания, тиха и много приятна. Рейд се облегна на кабриолета и за пореден път хвърли поглед към светлините в дома на Белели. Не успя да сдържи усмивката си при мисълта за Грейс, която сигурно в момента ги призоваваше с възпламеняваща реч да се присъединят към борбата за каузата й. След като я беше виждал вече веднъж в дома на Ван Хорн, лесно можеше да си представи как тя произнася словото си сега. Не му беше никак трудно да си спомни колко е прелестна, когато се развълнува.
Цялата вечер през отворените прозорци до него стигаха откъслеци от разговора вътре. Отначало жените от Начез се слисаха. Очакваха да чуят всичко друго, но не и прекалено радикалните възгледи на Грейс. Категоричният й глас се носеше из залата.
— Те коват законите! А ние сме длъжни да ги спазваме! Каква е справедливостта, щом ние губим най- много от тях?
Последва нерешителен шепот.
— Ние сме равноправни с мъжете! А щом започнем да гласуваме, ще прокараме нови закони, закони, които ще ни дадат възможност да получим право на попечителство над децата си в случай на развод, закони, които ще ни позволят да задържим имуществото си, когато встъпим в брак…
От чутото на Рейд му стана ясно, че консервативните и аристократични дами от Начез се плашат от възгледите на Грейс. Неусетно за себе си се напрегна да чуе всичко, което тя казваше, и за пръв път забеляза, че Грейс има няколко уместни предложения. Ако всички бракосъчетани двойки поддържаха, помежду си такива отношения, каквито имаха неговите родители или сестра му и зет му, законите, които Грейс желаеше да промени, нямаше да имат кой знае какво значение. Но той знаеше добре, че толкова добри взаимоотношения са голяма рядкост. Много жени имаха несполучлив брак, но не намираха сили да го разтрогнат по своя инициатива. Сети се, че и много мъже не са щастливи от избора си. Именно това
